ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1640.)
Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и за своето време всеки играе разни роли. – "Хамлет", Шекспир (1564-1616)
Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и за своето време всеки играе разни роли. – "Хамлет", Шекспир (1564-1616)
23 avg. 1998.
ЖЕСТОКИТЕ ОТКРОВЕНИЯ СЕ ИЗРИЧАТ С НАЙ-ОБИКНОВЕНИ ДУМИ
В памет на Данко, приживе малко известен поет на Добруджа
ЗАВРЪЩАНЕ ОТ БАЛЧИК
Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле,
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле.
Прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд.
В небесната вечерна синева
светкавица се стрелне изведнъж.
Говорим пак за вино и жени,
за някой старец, Богу дух предал
в онез печални февруарски дни.
Край нас нарядко гуми просвистят.
Шофьорът бодро махне, дава знак
да ни откара чак накрай света
отнесени в припадащия мрак.
отнесени в припадащия мрак.
И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки –
Животът се смалява като фас.
.jpg)
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки –
Животът се смалява като фас.
.jpg)
Плажът под село Топола край Балчик, 1984 г.
Върху екрана на компютъра – текст по skype:
– Простички и странни стихове.
– Защо са ти странни?
– Кажи кое в тях е общото, тогава ще ти кажа защо ги смятам странни.
– Простички и странни стихове.
– Защо са ти странни?
– Кажи кое в тях е общото, тогава ще ти кажа защо ги смятам странни.
– Страхът
е липса
на опорна точка,
в която чувстваш
тежестта си,
отвоювана от времето.
Страхът
е липса
на посоката "нагоре"
и има само
"тук" и "долу".
Но най-вече
страхът
е липса
на любов.
е липса
на опорна точка,
в която чувстваш
тежестта си,
отвоювана от времето.
Страхът
е липса
на посоката "нагоре"
и има само
"тук" и "долу".
Но най-вече
страхът
е липса
на любов.
Общото в тях е авторът. Единият текст – "Влакът", е ясен. Картините са от филми на велики двама режисьори, Фелини и Антониони. Останалите фрагменти отразяват позната българска действителност.
– В университета факултативно два семестъра следвах курс по Основи на киноизкуството: първо при възпълничкия общителен Васил Д. Кацев, после при речовития Александър Александров, който в онези години (ок. 1967-1970) водеше всеки четвъртък лектория на тема "Великите филмови режисьори" в салона на софийското кино "Култура".
– И?
– Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва-едва загатнато. Жената или момичето, което е във влака като образ, не си уплътнила – да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен четящ? Ценя поезия, в която чувството се промъква като крадец в полумрака.
– Явно не четеш какво пиша. Текстовете по-горе не са мои, и не съм ги писала аз. Ти защо си мислиш, че има жена, която...?
– Тъй го видях. Жената от влака държи да си пие кафенцето всеки ден по едно и също време, а пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна, а нещо ново защо тук не откривам? Не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език ми е известен и значи, сме приели посланията на режисьора или актьорите. Къде е оригиналното? В едно – смятам, съм съгласен с теб: че най-жестоките откровения се изричат с най-тривиални, обикновени на вид думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.
– Не си чел внимателно. Жената пие чай, а текстът е свързан с техните филми; то е нещо като "да си спомним за тях по техния начин", а техният начин не е повърхност, а многопластовост разнообразна, хем и с толкова чувства, мисли, настроения, че... Но е глупаво да обяснявам с думи света на тези двамата. Който е гледал филмите им, няма да си задава въпроси, ще преживее нещо познато чрез текста... И какво имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са те?
– Ето що пуснах този текст да се чете*. Там е отговорът за "жестоките откровения".
– Сигурно съм тъпа, но в спомена ти за разходката с приятел вечерно време преди години не забелязах нищо жестоко. А състав "Пинк Флойд" са жестоки, наистина! Хайде, светни ме за откровенията!
– Този приятел днес лежи в яко занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхнал внезапно в 38-та си година, смятан е и за един от най-драматичните поети на Добруджа. На негово име, доколкото знам, е обявена ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че няма в това посветено на паметта му стихотворение нимби, фанфарна музика, а животът величествено и просто се изнизва покрай завръщащите се.
– В университета факултативно два семестъра следвах курс по Основи на киноизкуството: първо при възпълничкия общителен Васил Д. Кацев, после при речовития Александър Александров, който в онези години (ок. 1967-1970) водеше всеки четвъртък лектория на тема "Великите филмови режисьори" в салона на софийското кино "Култура".
– И?
– Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва-едва загатнато. Жената или момичето, което е във влака като образ, не си уплътнила – да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен четящ? Ценя поезия, в която чувството се промъква като крадец в полумрака.
– Явно не четеш какво пиша. Текстовете по-горе не са мои, и не съм ги писала аз. Ти защо си мислиш, че има жена, която...?
– Тъй го видях. Жената от влака държи да си пие кафенцето всеки ден по едно и също време, а пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна, а нещо ново защо тук не откривам? Не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език ми е известен и значи, сме приели посланията на режисьора или актьорите. Къде е оригиналното? В едно – смятам, съм съгласен с теб: че най-жестоките откровения се изричат с най-тривиални, обикновени на вид думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.
– Не си чел внимателно. Жената пие чай, а текстът е свързан с техните филми; то е нещо като "да си спомним за тях по техния начин", а техният начин не е повърхност, а многопластовост разнообразна, хем и с толкова чувства, мисли, настроения, че... Но е глупаво да обяснявам с думи света на тези двамата. Който е гледал филмите им, няма да си задава въпроси, ще преживее нещо познато чрез текста... И какво имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са те?
– Ето що пуснах този текст да се чете*. Там е отговорът за "жестоките откровения".
– Сигурно съм тъпа, но в спомена ти за разходката с приятел вечерно време преди години не забелязах нищо жестоко. А състав "Пинк Флойд" са жестоки, наистина! Хайде, светни ме за откровенията!
– Този приятел днес лежи в яко занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхнал внезапно в 38-та си година, смятан е и за един от най-драматичните поети на Добруджа. На негово име, доколкото знам, е обявена ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че няма в това посветено на паметта му стихотворение нимби, фанфарна музика, а животът величествено и просто се изнизва покрай завръщащите се.
– Защо са ти всички тези неща: фанфари, нимби, останалите аксесоари? Те не определят величината на нещата.
– Харесваме Емили Дикинсън, нали?
– Аха.
– Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам като теб.
– Не съвсем. Щом смяташ, че е жестоко да не те оценят приживе.
– Жестокото е, че всички тези наши днешни оценки са вятър работа.
– Времето е истински оценител. Хората не могат да преценяват, защото нямат поглед върху нещата, те са вътре в нещата, а поглед се придобива след години, т.е. стойностното оцелява.
– Че съществените неща са простичките, като да речем, завръщането с приятел в кишавия февруарски следобяд, когато преди мижаво заспало добруджанско село си усетил тръпката до каква степен всички днес сме преходни. Нали?! Хайде, не настръхвай, Лъвице!
– Онова, което остава след човека, след като мине в друго измерение, е изживяното с цялостното му същество, единство на дух, душа, сърце; то се проявява и в следващия му живот, някои му викат deja vu. Че откъде-накъде ще се сърдя!
– Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе беше пренебрегван почти до смъртта. После се появиха изневиделица Великите оценители и тогава се оказа, че обикновените, уж твърде отдалечени от поезията най-обикновените му съселяни вече са го оценили много преди Нафуканите големи ценители. Това е подводната част на айсберга, невидимата част.
– Когато казва нещо на другите човеци, човек го казва тъкмо на тях, а не на някакви "оценители". Обратното е суета.
– Точно! И в същото време знам, че съм суетен.
– Голямо откритие! Че нали си мъж!!!
– Затова споменах госпожица Емили Дикинсън.**
– Не схващам. При нея няма суета.
– Харесваме Емили Дикинсън, нали?
– Аха.
– Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам като теб.
– Не съвсем. Щом смяташ, че е жестоко да не те оценят приживе.
– Жестокото е, че всички тези наши днешни оценки са вятър работа.
– Времето е истински оценител. Хората не могат да преценяват, защото нямат поглед върху нещата, те са вътре в нещата, а поглед се придобива след години, т.е. стойностното оцелява.
– Че съществените неща са простичките, като да речем, завръщането с приятел в кишавия февруарски следобяд, когато преди мижаво заспало добруджанско село си усетил тръпката до каква степен всички днес сме преходни. Нали?! Хайде, не настръхвай, Лъвице!
– Онова, което остава след човека, след като мине в друго измерение, е изживяното с цялостното му същество, единство на дух, душа, сърце; то се проявява и в следващия му живот, някои му викат deja vu. Че откъде-накъде ще се сърдя!
– Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе беше пренебрегван почти до смъртта. После се появиха изневиделица Великите оценители и тогава се оказа, че обикновените, уж твърде отдалечени от поезията най-обикновените му съселяни вече са го оценили много преди Нафуканите големи ценители. Това е подводната част на айсберга, невидимата част.
– Когато казва нещо на другите човеци, човек го казва тъкмо на тях, а не на някакви "оценители". Обратното е суета.
– Точно! И в същото време знам, че съм суетен.
– Голямо откритие! Че нали си мъж!!!
– Затова споменах госпожица Емили Дикинсън.**
– Не схващам. При нея няма суета.
(1830-1886)
– Пристрастен или пристрастен?
– Ударението върху "а".
– О, не казвам нищо такова! Всеки ден наблюдавам с интерес...
– Себе си наблюдаваш с интерес може би? И това е Плачът на Йеремия, който протестира срещу Бог, че Господ не забелязва усилията Еремиеви да живее със съвестта си, с истината, да следва Десетте Божи заповеди. Та пак за Смирението говорим.
– О не, лишена съм от таквиз ми ти неща! Нито суета, нито амбиции, нито желание за достигане нещо в живота, както мило се изразяват глупаците. Наблюдавам хората и се питам какво ги кара да се държат тъй или иначе, да говорят по предизвикателен начин, с кресливия апломб на всезнаещи. Интересно е.
– Да смятам, тоест, че си доволна от себе си!?
– Хич даже! Не ме вълнуват повечето неща как изглеждали отвън; гледам навътре, защото има работа да се върши там, ама поради вроден мързел не я върша...
– Типично за Лъвица. Някой паж ще дотърчи да ни подреди нещата в тих някой слънчев ден, да се надяваме!
– Кое е типичното, пажът ли е типичен! Че Лъвовете нямаше да са тогава лъвове, а пажовете... Няма страшно, никой не ми е вършил работата през досегашния ми живот. Пак аз ще си я свърша – илюстрация на виждането ми за нещата.
ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ
Думите, които ще прочетете по-долу, са изписани върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:
Когато бях млад и свободен, и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света.
Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните ми, но уви, те не искаха и да чуят.
Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава - чрез моя собствен пример, щях да променя семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света. Анонимен автор
– Имам си мой лаф: "Фактът, че съм жив при този хаос от тъпанари и идиоти наоколо, вече е доказателство за успех". Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! – че светът се подреждал отвътре-навън, а не обратно! Ето моето приказно царство от детските ми години – избата на улица "Ниш" № 4 в Пловдив, да видиш от каква ниска позиция гледам заможните глупаци с оченцата на хлапето, дето още живее у мен.
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 14 sep. 2024
Илюстрации:
- Учител на 23 г. с 16-годишните ми ученици от Гурково.
- Царството на ранните ми детски войни и вълшебства.
––––
* Стихотворението "Завръщане от Балчик".
** https://oshte.bg/oshte_poll/%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%8A%D0%BD/ Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар