–
Пиша... Почакай, преписвам го. Няма да ти хареса, но пак го виж!
– Добре.
И понеже господинът се
отплесва да й обяснява, тя наддава вик.
–
Пишиииииии.
След
известно време:
– Пускам
ти рошаво едно... като сврака, излязла от юнашко сбиване.
На улицата срещнах
Старостта –
върху тояжка суха се подпираше... И т.н.
– Рошаво
е.
– Бабка
срещнах, когато се прибирах от училище. Седи насред улицата и мига срещу
слънцето; такова беличко, като да излязло от графика: със ситни бръчици,
пергаментова кожа и избелели оченца. Стана ми хем жал, хем ми домиля за горкото
бабче, такова едно крехко, съвсем не намясто в нашия населен от грубияни краен
градски квартал. Стои насред улицата, чуди се коя посока да хване; та си
помислих: това бабче какво ли разкошно момиче е било, как ли е въртяла поли и
мъжете, дето отдавна в гробищата с изгнили кости лежат, са налитали да се
пердашат с юмруци кой да й бъде на сърце. Виж какво подсъзнание, а! Но това е
стихотворение. Само дето още не е нанизано.
– Имаш
мегдан да го нанижеш.
– Търсят
любовта в специални някакви пространства. А пък така виждам повечето си
стихотворения: като ситуация, картини, в цвят и лека мъгла окъпани. Казвам, че
не ми пука кой какво ще рече, ама ми пука. То това май е единствената ми
награда, че откак се помня, пиша. Като помисля колко безсънни нощи или колко
недосънувани сънища ми струват тези текстове...
– Зная.
– За мен е
заклеване срещу гадостта, която с всичко ми дава да разбера, че съм
никой, господин Никой и нищо друго.
– Смяташ,
че някой се вълнува от това ли?
– Носят се
по вълните на славата розови едни плондери. В училището, дето работя,
двама-трима ги четат тези неща... и то от дъжд на вятър. Ама пък тази
анонимност ми е като втора кожа, така хубавичко съм си свикнал с нея.
– OGN`IRA, OGNI MISERIA E OGNI FORZA...*
(Гнева
и низостта, и всяка сила
въоръженият с любов надвива.)
– Думи!
Красиви думи, а си живеем с илюзиите. Все едно косът да се вълнува кой му се
радва на песничките, или гаргата да страда, че дип не й било мелодично
граченето за някого там с изнежен слух. Идеята за писане си иде сама
отвътре.
– DAL DOLCE PIANTO AL DOLOROSO RISO**
(От сладък плач в смеха
жесток и болен,
от вечен пир в покоя мимолетен
попаднах: гдето Бог е безответен,
там усета владее самоволен...)
Следва
цялото стихотворение.
– Много му
дървен преводът на български! По-жестоко няма как да го съсипят; може би на
италиански звучи мелодично този дърводелски сонет. По думите като съдя,
преводът е от началото на ХХ век, когато кръгът "Мисъл" задава
еталоните в тогавашната българска литература. Доста необработен език за
стихотворение! Все едно ходя бос по стърнище след жъната на ръка нива. А сега виж цялото стихо.
На улицата срещнах Старостта –
върху тояжка суха се подпираше,
надникна ми чак в очните дъна
и нещо ми прошепна за умиране.
Умиране!?... Изгледах я смутен,
на гърлото ми буца се втвърдяваше:
какви ги дрънка; миличка, без мен
не ще е то живот, а оцеляване.
Отнесохме се в кръчмата с Иван –
Иван, с когото даже сме приятели,
и го видях блажен в сандък голям
положен, и усетих се предателски.
Той всичко сам постигнал и сега
бил ден да се напием и да лапаме,
до гуша му дошло от суета,
оставало да хлопне сам капака си.
Видях го цял, красиво побелял,
засилен като щъркел при излитане.
...А с теб тук, миличка, съм оцелял,
понеже ти до смърт си ме проклинала.
Стихотворението, даже и в свободен стих,
пак има вътрешен ритъм. Мислят, че лесно се пише свободен стих, а той е
най-труден.
–
Ъъъъъъъъъ, караш ме да мисля.
– Любовта
е интимно нещо и тайнство, госпожице. Отивам да обеля два картофа и да ги
изпържа. След петнайсетина минути съм тук.
– Брех, то
уроци, то чудо!
– Сам се
дразня, когато някой вземе да ме поучава. Затова и в такива случаи не забравям
кой е авторът. Хубавото стихотворение зарежда с живот. Тъпото те прави
тъпанар със самочувствие. Ей сега ще си запаля една цигара и ще сваря кафенце,
третото за днес. Картофките да почакат.
– Пак
виновна! Отивам да се срамувам, гладна и... малко ядосана.
– Че кой!
То друг освен... Точно сега на себе си не ща да се ядосвам. За наказание отивай
да пържиш картофи. И да рапортуваш, когато ги излапаш.
– Е, ами
това и ще направя.
– И за да
е по-сурово наказанието, ще настържеш сиренце отгоре и ще ги излапаш без
хляб.
–
Аааааааааа, а къде отиде твоето стихо?
– Махнах
го.
– Защо?
– Не ми
хареса нещо.
– Иии, ама
си! И защо не ти хареса?
– Такова
едно сбабичосано! Какви са тези приказки за умирачка!
– Не си
май по шумните сбирки.
– Вероятно
съм станал саможив! А при мен всъщност винаги е многолюдно, имам доста
образи и картинки в ума и хич не се чувствам сам. Много обичам в тишината и
тъмното да слушам дъжда как ръми, вятъра да чувам как свири в пролуките на
врати и прозорци, да долавям далечни шумове и да гадая влак ли преминава по
жп-моста на километър оттук или незагасен двигател на автомобил, в който двама влюбени
се гушкат по малките часове на нощта. Нали и аз някога съм ги правил тези
неща! Въртя като киномеханик стари ленти и не мога, пък и не ми се ще да бягам
от собствените си спомени, от собствените си филми.
Като
сравнявам, да ти кажа, две или три момичета са ми правили впечатление; другото
е като щамповано от найлон и лъскава пластмаса: няма душа, няма релеф, гладко
като пързалка, няма върху какво да спре погледът; инак претенции, капризи
колкото щеш. Нямат дълбочина, всичко им плитко, та им духа и във врата от нерви
защо не са богати, известни и добре поставени в обществото.
Пък човек
си е най-харно сред хора от неговата черга; и когато тези хора не са заможни,
тогава са по-човечни, с тях е уютно и мило.
Богатите у
нас са обречени. Мразовито е сред тях. Движат се като паметници на лукса сред
нормалните бедстващи българи, преминават с лъскавите си дрънкулки, а са
безцветни. Не познавам ни един заможен в днешна ограбена България, който да е
останал човек. Те не са човеци, ни българи; пунтират, че са човеци, а не
са.
(Долита емотиконче, което праща сърчица IN LOVE...обаче продължава с противния си
тон като пред летописец на историята.)
Отвратен
съм не от простака, а от заможния тарикат с възможности да купи завод,
презокеански лайнер, да подари хамър, порше, ферари на любимата лъскава жена,
която мечтала покрай него и имотите му да се види в осветено от прожектори
пространство на телевизията, в лъскавите вестници, клюкарски списания от типа
"Блясък", "Егоист"; или като клонинги на чистак новичък яко
надебелял Мартин Карбовски пишат за нещастниците от дъното на
България, докато нормалния отруден българин, дето носи държавата на плещите си,
никой не го брои за човек. Ега ти лицемерието! Ега ти простотията, която лъха
от институциите ни, които би трябвало да служат на нормалния човек, а не на
храненици на властта и отрепки около тях!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 29 mar. 2007 – edited 16 uli 2018
__
* Начало на сонет от Микеланджело
Буонароти (1475-1564).
** От същия поет. Превод: Драгомир Петров. Бел.м.,
tisss.
За
перущенския корен на майка ми четох, че са пришълци от Албанските планини, хора със сравнително по-дребен череп, сключени вежди, нежна костна
конструкция и неособено високи по ръст. А за калугеровския корен на майка ми
срещнах преди години информация от някой си проф. Бешевлиев, изследвал
родовете, разселили се от някогашно Търново, че по ген са хора, дошли именно
оттам след нахлуване на ислямските орди на Балканите и края на Второто
Българско царство. Повечето ми братовчеди по майчина линия са или учители, или свързани с разпространението на информация.
За
родовите корени на баща ми много малко ми е известно, но предполагам, че са
преселници в Харманли откъм земи, които са в днешна Северна Гърция. Те са по-скоро романтици по душа, не реалисти. Затова и като имали качества и шанс да направят богатство, се оказали нестабилни в земните дела. Дядо ми Георги, чието име нося заедно с още двама от братовчедите Бояджиеви, цял живот бил бирник, но били най-бедните в махалата, научих случайно от колега, чиято майка е родом оттам и е расла в същата част на градчето. Жена му – баба ми Господинка, била толкова серт характер, че когато окъснявал да се прибере от кръчмата, врътвала ключа и го оставяла да нощува върху черджето пред вратата. От петимата й сина баща ми е най-малкият. До петгодишна възраст му сплитала плитки и го обличала като момиче, а единствен се оказва на фронтовата линия в касапницата на Втората световна война и беше може би много повече мъж от братята си.
Слушал
съм от него, че в двора на старата им къща някога още се мотаели каци
със засъхнала боя, че някой си Кирил (на когото е кръстен) се занимавал с вапцане (боядисване, рисуване), та оттам идва и фамилното име на рода Бояджиеви. Дядо ми Георги цял живот бил бирник, ала три години преди да се пенсионира, затова че станал гарант на някакъв хитрец завалия, наложило се да изплаща дълга на тариката, като отчетник в златоградските мини.
Баща
ми имаше сръчности, които са ме изненадвали, понеже поради бедност учил само
до някогашния трети (днес седми) клас. Рисуваше с дърводелския си молив върху груба амбалажна хартия мебели и после ги правеше върху тезгяха в кухнето, дето
ми беше детското легло някога. Без да е учил механика или да има
специално техническо образование, три стари мотоциклета "Цюндап" от 1934 г. обнови и усъвършенства, с тях се и състезаваше. Последния му мотоциклет, пак
немски, NSU 500 куб.см., произведен през 1938 г., докара с конска каруца от Старо Железаре във вид
на купчина парчетии и за около година и половина не само го възстанови и усъвършенства,
ами го направи като току-що излязъл от завода. Разнебитени механизми е
възкресявал – радиограмофон, шевна машина Сингер от 1837 г., на която прабаба
ми Елисавета от Калугерово шаячни дрехи шиела някога. Калугерово имало към
Османската войска задължение да шие войнишките дрехи, ангария давали във
вид на работа към християнския манастир "Св. Никола" над селището. Фамилното име Керемидови на прадядовия ми род по майчина линия иде от фабрика за керемиди, която създали, като ползвали глината край коритото на река Тополница в горното й течение.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 15 uli 2018
Илюстрации:
горе – майка ми през 1945 г. като студентка в Пловдивския учителски институт;
долу – дядо ми Георги – бирникът от Харманли ок. 1954 г., заклевал синовете си да не се занимават с политика, че политиката е за провалени хора. И като чета, че само една керемидка в двореца на сегашния ни финансов министър струва колкото пенсията на човек, който 40 годинисъвестно се е трудил, чудно ли е защо нервите ме хващат!
Всички казват: Освести се, този трябва да е луд, може ли едно момиче да обича мъж прочут?
И с какво прочут е, Боже... три развода, пет жени; с него брак е невъзможен, просто с друг го замени.
Припкат под небето ясно толкоз уредни момци;
хем капризна, хем ужасна – писна ни от твоя цирк.
Съвземи се, хей момиче, истината осъзнай: няма как да те обича, този с тебе си играй.
Слуша ги горката Фани: да, бе... прави са, уви! Цялата е в рани Фани, чак сърцето й кърви, и склони на онзи весел момък глупав и напет, дето й досажда вече седем месеца наред.
В неговия дом пристигна с глъч и врява на хлапе; бях на сватбата им, вдигнах три наздравици поне.
Грееше във бяло Фани, пукаха с пищови там, та си тръгнах цял във рани и убит от срам.
Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени, преутвърдени. Естествено, това не е зле; нали чрез по-известни имена от литературната ни история храним самочувствието си на цивилизована нация. Друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, т.е. с други думи казано, да са рискували. И плахо, много плахо, озъртайки се като лисугер в стар курник, сетне все по-гръмко и по-гръмко демиурзи, адепти, корифеи на словото и духа, персони с низ научни титли от доц. до проф., от ст.ас. до чл.-кор. и д-р на науките, съветват четящия народ да заебе, да кажем, "Винету" и да обърне очи към появилото се прясно ново небесно светило.
Светилото изхвърча из първичния хаос на обществените родни ежби и вицове с помощта на критически опус, студия, монография с патетични проникновения във философията на секса, психологията на подтекста, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенска хармония между новия гений и небесните сфери. Откриват се два-три пласта фундаментални прозрения върху човешката трагикомедия, обществения прогрес, връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети от Три могили, та до връзката между поредната литературна сензация, космическите видения от отвъдното сред тибетските монаси.
Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха Йовков – същия Йордан Йовков, когото някога, през 1932 г. (вж. бр. 4 на сп. "Звезда") т.нар. най-прогресивна критическа мисъл во главе с Георги Бакалов бе заклеймила като буржоазен, а кръг още по-прогресивни (?!) вече подир Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и "живите" класици Георги Караславов, Цветан Минков, Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени из читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица", Людмил Стоянов, в книгата си "Пътят на махалото" се беше изразил категорично: в нашата България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия и благочестив християнин Йордан Йовков".
Грешки на растежа, както по-сетне ни обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка Розалия Ликова през 1970-71 г. какви страхове след Девети септември 1944 г. брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев и пр. само заради споменаването, че Йовков е автор от общоевропейска величина; става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са мислели като Розалия Ликова, но не им стискало да излязат пред многогласния хармоничен запев на Йовковите отрицатели: праведници, верни марксисти-ленинци.
Това пиша не за да омаловажа вече по-късни детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия писател Йовков; дяволчето у мен се вълнува от неудобния въпрос: "Кой ли у нас има храбростта да се застъпи за прохождащия автор, да му се зарадва и помогне да израстне, духом да укрепне, да го разтълкува и проектира в бъдещото му развитие като изразител на националната ни самобитност и култура?"
Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестните автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с месиите на поредната модна линия; триж по-приятно е да вадиш като нова петолевка автор, приет вече в Пантеона на Българщината. При всичкото ми уважение към тежкоартилеристите в литературната критика и теория, не мога да не любопитствам не от свое име, а от делничното битие на простосмъртен българин по род и участ: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред гъстите редици графомани къде са литературните светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен Български духовен пейзаж?
Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие след разстрела. Макар че рискува живота си заради онази червена химера за световно щастие под дулото на автомата, именно неговите съпартийци не бързаха да го признаят за поет, изчакаха знак от отсрещния ъгъл на континента, от честолюбива Испания – която Испания го оцени заради испанския му цикъл стихотворения. Ако го нямало цикълът, дали биха го забелязали? Отговор не ми е нужен. Хората умеят да се грижат за своето национално самочувствие, дори когато хвалят човек на изкуството от друга нация.
Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му лирика далече преди официално да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия с нимба на светец в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, като се превъртя отново виенското колело на Историята и панаирджиите-веселяци в политиката преосмислиха издълбоко нещата, понеже властта се преобърна, хайде отново "дълбоки" познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, за адета на новите демагози от СДС и прочие десни партийки с кресливи имена и чугунен електорат от вечните правоверни на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.
През лятото на 1982 г. човек, който отблизо познавал Пеньо Пенев*(Димитър Жутев от Пловдив), ми каза как приемали "Поета на строящия се социализъм" т.нар. отговорни фактори: "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове, с топче вестници под мишница. Спира те на улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха на сериозно. Трябваше да си тури край на живота, че да го погледнат с други очи. Изведнъж откриха, че бил голям поет".
В ракетния дивизион край Хасково, дето служих през 1965-1967 г., имахме дребничък старши сержант; ние, войничетата, бяхме го кръстили Микса заради заядливия му характер. "Микс" от гръцки ще рече слуз на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адет да ни сбере под портрета на Пеньо Пенев над входа на казармената библиотека, да потрие длани, да се изпъчи: "Вай, завалията! Колко пердах е изял ей от тези две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на този перчемлия!"
Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес и как ще е утре, при положение че престижната сериозна и взискателна родна литературна критика не спре да се разхожда като египетски звездоброец с очи, зареяни из облаците на отминали епохи, не излезе из омагьосания кръг на вече утвърденото. Като бил жив, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала или били слепи?
2. Из писмо отпреди много-много години: "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш и за мен. (...) Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. (...) Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голямата част от времето си прекарвам там. (...) Изпращам ти две стихотворения (...). Ще чакам да ми пишеш(...). Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".
Първата и последната фраза днес, в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нас в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсетина години оттогава чувам този "привет от студената земя на Добруджа" и онова мило "бъди здрав и талантлив" от завинаги останалия на 38 години приятел ме преследва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище. За същия човек по-късно чета хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любител на "стихчета" се бе превъзбудила на тема "Великият поет на Златна Добруджа", изпаднала бе във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания.
Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани поколението на 40-50-годишните днес да не разкажем на сегашните млади българи какво е било. Значи, препоръчително е да се описва: или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (модна линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубаво, как задружно сме си живели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието си на море за 15 лева Тодор-Живкови (линия на червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им антагонистично настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно.
Златна Добруджа на колективните селски стопанства
Ето стихотворението "Вечеря" от този до днес недотам известен поет.
На масата – гръбнак от риба. Вода и хляб. И сол. Щурецът тихичко засвирва с цигулката под селския ми трон. Разчупвам хляба... Тихо шепна молитвата на моя род – за здраве, дъжд, за есен светла, за честен хляб. И за живот.
Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако е човек с талант и достойнство. За да го забележи обаче стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: че слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта, дори като приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само преди избори.
Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите разполагат с шаблончета, подобни на онези дъсчици с отвори, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по тази грапавина именно се отличава от мазните дитирамби към властта: повече създава спазми, дразнения, отколкото безметежност. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена в ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на един прокълнатите френските поети, Шарл Бодлер.
Шарл Бодлер (1821-1867)
Поетът е събрат на княза на ятата, сред бурите се носи над прашки и мълви; насила тук свален – сред гмежа на тълпата, – крилата исполински му пречат да върви.
Талантливото иде не за угода, а за отрицание на гладко вчесаните и послушни умове, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сте стойностен автор да разкрасява властници! Творецът в духовността е олицетворение на правото да си свободен, да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли с царска мантия наоколо!
3.
Поради разни обстоятелства обявяват конюнктурния версификатор за творец. Като измрат всички, които са го виждали на живо, нещата си идват на място: суетата отлетяла, останали да се подмятат дрипи от напомпания някога фалшив образ.
С двайсетте си миниатюрни стихотворения малко известният приживе сред литературните кръгове Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далеч по-значима стойност в лириката от трудолюбивия, неуморния Иван Николов нейде от хасковските села. И двамата са мъртви физически днес, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда с името на Данко Кръчмаров, доколкото чувам, има учредена от Добричкия писателски кръжец; парична премия в чест на Иван Николов ежегодно от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама Божана Апостолова (1945). Кое от двете отличия е по-ценно?
Иван Николов притежаваше солидни връзки в литературните среди; Данко Кръчмаров беше разхвърлян както в живота, така и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!
"Литературната буболечка" Петко Рачов Славейков от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966 г; с. 171 и нататък), всеотдайно, искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ век поемата "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на току-що изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, книги, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан е. Ценен и хулен. Широко известен. Въздиган и пренебрегван. Без съмнение бай Петко е един от предтечите на върхове в Българската литература и публицистика. Споменатата поема и досега е ненадмината по изящество и виртуозност . Тогава защо пристрастията ми са не към него, а към други автори! Дали заради аромата на кисела пот, който се просмуква от цялата му родолюбива дейност на първостроител?
"След обилна – по селски – вечеря..." е стих от Иван Николов. Така начева едно от може би хилядите му прекрасно звучащи стихотворения.
"Легнал съм между щурците..." – тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. сборник "Общежитие", обединяващ единайсет поети, кой от кого по-неизвестни, наричан на шега "Братска гробница". Но това е поезия, това е Данко!
И си мисля, че между двамата именно Йордан Кръчмаров е големият, а не трудолюбивият благозвучен Иван Николов. Що ли ги деля! – и двамата са орачи на Българската поетическа нива. По-точно казано, Иван е орачът на нивата, Данко – пилето над полето.
4.
Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестричката завършваше гимназия във Варна. Тъй че синът бе опора и надежда на майка си. Не я видях леля Керанка нито веднъж облечена в друго, освен в черно. Израснал на село, синът й си пишеше стиховете, без да следва образци, а така естествено, както птицата пее.
Имаше приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик до нос Калиакра. Това бяха отрудени, грубовати, гръмогласни, широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой – без сантименталности, ей тъй, като че допреди час са изтегляли заедно натежалите с улов мрежи от морето.
Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме цял ден по камъните край брега от Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер ни се изпречи вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики в мочурището. Рекичката Батова. Не се осмелихме да я прескочим, а се свечеряваше вече, та излязохме на шосето. Спряхме балчишко такси, което се прибираше от Варна. След стотина метра по нанагорнището див заек се замята между фаровете, виждахме му ушите, задницата му с бяло пухче; последва глух удар и в дрезгавината покрай светлината на фаровете, зад тялото с потръпващи спазматично крачета Данко вдигна от прахоляка край пътя нещо пулсиращо – сърцето на заека, допреди миг красиво и драматично летял като стрела пред колата.
Никога нямаше да повярвам, че – отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но го видях лично в мразовития февруари на 1972.
След среща с млади читатели в някакво читалищно салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин, Данко внезапно се свлича на тротоара с "Чакай-чакай!" към приятеля – все едно е спрял да си запали цигара. Сърцето му се пръснало. Не издържало вълнението. Вероятно бил прекалено възбуден, твърде щастлив в края на несретния си сирашки живот да усети капчица признание.
Малко подир това ще се заговори за нежната му драматична лирика. Ала сега пред мен е цветна картичка от мърлявото пристанище на Балчик и силозите за жито зад кея. Текст на гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи и фантасмагории. Ей го текста, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче:
"Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина". Ася
БЕЛЕЖКА:
Някогашното момиче, с чийто текст
приключвам, днес**** навършва своите 54. Пътищата ни се разделиха; Данко стана причина някога да се съберем, а подир кръгло 18 (осемнайсет)
години след развода пак Данко остана да ме връща към онези луди-луди години от моя живот на неканен свидетел. Част от текста вече съм огласил. Но оставих повторенията, тъй като става дума за цялост – образи, ритъм на речта и едва прикрити мои си лични пристрастия.
Пловдив – eвропейска културна столица 2019
Plovdiv, 3 sep. 2006 – edited 14 uli 2018
__ * Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html ** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста. *** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, с. 17, превод на Кирил Кадийски. **** 3 септ. 2006 г., когато за пръв път в Интернет публикувах текста. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)