ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1601.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1601.)

 Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, а и умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: случайни ли са сламените, разкривени от самолюбие образци на успеха, нахълтали в дома ви!? След три-четири поколения промиване на съзнание, получавате най-чиста проба отрепки с високо самочувствие, които пълнят ефира с празни философски приказки. – Аноним (1947)

 10 uli 2013

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА 

  Баща ми Кирил е последен от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил синове на Господинка (Динка) и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищо за живота на тези двама мои предци по бащина линия, освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми процеждаше... Като например онова, изречено рано през пролетта, на 1 април 1972 г., по повод добруджанската ми авантюра (бъдещата ми женитба). Изтърси го троснато, през рамо, ни похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знай как се е разпищолил из неговата Добруджа!"

  Георги и Динка били толкова бедни, че като се родил най-малкият, съседите довели бездетни хора от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъваме шия с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, едни хора ни загледаха разтревожено иззад прозорчето и той рече: "Хай да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по прашната улица. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка, преди да хукна да го догоня.

  "Ай, ко-о-олко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият в 1909 г. връстник на Никола Вапцаров висок, белолик, хубав и строен Димитър, чичо Митко*. Баща ми му казваше "бати Митко", че беше първородният между петимата. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно, "бати Митко" говори-говори-говори, пък баща ми Кирил мълчаливо нещо си върши край дърводелския тезгях – подрежда разни джунджурии из десетината кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", понеже си купил комплект скъпи-прескъпи барабани, барабанист бил, имаха слабост към техниката, към ремонти от всякакъв вид на тази техника, към приспособленията, и разни инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машини: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са си стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница. Занаятчии по ген!

  Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко! Ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливецо мой. Чак ми се реве заради теб; как ги правиш тези работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета ти си ми примерът, ти си ми мярката – кротък, но рязко очертан; доверчив, неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от грандомани, тарикати, изнудвачи.

  Майка търчи да го оправя по разни канцеларии и служби, па току възнегодува: "Абе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи поне". Ето случай, кога изрече тези думи, а той я гледа сериозен, мълчалив с ясносините си спокойни очи, без да мигне.

  Мерак му бе да замине за три-четири години на работа в Либия. Познати му пуснали мухата, "Либия, та Либия! Като поработиш няколко годинки в Либия, току-виж, станал си заможен, ще си уредите дереджето, килими ще купиш за у дома". Братовчедът ми Гошо (1943) четири години в либийския град Бенгази беше строителен техник и той му хвалеше Либията. Та написал си моят баща молбата (майка ми му я написа) и хукнаха от канцелария в канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук в Пловдив май нещо запецнаха и Либия взе да се отдалечава като мираж пред бедуин камилар в пустиня.

 От някакво министерство в София рекли: "В Пловдив мътят водата. Виж, оправи се в Пловдив, на местна почва... Ние те пущаме, ама там трябва да си оправиш бакиите". Оказва се, пловдивското окръжно МВР-е** било против. И се нареждат двама с майка ми – люта кавгаджийска семка от калугеровски и от перущенски чорбаджийски корен, пред входа на Окръжното управление на МВР в Пловдив. Пред дебело тапицираната и облицована с телешка кожа порта на Големия началник майка ми посъветвала моя кротък мълчалив баща: "Ти само си мълчи и не се обаждай! Остави на мен да убедя полковника. Отговаряй, само ако полковникът лично нещо те попита".

  Та влизат те. Чинно застанали пред масивно бюро. А подполковник някой си иззад бюрото вади дебела папка с документи някакви си, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очилата си, току дигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па накрая с ръждясал глас отсякъл: "В чужбина пращаме проверени хора, само наши хора. Ти кой си, какъв си й на тая държава? Партийният секретар на квартала и от комисия от кварталното ОФ-е черно на бяло пишат, че си аполитичен. В кръводаряване в почистване на кварталните градинки, в сбирането на хартия и старо желязо не си се включвал, в ни едно квартално мероприятие не си участвал! Защо се натискаш, а?" – взел да барабани с нокти по тезгяха, демек, върху бюрото.

 Обадила се майка ми пазарджиклийката: "Върнал се от фронта с орден за храброст. Можем да Ви го донесем, да го видите". А онзи, сякаш му залепнало туй "аполитичен" за небцето, повтаря: "аполитичен, та аполитичен", дръпнал им назидателно слово: да си налягат парцалите, Либия ли??? Либия ще я гледа аполитичният носител на Орден за храброст Кирил, ама през крив макарон. Рекла да се обади милата ми майчица, ала в този сюблимен исторически миг баща ми, който дотук кротко попивал с очи идиота с пагони, обръща се, но не към полковника, а към жена си: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

 Това само рекъл, и настанало Второ пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш! Аполитични нагли типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те, и без любезната покана, вече търчали надолу по лъскавото, намазано с паркетин стълбище с мозайки и фикуси, а човекът не можел да се спре. Харно, че не заповядал часовият на вратата най-долу да ги арестува за хулиганство и заговор срещу държавата.

 Така загина още една твоя мечта, мили мой татко. За работа пак се бе размечтал, за какво друго! Работа бе щастието ти, твоят празник, твоята гордост и веселба. Докато съседите край нас живееха и с труд, но и с отдих: пиеха, напиваха се, блъскаха табла и карти, чоплеха клюки или блажено се изтягаха на миндерчето в неделя, обсъждайки международното положение в сладко безхаберие, ти, мили мой, все нещо работеше.

  Стърже долу в работилничката рендето. Ухае на туткал и чам, на пресен талаш и на стърготини, та адвокатът от III етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече живеехме в Мараша, на улица "Янко Сакъзов" № 28) веднъж не се стърпя, пред мене ти рече: "А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в тая изба като някоя къртица! Все ковеш, режеш, стържеш? Какъв християнин си ти, та и черковните празници не зачиташ". Зейнах да отговоря на набожния депутат никола-петковист, но баща ми ме бутна по рамото: "Не се разправяй".

  Сприятелихме се сетне с този адвокат; над 75-годишен бе. Бил някога си Голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно си бъбрехме, като депутати в парламента"... Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, това не знам, но избран бил по някое време за Председател на адвокатската колегия в години, когато в моя роден Пловдив "Народната власт" си оправя сметките с вражеската опозиция. Седнали сме на припек край старата лозница в дворче срещу черквата "Свети Георги" в Мараша и ми разправя как след Девети (септември 1944 г.) бил голям човек, голяма работа. Кани ме да му гостувам в родното му село Правище, но не отидох. Нали съм син на простосмъртен баща-къртица. Пустият му депутат!

  "Аполитичен" – страшна дума. Гадна, много съдържателна. С този етикет другарите и другарките кръщаваха онзи, който не им се мазне, не се изказва огнено и пламенно по събрания, не върти раболепно задник по митинги, не пише сведения за съседа, не лепи афиши, не скандира по празниците им, не носи червения байряк, не слухти край черковния зид по Великден и Коледа да записва кой пали свещи и кой се кръсти пред иконите, не се натиска за партиец, най-малкото: не се тика да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата. Десетина години по-късно (1980), когато ми предложиха на обществени начала, което значи: без заплащане, да стана председател на ОФ (Отечествения фронт) на едва-що застрояващия се краен пловдивски квартал "Изгрев-изток", дето и досега живея, хич не се и колебах, рекох на майка си и баща си: Трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

 Така безславно геройски загина и колега от младежкия ни седмичник "Комсомолска искра", доскорошен главен редактор на най-тиражния в Южна България всекидневник "Марица". Бившият комсомолски секретар в ОК на ДКМС - Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП - Пловдив Дража Вълчева, зло не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на ул. "Кракра" № 11 по време на нощно дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния ни зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "Абе, Гошо, момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров (1944), който иначе знае да си мери приказките, изтежко ги посъветвал: "Зарежете го Бояджиев. На Бояджиев баща му... частник".

  Туй то, "частник", още един етикет в устата на мекере на Партията от онази "славна епоха". И Митето, който ми разправи какво рекъл Георги Петров, угрижен рече: "Сега да не вземеш на площада тъпан да биеш какво съм ти казал! Ако ни питат, ние с Пешо нищо не знаем, нищо не сме чували. Нали?"

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 3 uli 2024

Илюстрации:

- Журналист в пловдивския младежки вестник.

- 1980 г. С баща ми пред Бачковския манастир** 

_____
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската Военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Този мотоциклет с кош и снежнобял акордеон "Ноner" бяха единственото му ценно имущество на пришелец от Харманли в големия "византийски" град Пловдив.

Първият от петимата братя Бояджиеви (1909-1963)

** Мълвата от някогашния Пловдив твърди, че под земята са седем етажа за затворнически килии. Тук са пребивали по доноси от времето на Царство България и по време на соца третия от братята Бояджиеви – Атанас (1912-1977), издъхнал в затворническо селище нейде в Югоизточна България. Обитавал дървена барака над психиатричната клиника, където събирал затворниците да им свири на китара и да им разказва фантастични истории за огнени мелници и приказни приключения. За мен той е най-достоен сред братята.

*** Пловдив ми е роден град, но не знам по-показателно царство на посредствеността от местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт, "чантаджия" зовяхме единствения в махалицата чиновник, който се отличаваше с масивните си рогови очила, като със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае книги или халва човекът си е носил в чантата, ама си представяхме документи, документи, документи – нещо крайно опасно според хлапашката ни представа на дечурлига от махалицата откъм северното подножие на най-високото Джендем (Дяволско) тепе в Пловдив. Хлапетата от бедняшките махали бяхме истински господари на игрите из дебрите по древния хълм на горските нимфи. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1600.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1600.)

 Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, а и умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: Случайни ли са сламените, разкривени от самовлюбеност лъскави образи на успеха, нахълтали в дома ви! След три-четири поколения промиване на съзнание, имате чиста проба отродници и отрепки с високо самочувствие, които пълнят ефира с празни философски приказки. – Аноним (1947)

 22 dec. 2021

ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

Разговор с Виктория

 – Не виждам за последния четвърт век лъже-демокрация по-унижавано съсловие от учителите. От майка ми Надежда (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителя са имали някогашните поколения българчета, в условията на Царство България.

  – И аз.

  – За учителя им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че го вижда във вехти домашни дрехи как копае бахчата в дворчето си в Пазарджик.

  – Аз също съм имала респект.

  – Сега масово се подиграват на учителите си, но това дали вече са учители в онзи чудесен смисъл на думата "личност със самочувствие, не плах поомачкан човечец, който се озърта на всички страни откъде ли ще го сполетни някоя неприятност".

  – Мани! Гадно е.

  – През последната си учебна година в пазарджишката гимназия майка ми спечелила голямата награда от училищната томбола, както ми е казвала – виенски модел холова гарнитура с вити крачета и пищна розова дамаска на цветя, диванче и четири стола, а вероятно и маса.

  – Ехааа!

  – Приключил II курс, през ваканцията се бях заел да възстановя цялата тази хубост. Разглобих столовете и диванчено на части и се захванах да изцикля горния пласт яко застаряла боя, работа бая трудоемка, та ми отне над месец време. Мечтаех столовете да боядисам в нежнобяло, да станат лъскави като порцелан, да сменя прокъсалата се дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми – в избата под етажа на моите родители, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция, че да се заема с боядисването, лепенето, сглобяването на цялата хубосия. И представи си, моят баща мебелистът (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои – странни за него занимания, използвал най-старателно обработените от мен части за... подпалки, изгорил всичко онова, което с мерак бях подготвил. Вареният виенски бук е труден за обработване, розовее като моминско бедро с извивките, характерни за виенска мебел изобщо. И досега ме е яд, като си спомня.

  – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?!

  – Вечно усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, пък липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Има и други случаи, когато ме е спирал или мърмореше, когато не е успял да ме спре. Три неща сега ми идват на ум. Първото, имах идея да си обзаведа ателие с панорамен изглед към реката над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за големите плоскости от талашит и куп подробности около преграждането на една третина от тавана, която по право бе собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай: в антренцето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон нежни мраморни плочки: розови, сиви и синкави, за т.нар. римска мозайка. Мълчеше си моят баща, а кога се залових с парче шмиргелов камък на ръка всеки ден да полирам площ колкото носна кърпа, пак се разръмжа, и всичко си остана недоработено... Трети случай – в моята стая, където заживяхме с жена ми Ася и двете ни щерки, свалих от рамката двойните прозорци на стаята, изрязах по една от летвите, отнесох оголените рамки на стъклар и стъкларят монтира дваж по-големи стъкла. Стаята светна. Мълчеше си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото и в тяхната всекидневна. Ей затова като казвам, за бетонения похлупак, колкото и кощунствено да изглежда, това имам предвид – че след смъртта му имах усещане за бетонен похлупак, който се е отместил най-сетне, и видях небе над главата си.

  Та това – по повод умението или склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от единствената триетажна масивна къща в стария пловдивски район Мараша в моя роден Пловдив, майка ми е причината, и той пак се дърпаше и се дразнеше, ама пред нейната женска стихия на рожба от чорбаджийски род нямаше как да не отстъпи.

  – Малеее! Това не го знаех. Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

  – Долетя Борис Дявола (1901-1972) от неговия Пазарджик с раздрънкана моторетка симсонка (мотопед), в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба, майка, която му била любимка измежду петте му деца, го заведе да види с очите си къщата. И едва тогава Борис Дявола измъкна от пазвата си увити в стар вестник три хиляди лева, да ги добавят към спестени техни хиляда и петстотин, с лишения събирани, и купиха първия етаж от собственичката Петра Крумова, която задължила баща ми за недостигащите хиляда лева да й поправи и обнови мебелите.

  Баща ми беше и против моето учене в чужда София. И пак майка ми е причина да не ме спрат. По онова време той вече работеше сред София, в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ (централния универсален магазин). Имаше си в едно ъгълче бюрце и стол, където приемаше рекламациите (оплакванията) на столичани за стока, произведена в мебелните заводи на някогашна соц. България. Отърчал татко да види резултатите от приемните изпити и се прибира грейнал в Пловдив. Хвалил се на майка ми и колегите, че ето на! – и синът му е сред приетите да се учат в Университета, докато издокарани софиянци кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не се класирали на приемните изпити.

  В онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) от Шумен, Наум Шопов (1931-2012) от Стара Загора, и писателят Димитър Осинин (1891-1981) от селце край Вършец: все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да кажа за моя баща! След като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И що ти беше това учене! Кешки да те бях направил мебелист! Ех, златен занаят е да си мебелист". От пет-шестгодишен ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полирам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите вече са ни правени на конвейер, а по онова време беше майсторлък – всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашита, до лепенето с туткал на листовете фурнир най-отгоре от разни видове екзотична дървесина – махагон и орех, абанос и палисандър, липа, череша, ясен, дъб. Помня, върху стелажите имаше цели снопове с фурнир със странното име "птичи крак" в работилничката му .

  През лятната ваканция между III и IV курс в Университета занемарения им миризлив кенеф, дето усмърдяваше улицата наоколо, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност човек да се изкъпе. От родителите си поисках само пари да ми осигурят, за да си набавям материали за градежа, за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профилите и тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения, общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния зловонен нужник. Рушнах една от стените, изградих я наново, да разширя стария миризлив гириз. Само тогава баща ми дърводелеца мебелист дума не рече, не ме и похвали. Но това не ми пречи си да го ценя и да го обичам, защото не едно и две неща от него съм наследил. Докато бе жив обаче, никак не се разбирахме, все едно на различни езици сме си говорили.

  – Нормално.

  – Наследеното материално е нищо, мислел съм си. Мен са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си мебелист занаятчия. Наоколо мъжете бяха все докачливи самохвалци, заядливи побойници, пияндета, дембели и мързеливци. Като него досега не съм срещал. Хазяинът ни дядо Коце (Костадин, моден шивач на мъжки костюми), когато обитавахме избата на улица "Ниш" № 4, чух веднъж в неделя кротко да го мъмри: "Абе, Кириле, какъв християнин си ти! Неделя е за уважение към нашия бог и християнска черква, а ти все нещо стържеш, работиш. Срам нямаш ли?"

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 2 uli 2024

Илюстрации:
 - 1941. Баща ми, калфа в работилницата на Ончо.
- 1945. Баща ми, върнал се от фронта в Унгария*.

–––

* Орденът му за храброст от фронта нося винаги със себе си, да ми напомня чий син съм. Двама са мъжете в рода, които са ми еталон за мъж и човек с характер – Борис Ангелов, известен с прякора Борис Дявола сред някогашните пазарджиклии заради лютия си нрав, и баща ми – кротък, доверчив българин, (най-малкият, петият син на данъчния чиновник бирника Георги Бояджиев в Харманли), от чийто майсторлък тарикати се възползваха, сред тях Моис Капон, свекър на твърде известната сред политическия театър след Десети ноември 1989 г. г-жа Мария Капон (1969), властна персона, шеф на някогашното общинско предприятие "Търговия" в Пловдив. От г-н Моис се възторгва известната в медиите книгоиздателка и меценатка г-жа Божана Апостолова (1945). Поканил другарят Моис Капон баща ми да му ремонтира мебелите. В събота и неделя баща ми му свършил тази работа и седнали накрая пред чиния със салатка и две чашки домашна ракия да си оправят с Моис хесапа (сметката). Усмихвал се доволният началник срещу баща ми и такива едни ги редил: "Нали отлично знаеш, че частно да работиш не е законно! Трябва да си ми благодарен, че няма да те издам". Научавам това не от баща ми, от майка ми го научавам, и още в понеделник на следващата седмица цъфнах с бележник и магнетофона UHER на Радио-телевизионния център - Пловдив, в кабинета на др. Капон да взема интервю от великия човек, всъщност да видя как изглежда тариката. Лъскав плешив череп като тенджерата, в която майка ми изваряваше прането в избата ни на "Ниш" № 4, и притеснение в очите му, че не знае кой ме е изпратил именно от него да вземам интервю за търговията в Пловдив, в което и дума не отроних за баща ми. По онова време освен щатен вестникар в младежкия вестник, бях сътрудник в редакцията "Икономика и време" на Радио-телевизионния център , ръководена от фината и капризна Елена Чакалова, но това ходене при другаря Моис си гопоръчах сам, любопитен как изглежда силно уважаван влиятелен наглец в моя роден град Пловдив. Бел.м., tisss. 

Мария Капон (1969), https://blitz.bg//mariya-kapon-se-kandidatira-za-prezident_news117814.html