Публицистика – СЪРЦЕТО НА ДИВИЯ ЗАЕК

СЪРЦЕТО НА ДИВИЯ ЗАЕК

    1.

    Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени, преутвърдени. Естествено, това не е зле; нали чрез по-известни имена от литературната ни история храним самочувствието си на цивилизована нация. Друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, т.е. с други думи казано, да са рискували. И плахо, много плахо, озъртайки се като лисугер в стар курник, сетне все по-гръмко и по-гръмко демиурзи, адепти, корифеи на словото и духа, персони с низ научни титли от доц. до проф., от ст.ас. до чл.-кор. и д-р на науките, съветват четящия народ да заебе, да кажем, "Винету" и да обърне очи към появилото се прясно ново небесно светило.

   Светилото изхвърча из първичния хаос на обществените родни ежби и вицове с помощта на критически опус, студия, монография с патетични проникновения във философията на секса, психологията на подтекста, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенска хармония между новия гений и небесните сфери. Откриват се два-три пласта фундаментални прозрения върху човешката трагикомедия, обществения прогрес, връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети от Три могили, та до връзката между поредната литературна сензация, космическите видения от отвъдното сред тибетските монаси.

   Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха Йовков – същия Йордан Йовков, когото някога, през 1932 г. (вж. бр. 4 на сп. "Звезда") т.нар. най-прогресивна критическа мисъл во главе с Георги Бакалов бе заклеймила като буржоазен, а кръг още по-прогресивни (?!) вече подир Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и "живите" класици Георги Караславов, Цветан Минков, Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени из читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица", Людмил Стоянов, в книгата си "Пътят на махалото" се беше изразил категорично: в нашата България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия и благочестив християнин Йордан Йовков".

   Грешки на растежа, както по-сетне ни обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка Розалия Ликова през 1970-71 г. какви страхове след Девети септември 1944 г. брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев и пр. само заради споменаването, че Йовков е автор от общоевропейска величина; става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са мислели като Розалия Ликова, но не им стискало да излязат пред многогласния хармоничен запев на Йовковите отрицатели: праведници, верни марксисти-ленинци.

   Това пиша не за да омаловажа вече по-късни детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия писател Йовков; дяволчето у мен се вълнува от неудобния въпрос: "Кой ли у нас има храбростта да се застъпи за прохождащия автор, да му се зарадва и помогне да израстне, духом да укрепне, да го разтълкува и проектира в бъдещото му развитие като изразител на националната ни самобитност и култура?" 

   Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестните автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с месиите на поредната модна линия; триж по-приятно е да вадиш като нова петолевка автор, приет вече в Пантеона на Българщината. При всичкото ми уважение към тежкоартилеристите в литературната критика и теория, не мога да не любопитствам не от свое име, а от делничното битие на простосмъртен българин по род и участ: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред гъстите редици графомани къде са литературните светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен Български духовен пейзаж?

   Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие след разстрела. Макар че рискува живота си заради онази червена химера за световно щастие под дулото на автомата, именно неговите съпартийци не бързаха да го признаят за поет, изчакаха знак от отсрещния ъгъл на континента, от честолюбива Испания – която Испания го оцени заради испанския му цикъл стихотворения. Ако го нямало цикълът, дали биха го забелязали? Отговор не ми е нужен. Хората умеят да се грижат за своето национално самочувствие, дори когато хвалят човек на изкуството от друга нация.

   Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му лирика далече преди официално да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия с нимба на светец в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, като се превъртя отново виенското колело на Историята и панаирджиите-веселяци в политиката преосмислиха издълбоко нещата, понеже властта се преобърна, хайде отново "дълбоки" познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, за адета на новите демагози от СДС и прочие десни партийки с кресливи имена и чугунен електорат от вечните правоверни на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.

   През лятото на 1982 г. човек, който отблизо познавал Пеньо Пенев*(Димитър Жутев от Пловдив), ми каза как приемали "Поета на строящия се социализъм" т.нар. отговорни фактори: "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове, с топче вестници под мишница. Спира те на улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха на сериозно. Трябваше да си тури край на живота, че да го погледнат с други очи. Изведнъж откриха, че бил голям поет".

   В ракетния дивизион край Хасково, дето служих през 1965-1967 г., имахме дребничък старши сержант; ние, войничетата, бяхме го кръстили Микса заради заядливия му характер. "Микс" от гръцки ще рече слуз на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адет да ни сбере под портрета на Пеньо Пенев над входа на казармената библиотека, да потрие длани, да се изпъчи: "Вай, завалията! Колко пердах е изял ей от тези две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на този перчемлия!"

   Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес и как ще е утре, при положение че престижната сериозна и взискателна родна литературна критика не спре да се разхожда като египетски звездоброец с очи, зареяни из облаците на отминали епохи, не излезе из омагьосания кръг на вече утвърденото. Като бил жив, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала или били слепи?

    2.

   Из писмо отпреди много-много години:

   "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш и за мен. (...) Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина – старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. (...) Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голямата част от времето си прекарвам там. (...) Изпращам ти две стихотворения (...). Ще чакам да ми пишеш(...). Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".

   Първата и последната фраза днес, в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нас в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсетина години оттогава чувам този "привет от студената земя на Добруджа" и онова мило "бъди здрав и талантлив" от завинаги останалия на 38 години приятел ме преследва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище. За същия човек по-късно чета хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любител на "стихчета" се бе превъзбудила на тема "Великият поет на Златна Добруджа", изпаднала бе във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания.

   Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани поколението на 40-50-годишните днес да не разкажем на сегашните млади българи какво е било. Значи, препоръчително е да се описва: или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (модна линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубаво, как задружно сме си живели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието си на море за 15 лева Тодор-Живкови (линия на червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им антагонистично настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно.

Златна Добруджа на колективните селски стопанства

    Ето стихотворението "Вечеря" от този до днес недотам известен поет. 

На масата – гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла, 
за честен хляб. И за живот.

   Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако е човек с талант и достойнство. За да го забележи обаче стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: че слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта, дори като приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само преди избори.

      Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите разполагат с шаблончета, подобни на онези дъсчици с отвори, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по тази грапавина именно се отличава от мазните дитирамби към властта: повече създава спазми, дразнения, отколкото безметежност. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена в ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на един прокълнатите френските поети, Шарл Бодлер.

Шарл Бодлер (1821-1867)

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, –
крилата исполински му пречат да върви.

   Талантливото иде не за угода, а за отрицание на гладко вчесаните и послушни умове, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сте стойностен автор да разкрасява властници! Творецът в духовността е олицетворение на правото да си свободен, да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли с царска мантия наоколо!

    3.

   Поради разни обстоятелства обявяват конюнктурния версификатор за творец. Като измрат всички, които са го виждали на живо, нещата си идват на място: суетата отлетяла, останали да се подмятат дрипи от напомпания някога фалшив образ.

   С двайсетте си миниатюрни стихотворения малко известният приживе сред литературните кръгове Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далеч по-значима стойност в лириката от трудолюбивия, неуморния Иван Николов нейде от хасковските села. И двамата са мъртви физически днес, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда с името на Данко Кръчмаров, доколкото чувам, има учредена от Добричкия писателски кръжец; парична премия в чест на Иван Николов ежегодно от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама Божана Апостолова (1945). Кое от двете отличия е по-ценно?

   Иван Николов притежаваше солидни връзки в литературните среди; Данко Кръчмаров беше разхвърлян както в живота, така и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

   "Литературната буболечка" Петко Рачов Славейков от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966 г; с. 171 и нататък), всеотдайно, искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ век поемата "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на току-що изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, книги, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан е. Ценен и хулен. Широко известен. Въздиган и пренебрегван. Без съмнение бай Петко е един от предтечите на върхове в Българската литература и публицистика. Споменатата поема и досега е ненадмината по изящество и виртуозност . Тогава защо пристрастията ми са не към него, а към други автори! Дали заради аромата на кисела пот, който се просмуква от цялата му родолюбива дейност на първостроител?

   "След обилна – по селски – вечеря..." е стих от Иван Николов. Така начева едно от може би хилядите му прекрасно звучащи стихотворения.

   "Легнал съм между щурците..." – тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. сборник "Общежитие", обединяващ единайсет поети, кой от кого по-неизвестни, наричан на шега "Братска гробница". Но това е поезия, това е Данко!

   И си мисля, че между двамата именно Йордан Кръчмаров е големият, а не трудолюбивият благозвучен Иван Николов. Що ли ги деля! – и двамата са орачи на Българската поетическа нива. По-точно казано, Иван е орачът на нивата, Данко – пилето над полето.

    4. 

   Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестричката завършваше гимназия във Варна. Тъй че синът бе опора и надежда на майка си. Не я видях леля Керанка нито веднъж облечена в друго, освен в черно. Израснал на село, синът й си пишеше стиховете, без да следва образци, а така естествено, както птицата пее.

   Имаше приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик до нос Калиакра. Това бяха отрудени, грубовати, гръмогласни, широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой – без сантименталности, ей тъй, като че допреди час са изтегляли заедно натежалите с улов мрежи от морето.

   Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме цял ден по камъните край брега от Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер ни се изпречи вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики в мочурището. Рекичката Батова. Не се осмелихме да я прескочим, а се свечеряваше вече, та излязохме на шосето. Спряхме балчишко такси, което се прибираше от Варна. След стотина метра по нанагорнището див заек се замята между фаровете, виждахме му ушите, задницата му с бяло пухче; последва глух удар и в дрезгавината покрай светлината на фаровете, зад тялото с потръпващи спазматично крачета Данко вдигна от прахоляка край пътя нещо пулсиращо – сърцето на заека, допреди миг красиво и драматично летял като стрела пред колата.

   Никога нямаше да повярвам, че – отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но го видях лично в мразовития февруари на 1972.

   След среща с млади читатели в някакво читалищно салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин, Данко внезапно се свлича на тротоара с "Чакай-чакай!" към приятеля – все едно е спрял да си запали цигара. Сърцето му се пръснало. Не издържало вълнението. Вероятно бил прекалено възбуден, твърде щастлив в края на несретния си сирашки живот да усети капчица признание.

   Малко подир това ще се заговори за нежната му драматична лирика. Ала сега пред мен е цветна картичка от мърлявото пристанище на Балчик и силозите за жито зад кея. Текст на гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи и фантасмагории. Ей го текста, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче:

  "Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина". Ася 

    БЕЛЕЖКА:

    Някогашното момиче, с чийто текст приключвам, днес**** навършва своите 54. Пътищата ни се разделиха; Данко стана причина някога да се съберем, а подир кръгло 18 (осемнайсет) години след развода пак Данко остана да ме връща към онези луди-луди години от моя живот на неканен свидетел. Част от текста вече съм огласил. Но оставих повторенията, тъй като става дума за цялост – образи, ритъм на речта и едва прикрити мои си лични пристрастия.

Пловдив – eвропейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 sep. 2006 – edited 14 uli 2018

__
* Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html
** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста.
*** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, с. 17, превод на Кирил Кадийски.
**** 3 септ. 2006 г., когато за пръв път в Интернет публикувах текста. Бел.м., tisss.

Story – ЗАВРЪЩАНЕТО НА БЛУДНИЯ СИН

ЗАВРЪЩАНЕТО НА БЛУДНИЯ СИН

      

   Асен Станчев. Познаваме се от 1963 или 1964 година. Беше гребец, та често се засичахме на пловдивската Гребна база, дето бях шампион при юношите, нямаше кой да ми оспорва първото място на 500-метровата дистанция в единичен каяк, освен представителя на Спортната школа Радко Радков. Лидер при мъжете каякари беше Кафеджиев – Кафето, чието малко име така и не знам. Талисман на Гребната база по онова славно време пък беше лъчезарният мухабетчия, домакин на спортната база Георги Ямалиев – Ямата, който живееше в къщурка с дворче зад дъсчена тараба на улица "Шести септември", точно дето днес се издига жилищен блок мастодонт. Идваха край Гребния канал и някогашни гребци, вече мъже на възраст, като Бат Фирлю. Между трениращите юноши от АСК "Ботев" и Спортната школа към спортния техникум "Васил Левски" пак в същия спортен комплекс "Девети септември" съществуваше здраво съперничество, което обаче не изключваше приятелството помежду ни. Бащата на Асен, ако се не лъжа, беше гробар в пловдивското общинско гробище край някогашния булевард "Лиляна Димитрова".

   Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив, включително и в Асеновград, които развиваха кану-каяка: 1) Спортната школа към Техникума по физкултура и спорт с треньор Ангел Арнаудов – Бачо Анго; 2) Физкултурно дружество "Марица" с треньор кокалявия бай Слави; 3) пловдивският "Академик" към Висшия институт за хранително-вкусова промишленост, чийто треньор при гребците беше учителят ни по физкултура от гимназията Субашев, а по-късно, когато вече отборът на "Академик" се разви, за треньор, без някога да е гребал, назначиха по-големия от двамата каръци братя Черпокови; 4) идваха преди окръжните регати тук да тренират и гребци от "Асеновец", отбора на асеновградчани с може би най-странно гребящия каякар при мъжете Митко Каяка; 5) Най-добър обаче беше отборът на Армейски спортен клуб "Ботев", на който при юношите и мъжете кануисти и каякари бе Георги Учкунов – Учкуна, нашият треньор. 

   Лодките ни бяха с боядисан в лайняно жълто плат върху корпуса от тънък шперплат, та оттогава жълтият цвят ми е на сърце, гребяхме в екип от черни гащета и жълта фланелка с надпис на гърдите АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурели от спортен хъз поддръжници по време на гонките в Гребния канал. Страхотна тръпка е да чуваш призивния крясък на шляпащите боси по асфалта или препускащи с велосипед успоредно с нас мъже, жени, момичета, дръзки мърляви дечурлига от бедняшките махалите наоколо, когато имаш още някакви си стотина – сто и петдесет метра до финала, физически си се изцедил и ти остава единствено спортната злоба и любовта на тези тичащи там някакви хора. Без спортен хъз никой не е прокопсал в такива многолюдни, честни, красиви схватки на духа, мускулите и издръжливостта. 

   На последното индивидуално състезание за гребците от града, преди да отпътувам за казармата и да ме острижат до голо, с половин корпус, с някакви си петдесетина сантиметра ме мина Радко от Спортната школа, с когото пак си останахме приятели, макар дълго време да ме беше яд да го гледам, че изгубих, кажи-речи, на самия финал. Най-силният ми съперник при юношите се вози на вълната ми до последните трийсетина метра и с няколко мощни загребока като край малка гара мина покрай мен и стана първи. Като си помисля, и сега ме хващат нервите.

   Голяма работа беше в онези златни години футболният отбор на АСК "Ботев". Точно тогава, през 1961-1965 г. за футболистите на този най-готин пловдивски отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на нашия "Ботев" от високоговорителите над трибуните на огромния 50-хиляден стадион "Девети септември" неизменно ехтеше "Блу-у, канари". Оттогава тази песен стана химн на пловдивския "Ботев".

  То е по време, когато шведските спортни вестници писаха, че момците на пловдивския "Ботев" изнесли спектакъл по футболно майсторство пред коравите шведи на собствения им стадион в град Малмьо. Е-е-е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради един входен билет за мача "Ботев" (Пловдив) – "Атлетико" (Мадрид), на тротоара току пред Колежа (както е другото име на стадион "Христо Ботев" дошли от селата наоколо, както и от цяла България мустакати чичовци предлагаха живо агне, бъчве домашно червено вино или ракия по избор!

   Асен се състезаваше за отбора на местния "Академик". Не му спореше кой знае колко при каякарите, та се прехвърли в секцията по академично гребане към ВИХВП: скиф, скул, разпашна двойка, скул двойка, четворка-скул и тъй нататък. За късо време с него сме били някога съперници на 500-метровата дистанция при единичен каяк. Не се бяхме виждали поне две десетилетия с Асен, който е, мисля, година или две по-възрастен. Чувах по някое време, че се наел за масажист в мъжкия отбор на борците от местния "Локомотив"... и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните гребци от пловдивската Гребна база. Както и да е...

   Асен се появи в кафененце насред съседния жилищен район Тракия, дето си пиех някога сутрешното неделно кафе с приятеля китарист Никола Бакърджиев на мухабет за политика, музика, книги, леки коли, естествено и за момичета. Дойде Асен, срамежливо седна в крайчеца на масата и ей го, значи, неговия монолог, както съм го записал вечерта същия ден през лятото на 1999 година. Пропуснал съм само моите реплики.

   – О-о, Гоше! Ка-а-акво правиш? Откога не сме се виждали, а!... Мен ме нямаше дълго време, Гоше. Десетина годинки забих на Запад, от другата страна на света, Гоше. Като се засилих, та ча-а-ак в шибаната им Канада. Отидох човек да стана. Ама какво ли знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; в Ротердам ме харесаха да им правя мъжки стриптийз на педерастите, Гоше... В градче до Лондон... не мога да се сетя за името, бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул – корабен готвач, няколко пъти напред и назад прекосявах Атлантика, и накрая ми писна, "заебах" кораба и останах в Торонто цели седем години.

   Онзи град до Лондон е Рочестър, дойде ми на ум! Ей, това англичаните добре си живеят. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш, мъгливо, влажно, дъжд вали всеки ден по два-три пъти, ама па животът подреден. Вечер след работа баровете им, кръчмите, пъбовете де… пълни с народ. Ядат, пият, веселят се, танцуват. 

   Аз обаче, Гоше, се закотвих в Канада. Знаеш ли ти какво е Канада? Лед и пустош, това е Канада. От минус десет за някакви си пет-десет минутки става минус четирийсет. На петдесет метра съм си от дома и не мога да вървя, вкочанявам се, ще пукна от студ, страх ме тресе. Не слушай какво бъбрят върналите се от Канада. Много били печелели... Легенди, Гоше! Нашенецът там си къта паричките, ограничава се яко от всичко, да може – като се прибере на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. Ама една кола за онези там в Канада е нищо, нищичко.

   Знаеш ли! Дойдох си и аз с разкошен джип "Гран Чероки", с всичките му екстри, не просто кола, а кола мечта, Гоше. Четирийсет и осем хиляди американски долара се изръсих. И тук на втората седмица идиотите ми разбиха ключалката и колата повече не я видях. Ограбиха ме, джипа ми откраднаха нашите хора в Пловдив. Както побягнах от Пловдив – беден, гладен като въшка и само с едната риза на гърба, пак съм си същият гол охлюв. Добре, че старият, Бог да го прости, ми оставил тук наблизо една боксониерка, и ей ме на, Гоше! – тръгнал съм пак работа да си търся.

 Гребната база в Пловдив

Plovdiv, 12 uli 1999 – edited 13 uli 2018 

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (8.)

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

  БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

Картинка от възпоминателния лист на Данковите съселяни

РЕПЛИКА, 16 август 2006 г.:

  Цитат:

   Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки  глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

   Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

   Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант". Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва... Бъди здрав! 

ОТГОВОР, 23 август 2006 г.:

   – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото! – как нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря" на нежния, истинския приятел край мен.

   Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега: неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.

   Когато от ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво ли да очакват! Гледам осветени от обществено внимание и благосклонност личности; но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов да рони сълзи безпомощен човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от гледката през стъклото на автобуса Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 13 uli 2018

Илюстрацията горе:

Данко като десетинагодишен хлапак.

___
* Донесли го през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ и словесен ритъм, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат от типа "американка", на която обикновено се печатат бланки за фактури, е чудесен знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци: да повъздишат чувствено: Ах, какъв Поет, Боже Господи! Човешки работи – да се смееш ли, или да плачеш!

Между другото, когато преди  години, през август 2014 г., подир нощ, в която преспахме на голата земя в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля от юношеските години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба цигани, настанили се тук. И като попитах знаят ли, че това е къщата на известен Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствие на оскърбени: "Че кой пък е тоз, това си е нашата къща!" Та приятелят – инак сдържан, кротък по нрав, процеди една нашенска, пловдивска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да си замълчи, че да не си създадем проблеми. После в селското гробище на Гурково открих веднага, (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

Чуто в първите години след смъртта му: леля Керанка – майката на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват и малкото негови вещи, и ръкописите на Данко. Толкоз по темата за китките, всенародната любов и признателност към поета! Бел.м., tisss.