ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1616.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1616.)

  Колкото и невероятно, изтребват ни по план, а по-невероятното е, че става под формата на креслива кампания, че така ни пазят здравето. – Аноним (1947)

 19 avg. 2008 

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ*

О вие, дето целите сте в рани
и сълзите ви слънцето суши,
спомнете си, че дълго ще ни няма.

Молете се за нашите души!

Животът е миг толкова чудесен,
но и човек безстрастно да греши,
с по-възрастен да си учтив е лесно.
Молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,
но с времето гневът ни се сниши;
затуй докато гледат ви очите,
молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши
и Любовта забраните руши,
нещата, значи, хич не са ни лоши.

Молете се за нашите души!

Успехи, почести, суетна радост
щом мярата човешка превиши,
помнете, дълго няма да сте млади.
Молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда
Съдбата костите му ще троши,
та прошка нам за лицемерна гадост. 

Молете се за нашите души!

Лежат без дъх и скитникът, и царят.
Червеите глозгат черепа плешив,
а Времето око едва притваря.
Молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,
кой си – подире друг ще да реши.
На младия обесник тук ще кажа:
"Моли се и за нашите души!"

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 31 uli 2024

–––

* Франсоа Вийон (1431-146, из "Балада на обесените".

О хора, що след нас сте се родили,

не ни презирайте със думи зли.

Ако към нас добро сте проявили –

над вас самите Бог ще се смили!

Висим шестима, виждате нали;

плътта на всекиго била е драга,

но ето я – вони и се разлага,

и всяка кост на пепел се руши.

Ала не ни оплювайте веднага.

Молете се за нашите души!

Вж. и Историята на Фр. Вийон в "Немилосърдната красавица" – филм за връзката между най-великия поет на Франция с богомилството и влиянието на България –https://bnr.bg/hristobotev/post/101913327

    Вж. https://chr.bg/istorii/lichnosti/kriminalniyat-zhivot-na-poeta-fransoa-vijon/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1615.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1615.) 

  Да не си е повече, отколкото да си нещо; да не си, значи да си всичко.

  6 uni 2003 

НИКОЙ ОТ НИЩО НЕ МОЖЕ... (3)

  Имам странното усещане, че тази книга (Корана в българския превод) се страхува от мен. Прочел съм първите й 17-18 страници, и това усещане не ме напуска: зверче, все едно къртица, извадена на дневна светлина, въпреки че не се мисля за повече от най- обикновен безпристрастен читател. А може би уравновесеното проникване в тъканта й я плаши?! Първите ми впечатления от четенето – озлобление, заплахи, говорене от позицията на грандоман без особена интелектуална енергия. Защо ли да не си запиша поне част от по-гръмките реплики срещу евреите! Първо, срещу евреите, после срещу останалите извън исляма човеци. По стил Корана ми напомня стила на Стария завет.

  1. "От вярата на Ибрахим (мюсюлманския Авраам) се отвръща само онзи, който сам е затънал в безчестие": сура 2, ст.130. Съответства на комунистите, които се смятаха за единствено праведни и пр., само защото се кълнат в Карл Маркс и Вл. Илич Ленин.

  2. "Правдата и истината са това, което идва от твоя Господар Аллах. Никога не бъди един от тези, които се съмняват в това": сура 2, ст.147. И защо? Аллах от логическото размишление ли губи, та забранява и такъв начин на познание!

 3. "Вярващи, позволено ви е да отдадете възмездие за убитите. Нека за свободния – свободен, за роба – роб, и за жената – жена убита бъде": сура 2, ст.178 – но не целият текст. Следващият ст.179 допълва: "Ей вие, люде разумни, в закона за възмездието е животът за вас. Почитате ли този закон, от злини избавени ще бъдете вие". Логиката: живей за отмъщение, и от злини ще си избавен. Но кой си ти, като решаваш, че Аллах говори и върши именно чрез теб? Не разсъждава ли тъй именно фанатикът: убеден, че Бог се е вселил в него не за да обича живота, а за да стори акта на възмездието?

  Ситият духом е весел. Левски, според писмото на Христо Ботйов, бил весел, пеел и не унивал дори в кризисни моменти. Страшно е, когато такъв човек го налегне печал.

  4. Странно противоречие има в ст.190 от сура 2: "Воювайте по Пътя на Аллах с тези, които са ви обявили война, но не започвайте вие, че Аллах не обича войнолюбците", която противостои на ст.191: "Убивайте ги там, където сте ги заловили, прогонвайте ги от местата, откъдето и те са ви прогонили. Сеенето на раздор е много по-лошо от това да убиеш човек". И през едно изречение: "Ако там (в оспорвани територии най-вероятно) тръгнат те срещу вас, то незабавно ги убийте! Ето това е то наказанието за неверниците". Кого обслужват тези завети, тези внушения? Всеки случай по-лесно ми е да приема, че не са предназначени да служат на Живота, а обслужват Смъртта.

  5. Сура 2, ст.218: "и тези, които водиха Джихад* в името на Аллах, именно те трябва да се надяват на милосърдието на Аллах". Сура 2, ст.258 приключва чрез рефрена "А наверниците са нечестиви". Понятието "чест" е любимата тема за манипулаторите от всички епохи. "Нечестиви" ще рече: нямат чест, лишени от чест, следователно – вие, праведниците (католици, протестанти, комунисти, фашисти, нацисти, масони, йезуити болшевики), имате длъжност да накажете обявения за неверник – да го убиете и да го употребите, като почетени от Бога истински господари на чуждия живот и съдба. 

  Ако дотук изобщо нещо съм разбрал, очевидно Корана е по-откровена манипулация на съзнание от Стария завет, само че по тон ми звучи сякаш е версия на Стария завет. Старият завет обаче стои – според мен, по-величествено и поетично, докато Корана е конкретен в посланията, представя ми се като указание преди всичко за ориентирано към материални придобивки разчистване на сметки с враговете-неверници съзнание.

 "Принуда във вярата не може да има, защото..." и пр. (сура 2, ст.256). С това как да не се съглася? Това – да! Решително смятам, че принуда във вярата не може да има.

  Начало на ст.286 от същата сура 2: "Аллах не възлага на човек повече от това, което може да понесе". И през няколко изречения по-нататък: "Господарю наш, не възлагай върху плещите ни бреме, каквото си възлагал върху тези преди нас. Господарю наш, не ни карай да носим това, което нямаме сили да понесем, прости греховете ни, бъди милостив към нас и ни пощади, защото..." и пр. Дотук – един пасаж, в който откривам човечност. Напомня ми стихотворението на великолепния Франсоа Вийон "Балада за обесените", известно под надслова "Епитафия на Вийон във формата на балада"; та ето, впрочем, част от тази балада (1431-1463) от епохата на късното Средновековие:

    О хора, що след нас сте се родили,
    не ни упреквайте със думи зли -
    ако добро към нас сте проявили,
    над вас самите Бог ще се смили...**

  И т.н. Звученето е в същата гама.

  7 uni 2003

  Изнасям си вещите (кафе, цигари, книги) на балкончето, и вече чувам, камбанката на черквицата "Св. Илия" звънливо и бистричко струи в пролетното утро на най-големия тракийски полис. Пълно е с пилци наоколо: и всичко хвъркато скача между листата и клоните, цвърчи, джиджика, извива гласче. Толкова радост и спокойствие! Китайската ми роза е обърнала любопитно цветчетата си към мен, като хлапенце занича сякаш с очета да разчете какво пиша, какво ли пък толкова важно за света наоколо записвам.

  Вчерашният петък ми бе ден за разплитане на възли. Разнасях кутията с процесора назад-напред из Пловдив; и в крайна сметка, си оправих компютъра и той пак е готов вярно да ми служи. Срещах се с разни хора – добри и не толкова добри, като капитан прокарах гемията си покрай скали и подводни рифове, и ето ме сега в открито море с Корана пред себе си, при това с ясното съзнание, че това не е някоя случайна книга, а Велика и свещена книга, вдъхновяваща над милиард и половина човеци с духовните си послания, с внушения и препоръки как да живеят или какво да ценят в своя живот.

  Да видя какво послание ще изведа за себе си и аз, синът на дърводелеца Кирил от Харманли, съхранено между кориците на тази Велика книга. Вчера доста се порових в училищната библиотека; интересувам се от автора на този текст – Мохамед, роден на 20 април*** 571 година в град Мека, син на баща си Абдуллах и на майка си Амине. До четирийсетата си година бил беден и неизвестен обикновен простосмъртен, па сетне получил прозрение свише и животът му рязко поема нагоре към висини на духовното и материалното благополучие. Ала все пак издъхва в своята 63-та година. Текстовете диктувал на писари. Твърдял, че са сънувани неща и минават като цветна лента пред очите му. Записвал ги не той, Мохамед, а други човеци, понеже сам не знаел да чете и пише. Твърдял, че посланията му били препредавани от архангел Джебраил (Гавраил за християните), някои – пряко от самия Аллах (Богът-отец за християните). Питам се: какви отпечатъци от личността на този четирийсетгодишен обикновен стил на живот носи това Писание. Звучи ми прекрасно фактът, че Богът се е обърнал да говори не на някой знатен велможа, а на обикновен простосмъртен, за да стане този човек най-успешна личност за всички времена (за които има сведения), както твърдят авторите на Британската класация за великите личности на планетата.

  Британците, мисля, са пристрастни към материалното благополучие, дали затова са го поставили на първо място като духовен и светски водач, като завоевател, политик и държавник? А мен образът на Сократ, например, друго ми говори. Допитам ли се до представата си за Сократ, други мисли ми идват на ум, които нямат общо с Мохамед.

  Сура 3, ст.28: "Нека вярващите да не изоставят другите вярващи и да не си вземат за приятели неверници. Този пък, който стори това, нека не се надява на Аллах..." За Иисус Корана твърди в сура 4, ст.59: "Иса (Иисус) пред Аллах е това, което пред Него е и Адем (библейският Адам). Него Аллах го сътвори от пръст". От същата сура ст. 67: "Ибрахим (Авраам) не бе ни евреин, нито християнин, а бе правоверен мюсюлманин".

  Със зараждането си Ислямът тръгва по линията не тотално да оспорва библейската легенда, а да я пренарежда като основа за възкресяването на версия според Стария завет. Аллах е единствен, той е монарх; и за никакво Триединство – Бог-отец, Бог-син, Бог-дух, и дума не може да става. Според мен, казвам! Според мен, понеже колкото и да съм все пак професионален читател и тълкувател на текстове в разстояние на над четирийсет години****, не настоявам, че мнението ми е по-меродавно или по-вярно от мнение на всеки друг читател и тълкувател на Свещения Коран, налице – според мен, е силно преработена версия на библейската легенда за Бог и света с цел да изтъкне мюсюлманина за единствения праведен, отдаден до смърт на върховния Повелител.

  Предвид исторически обстоятелства, тази най-велика Книга за милиард и половина мюсюлмани по света – страховито множество праведници, както и да го погледнеш! – се явява идеологически инструмент в най-чист духовен вид обслужващо единствено мюсюлманина. Не си ли мюсюлманин, не се отнася до теб. Оттам иде категоричното твърдение, че Авраам и Иисус не били евреи, нито християни – въпреки че логически Авраам, родоначалник на Иисус, няма как да е християнин. Дочувам гръмогласието в претенциите на унижения, беден и неизвестен Мохамед от време, когато е сътворяван документ за общението му с Бог, според горещите му уверения на неграмотен бедуин, получил Озарение свише.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 29 uli 2024

Илюстрации:
- Черквицата оцеляла в Асеновата крепост.
- Неукият, комуто неговият бог му внушава. 

___
* Война за избиване на неверниците, т.е. на всички, които не са мюсюлмани.
** Преводът е на Пенчо Симов. В бележката към творбата е приложен следният текст: Предполага се, че е писана непосредствено след като авторът бил осъден на обесване.
*** Пророкът Мухаммед е роден на 20 април, по­неделник, през 571 г. в Мека, в семейс­твото на Абдуллах и Амине. При раждането му помагали Ши-фа хатун, Фатима хатун и Умм Еймен. Според думите им, когато се ражда, стаята била озарена от светлина. Пратеникът на Аллах е споменат в молитви на пророка Ибрахим, за него съобщил Иса, явил се и в съня на майка си Амине. Кратка история за живота на пророка Мухаммед, вж. https://www.vaprosiislam.com/icerik/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%BA%D0%B0-%D0%BC%D1%83%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%BC%D0%B5%D0%B4-%D0%B0%D0%BB%D0%BB%D0%B0%D1%85-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%BE-%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D0%B8-%D1%81-%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B8. 

  Между другото, на 20 април 1889 г. се ражда Адолф Хитлер. Наполеон е роден в деня на християнския празник Голямата Богородица,15 август, ако съвпаденията на дати изобщо носят някакъв смисъл. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1614.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1614.) 

  Да не си е повече, отколкото да си нещо; да не си, значи да си всичко.

  2 uni 2003. 

НИКОЙ ОТ НИЩО НЕ МОЖЕ... (2)

  На балкончето съм с книгата за Ванга и Корана, издание на български език от 1993 г.

  Стр. 94: ...А Ванга отсече: "Не, не е болна, тя е много лоша! Иска всичко на този свят да бъде само за нея и децата й, но желанието за коли, апартаменти, вили е безмерно и алчността й ще я изяде. Това й е болестта, за която не зная лек!"

  За предопределеното. Питат някога Ванга (стр.28): Ако на някой предскажеш смърт или нещо друго фатално, може ли човекът да го предотврати? А може ли Ванга да го предотвратява? "Не – категорично отговаря тя. – И никой не може. Животът на човека е строго определен и никой не може да го променя."

  За човечността и самолюбието. "Идва интелигентна силно издокарана жена, научен работник – с титли и звания. А аз й казвам (стр.24): "Каква полза от твоите науки, като една чорба не знаеш да свариш. Как ще вървиш към голямото, като не знаеш малкото. Нали и ти си жена и имаш неотменими задължения."

  За съвестта. "Никой от нищо не може да се скрие! И не мислете, че сте свободни да правите какво ви хрумне. Не може, никой не е свободен" (стр.20). Ванга казва, че над нас има едно Голямо око, което следи всички наши деяния.

  За Иисус. (стр.16) Вярва, че има бог. Но на въпрос през 1983 г. виждала ли е Иисус, отговорила: "Да, но той няма фигура. Това е огромно огнено кълбо, в което не можеш да погледнеш от светлина. Само светлина. Друго не се вижда. Ако някой ти каже, че е видял бог, да знаеш, че не е вярно".

  За т.нар. извънземен разум. (стр.15) Имала ли е чувство, че ясновидската й дарба е зададена от по-висши сили? – "Да". Ами този по-висш разум откъде произлиза? – "От Космоса". Може ли човешката цивилизация да се възприеме като детската възраст на разума? – "Да".

  (Стр.115) "Тези същества или пришълци са много строги. Когато говорят, гласовете им кънтят като ехо... Те ни контролират". И пак по-нататък в разговора й с тези двама пришълци, единият, според Ванга, казва.: "Не се страхувай, не виждаш ли, че те (т.е. ние, човеците) са слепи".

  (Стр.118) "Защо се учудвате? Та те (извънземните) вече ходят между нас".

  На 5/6 май през нощта срещу Гергьовден изпратените от Ванга хора – специалисти и археолози, стават свидетели на особен феномен.

  (Стр.124) "Скалата, пред която ние стояхме, светна отвътре като екран на телевизор и сред планинската тъмнина тя се отрои в светлосиво... И миг след това се появиха в открояващ се бял цвят... две фигури. Бяха огромни... Фигурите виждахме толкова тъй отчетливо и се открояваха така релефно, че имах чувство как всеки момент могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас... Отляво на скалата, на преден план в цял ръст беше възрастен мъж, по-скоро старец с дълга до земята роба и дълга до рамене коса. Лявата му ръка бе отпусната по тялото, в дясната – протегната напред, държеше някакъв предмет – нещо като топка, кръгло, но не е топка; по-скоро някакъв непознат уред. На по-заден план, но по-горе и по-вдясно, стоеше втората фигура. Не знам защо, на мен ми заприлича на фараон. Това бе млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до друг спуснати надолу крака и ръце, положени върху облегалките на стола (иска да каже: върху подлакътниците на стола). На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни стърчаха над ушите му издатъци като антени... След това скалата угасна, стана отново тъмна и всичко около нас се покри с непрогледна тъмнина".*

  4 uni 2003

  По повод романа "Джой и Джоан" от някоя си Джой Лори, изд. 1992 г. на български. Твърде претенциозен, твърде личи желанието на Лори романът й да бъде приеман като артистично и перверзно преживяване на духа. Налице са всички повърхностни знаци, напомнящи за култура, и в това му е всъщност слабостта. Не мога да приема насилена показност за чиста монета, но романът – защото като литература това си е вид булеварден поп-арт, ми предлага интересна тема за размишление: какво именно отличава любовта от секса, до каква степен в сексуалните си фантазии човекът все пак успява да съхрани божествената си аура. Подобен тип авторки (но не стойностни жени-автори) високо развяват своята дивна женственост, напомнят ми фигурката на новопосветен в религиозните тайнства, който – без да е проумял духовната основа на вярата и любовта, фанатично се тресе от религиозен екстаз.

  Творецът, истинският автор е непременно зареден със здравословна самоирония и скептицизъм, и спокойствие. Ето възраженията ми от прочита до стр. 45 вкл., от общо 173-те страници на романа-кич, според мен...

  1. Има ли перверзия**, това е бягство от естественото. Перверзното е хищничество, похищение над духовното ни начало. Приемам, че човекът в къси отрязъци от време може и да бъде прелъстен от перверзното; но не бива да остава в неговата сфера, а да побърза да се завърне при нормалността. В ограничени дози тази отрова намирам за тонизираща усета ни към естественото. Който не е грешил, как ще знае що е грях?

  2. Проява на лош вкус е да ровим в животинската подсъзнателност като възхитени воайори; за такива неща трезвото говорене е за да определим любовта що е.

  3. Многото знаци на аристократизъм често идат да замаскират пошлостта. Истински аристократичното загатва, докосва, пестеливо е, кара ни да го следваме любопитно, а не ни навира в очи лъскавите си дрънкулки, предизвикателно не наддава писъци, не крещи, не си скубе косите като пошла проститутка да привлече вниманието на света.

  6 uni 2003

  Да дегустирам Корана като една от великите книги с послания от далечното минало ми беше задачка още след прочита на Библията. Библията си купих от книжарничката в двора на Бачковския манастир, когато бях 45-46-годишен. Четири години пролежа в библиотечката ми, докато се настроя да я чета едва през лятото, преди деня на моята петдесетгодишнина (7 август 1977 г.). Старият завет ме разочарова яко с грубостта и с острата си назидателност и призивите за злодейства уж в името на Бога-отец; Новият завет (евангелието) ми допадна със строгото си човеколюбие. Така открих величието в уязвимостта на Иисус, особено когато Иисус се позовава на Бога-отец, заплашвайки човеците. И така Иисус отведнъж ми се стори близък именно чрез слабостта си.

  От седмица на нощното ми шкафче е Коранът, който измолих за прочит от Емил***. Към желанието ме подтикна епизод от книгата "Ванга" на племенницата й Красимира Стоянова (1949), където е цитиран разказът на ливанския журналист Абдел Абдала**** за срещата му с Петричката врачка през 1981 г. Ванга рекла, според твърдението му: "Ти си мюсюлманин, спазваш празниците на мюсюлманския календар. Имате голям свещен текст, Корана. Трябва да го прочетеш целия, и по-подробно сурите ІХ, Х, ХІ и ХІІ". Казано е на 2 дек. 1981 г. в 8,45 часа. Оттам и любопитството ми. Какво толкова важно за някакъв си арабин от Ливан се съдържа в четирите споменати сури (глави) от Корана, то отключи журналистическия ми рефлекс и едва ли не забравената тема: мюсюлманската версия и стилът на мислене у правоверните поклонници на исляма.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 28 uli 2024

Илюстрации:

- На простака с диплом кой да помогне!

- Сред центровете на влияние по света. 

___
* По записки на Красимира Стоянова от 1979 г.
** Фр. perversite: извратеност, развала, порочност...; англ. perverseness: 1. опърничавост, своенравност, вироглавство 2. извратеност. 3. превратност, погрешност.
*** Емил Калъчев (цит.съч. стр. 97-100).
**** Вж. цит.съч., стр. 97-100. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1613.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1613.) 

  Да не си е повече, отколкото да си нещо; да не си, значи да си всичко.

  1 uni 2003 

НИКОЙ ОТ НИЩО НЕ МОЖЕ ДА СЕ СКРИЕ (1)

  Вчера сутрин ми се обади по джиесема Светлозар, зетят, пита искам ли да отида с двамата, той и дъщеря ми Вера, до Бачковския манастир. И отидохме с тяхната кола. В черквата на манастира запалих две свещи: едната пред икона на св. Георги (силно варакосана модернистично изрисувана чистак новичка икона). Ходихме около час из планината над манастира, а когато слязохме в Пловдив, за около час се отбихме при павилиончето на Маруф. Зарадван, Маруф изнесе пластмасова маса, застла я с чиста покривка и се усмихва: "Ай сега кажете какво ще желаете. Жорка, за теб знам, ама зет ти и дъщеря ти какво ще пият?"

  От четири и трийсет след обяд нататък ми стана сънливо. Към седем надвечер бях изкарал един сън, когато ми се обади по телефона съседът Митко Йовчев от втория етаж на нашия вход: пита дали не искам да поизлезем из квартала да се поразходим, както правим често напоследък. Каза: "Разбирам по гласа ти, че си сънен, и затова ти си спи, аз само така"... Хапнах – попара от кисело мляко със захар, и пак се мушнах в леглото. Към единайсет и нещо късно вечерта ме буди по телефона Емил*. Не знаеше кое време е, изненада се, като му отговорих, че наближава полунощ. Каза, че денят му минал сред много хора в суетня около представянето на новата му книга, което щяло да продължи и на следния ден от десет преди обяд в залата на супермаркет "Сани" в жк Тракия, в онзи новия магазин срещу най-новата католическа черква. Уговорихме се да мина към девет сутринта, да го взема с колата и да седнем в някое кафененце поне за половин час.

  Вече след полунощ си поиграх да променя картината на екрана на компютъра, т.нар. скрийнсейвър: замених полския пейзаж в зелено с изображение на пясъчно островче сред море (в светлосиньо) под бухлати памучни облаци в коприненото небе. Поиграх си до към един след полунощ и пак се мушнах в завивките... Тази сутрин малко преди шест, в шест без десет се будя и веднага скочих от леглото. От шест и трийсет съм на балкончето с книгата за Ванга** пред мен на походната маса за къмпинг. Пия кафенце, пуша трета за деня цигара.

  Някои пасажи от книгата ми задават тема за следващите дни. Къси бележки...

  1. Да напомня на сириеца д-р Малек, че е обещал да ми осигури за прочит Корана на български език.

  2. Да прочета от Корана най-внимателно глави (сури) от ІХ до ХІІ включително, както препоръчва Ванга на мюсюлманин, някакъв ливански журналист***.

  3. "Кой е вашият пророк? – пита Ванга мюсюлманина от Ливан, дошъл специално да разговаря. – Този, дето проповядва и гледа три планети ли?" Кои са трите планети, да попитам д-р Малек; дали не са Луната, Венера и Земята.

  4. На стр. 95-96 има такъв пасаж от послание на Ванга:

  ...Един ден я попитах:
  -– Добре, но какво представлява човекът?
  Ванга се засмя и каза:
  – Във въпроса е отговорът: суетно същество, дето все се изследва и се наблюдава, все се търси и не се намира... но това е в рамките на шегата. Погледнат от най-високо, като част от огромната вселена, човекът е нищо, прашинка, зареяна в безкрайното, но заредена с божествена искра. Затова често сам надхвърля ръста си; търси неуморно, рискува, изследва, разгадава тайните на Всемира, прави смайващи открития. Вперил е вече решителен поглед в небето и не се плаши от неговите предизвикателства.**** А истината за този Космос – добави тя, – трябва да се търси в древните свещени книги!

  От същия разговор: "Ще настанат тежки времена. Хората ще се разделят на групи по вяра. Ще дойде на света най-старото учение. Питат ме: скоро ли ще дойде това време. Не, не скоро. Сирия още не е паднала."*****

  5. Защо точно Сирия! Какви древни послания носи в недрата си Сирия (нацията) или Сирийската земя (археология, храмове и пр.)? Да говоря с д-р Малек!

  На стр.100, като описва Ванга на Бъдни вечер, 24 декември 1981 г., Ванга казва пред най-близките си в семейството: "Ще има и после години, когато градове и селища ще се рушат от земетресения и наводнения, природни катаклизми ще разтърсват Земята, ще вземат връх лошите хора, а крадците, пияниците, доносниците и блудниците няма да имат брой". По-нататък следва любопитно нейно пророчество: "Ще настанат много промени, ще дойдат нови хора, другите ще бъдат уволнени, ще заемат постове много жени, чиято нова служба няма да им е призвание. Много ще се пенсионират от страх и много други ще бъдат изметени като с метла (...) Очаквайте промени за добро".

  Стр.101 от книгата за Ванга: "Щастието се корени в търпението на човека. Най-добри са тези хора, които живеят в планината, на високото. (...) А в големите градове е нещо страшно – виждам хора как тънат до шия в тинята... Минават пред мен и всеки носи табела на врата, на която пише: "Аз съм лицемер", "Аз съм крадец", на друг: "Аз съм лъжец", на трети и четвърти: "Аз съм измамник", "Аз съм подлец" и какво ли не още. Затова много хора взеха да се връщат по селата и този процес ще продължава.

  За смъртта (стр. 80): "Разказа няколко случая, когато бе усетила Смъртта. (...) След това ни разказа за един ден, когато варели сливи на двора, как Смъртта прошумоляла сред дърветата. (...) Тя говореше за смъртта като за жена с красиви разпуснати коси".

  Стр.54: "На 8 април 1942 г. (...) Ванга излезе, след малко се върна****** с един среден на ръст човек със сиво сако и голф. (...) А тя застана на обичайното си място в ъгъла на стаята и преди още да я запитат каквото и да е, заговори с много строг глас: "Расте държавата ти, разпрострял си се много нашироко, бъди готов да се събереш отново в орехова черупка". Повтори му: "Бъди готов!" И добави: "Помни датата 28 август!"

  Царят******* не пита друго и си отиде много смутен. Почина на 28 август 1943 г.

  За Орфей: "Дарбата на Орфей не иде от небето, а от земята. Той слага ухо на земята и пее. И дивите животни стоят и слушат, но не разбират. Орфей е земен. Той им свири и на върбово листо, и на върбово дръвче, и с кора от бряст, и с кора от бука или дъб. Лежал е на земята, земята му е звучала. Орфей пее със земята. Дето ходи, с всичките дървета свири и птичките му пеят, и небето му дава, и пише по земята – както минава, си го чете, и пак пее. (...) Ти дрипав пишеш ли го, виждаш ли го! За мен Орфей е такъв: той е със скъсани дрешки, много окаяно дете... После минава като необръснат момък, неподстриган, с големи нокти. И все си пее. Всички гласове му ги дава земята. Но не знам защо след него върви Самуил. Като изпадам в транс, тия неща виждам" (стр. 82).

  За разните хора, с какви хора обича най-много да разговаря:
  – За мен всички са еднакви. (...) И най ми омръзват тези жени, които ходят по мъже; кажи – пита, да си намеря ли приятел? Не, казвам й, стой си вкъщи и си търпи мъжа!

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 24 uli 2024

Илюстрации:
- Бачковският манастир в Родопите.
- Сила на духа, пророчицата Ванга. 

___
* Емил Калъчев. Книгата е "Храбрите приключения на Бин и Бен", изд. 2003 г. 

Емил (1932-2013)

** Красимира Стоянова, "Ванга", изд. 1989 г., вж. https://www.24chasa.bg/novini/article/5275707

*** Вж. стр. 98 и по-нататък от книгата за Ванга.

**** Според ливанския журналист мюсюлманин, било е през май 1979 г.

***** Казано е през 1980 г.

****** Върнала се съседката на Ванга.

******* Цар Борис ІІІ (1894-1943). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1612.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1612.) 

  Нищо не се мени така често както миналото. – https://dama.bg/article/26-ot-naj-dobrite-tsitati-na-zhan-pol-sartr/5534

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога ми се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. – Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113*

  12 uli 1999 

СУРОВИТЕ НАШИ БАЩИ 

   

   – Татко, благодаря ти, че повярва в мен!

   И бащата отвръща:

   – Синко, обичам те!

   Така прочувствено-сантиментално и лимонадено приключва излъченият току-що епизод 31 на нашумял сериал Made in US. Моят баща, фронтовакът-дърводелец не говореше тъй мазно; той не ме разбираше, но и аз не го разбирах. Бащите на моето поколение хлапета от моя работнически Пловдив външно и в приказка бяха сурови мъже, не се държаха като педерасти, изтласкваха ни далеч и настрани от важните за тях дела. Прояви на бащина нежност?! Ама какво е това! За първи и един-единствен път баща ми ме прегърна четирийсет дни преди да издъхне – на 61-я си рожден ден, когато с жена ми Ася, която органически той не можеше да понася, на 22 юли 1981 г. с евтини дребни подаръчета (огледалце, самобръсначка, крем за бръснене, одеколон и пр.) му ходихме на гости да го почетем и бяхме силно изненадани от тази неочаквана негова слабост. Бил съм 36-годишен, та ми се стори странно, че баща ми прегърна, и не само мен, а и майката на дъщерите ми, която дванайсет години дотогава приемаше с мълчание; как ни веднъж не се обърна към нея с името й, а в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти" или в редки – не повече от един или два случая, когато с майка ми са ни гостували в крайния квартал отвъд смърдящото от боклуци и помия най-голямо циганско гето в Европа Столипиново, звънеше отдолу, от звънците пред входа на блока ни, обърнал лице нагоре, примижал, с приглушен момчешки глас тихо се провикваше, все едно сме двама конспиратори: "Сам ли си?! Твоята няма ли я?" Като му отвърна, че жена ми не е вкъщи, едва тогава се е качвал при сина си.

Юли 1986. Ася (1952-2017) в кафене край язовир Батак.

  Бил 25-годишен, когато съм се появил*. Живели в ергенската му квартира на втория етаж при Баба Кера на улица "Захарий Стоянов" № 17, пресечка на улица "Перущица" зад махленската фурна. Бил съм изключително ревливо и пикливо бебе. Изнурените ми родители се редували като войничета в наряд да ме дундуркат нощем на смени. В онези жежки августовски и септемврийски нощи той, милият ми баща, преуморен от работа в работилничката на Иван Радичев, цял ден разбичквали трупи на ръка с друг един чирак, няколко пъти се заканвал: "Пикливото врескало що ли не го изхвърля от прозореца!" Онзи 25-годишен мъж от лятото на 1947 г. сега, от висотата на моите 52** години го гледам със смесеното чувство на омерзение, но и на необяснима синовна обич. Леле, колко съм му се дразнел! В ранното детство, чак до седемгодишен, спях в кухничката, която беше мечтаната му мизерна частна работилничка, все поработваше допълнително вечер и в неделите мебели у дома. Мирисът на чам и на бук, на пресен талаш, стърготини и пемза, байц, спирт, ацетон, шел-лак и сега ме пренася към онази тъмна изба на пловдивската уличка "Ниш" № 4, където живеехме, докато завърших шести клас в основното ни училище. Избата деляхме с около четирийсетинагодишен цветар, който – наредил върху никелирана табличка фунийки и пакетчета с фъстъци по за левче и връзки карамфили с панделка, обикаляше луксозните ресторанти край пловдивската Главна нощем. Карамфилите на вонящия на цигарен дим, карамфили и евтин одеколон за шестдесет стотинки бай Борис Цветаря! Нещо романтично имаше у четирийсетгодишния самотник, който обитаваше тясната стаичка с чешма и огромно циментово корито в избата, откъдето долитаха гласчетата на любимите му канарчета. До стаята на Борис цветаря живееше санитарка в близката Държавна болница на ул. "Васил Априлов" (източното подножие на Джендем тепе). Кльощавата и дребничка Минка обитаваше ъгловата южна стая със сина си Колю Кабасуто, дългокрак момък, три или четири години по-голям от мен. Вкопаният в пръстта прозорец с тензухени снежнобели перденца бе обърнат към задния двор на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови с миризливия им кенеф и курника с кокошки. Възрастните жени от улица "Ниш" надвечер съскаха по Минка, която се прибираше от Болницата, със сгърчени лица: "Паряс-с-сница!"

  Колю беше син на Минка от предишния й брак. И Минка, и бай Борис Цветаря бяха дребни на ръст, живееха отначало заедно, често се кавгосваха лошо, докато накрая всеки заживя в своята си стая: тя със сина си – в спалнята, той – сред дузина кафези с канарчета – в кухничката с чешмата и огромно циментово корито. Двете стаи, които ние обитавахме, бяха обърнати на изток, към улица "Ниш"; понеже бях палав, нашите ме заключваха по цял ден сам при дърводелския тезгях, та хлапаците от махаличката ни заради мен идваха пред прозореца на моя затвор да играят на джамини (стъклени топчета) или да въртят пумпали. И така, 5-6-годишен участвах в игрите им, докато ги наблюдавах, покатерил се на прозоречния перваз в дълбоката полутъмна изба.

  Помня от най-ранното си детство, кога заживяхме тук, как четиригодишен, вечерите превързваха палеца и показалеца на двете ми ръце, понеже имах навика да си смуча палеца. Увиваха го във вълнен парцал, накиснат в люта чушка... Пръстите си смучех чак до 7-годишен, татко чат-пат ме предупреждаваше: "От смучене муцуната ти ще се удължи като на уличен пес". Помня още и как нощем двамата с майка се кавгосваха в тъмното, как баща ми няколко пъти й казва: "Наде, остави ме на мира с твоите женски глупости!" Тя обаче не престава да го ядосва. И все говори, говори и говори, защото го ревнуваше. Внезапно изплющява плесница. Настава тишина. И в тишината, чувам, майка хълца; ама не се чува глас, само влажно и жално хлипане. Лежа по гръб с очи, широко отворени, ослушвам се в тъмното, там – зад печката, на ергенското легло на баща ми, правено от варел за машинно масло, върху таблите му са пресовани букви на чужд език, от който надпис съм запомнил "oil..."

  Когато се роди сестра ми Ели през януари на 1954 г., преместиха ме при талаша и стърготините, туткала, сноповете фурнир и татковите инструменти. С все леглото ме интернираха... Отначало ме беше страх. Но тъй бе отначало, докато свикна със страха и самотата и престана да се плаша от тъмното. За мен тъмнината стана както пухена завивка, тишината – разкош. Предпочитам и днес да се движа и ориентирам в тъмно, светлината ме дразни и притеснява, все едно се разхождам гол пред света.

  Бил съм едва на осем; вече се беше появило между нас не мечтаното братче, ами сестричката Ели, шест и половина години родена след мен. Вадех душата на нашите, докато ми я родят! Понеже ме държаха под ключ, едва пет-шестгодишен ме държаха в дълбоката изба, ама излизаха мишленца от дупка в пода, редях в празни кибритени кутийки парченца сирене, залъчета хляб, радвах се, когато мишките се спускаха към сиренето. Тъй си живеехме с мишките, и през ум не ми е минавало да се гнуся, да ги прогоня. Когато майка и татко се прибираха от онази тяхна работа, той – от ателието на Радичев, на улица "Франклин Рузвелт" № 10, тя – от детска градина, посрещах ги с едно и също горещо желание: "Всички момчета от махалата си имат братче! Сашко и Маринчо, и Ичо... Защо само аз нямам братче? Братчета са ми мишленцата. Защо си нямам братче, а?"

  Веднъж направих беля и родителите ми здраво ме пердашиха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка и тя свисти във въздуха. Белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Майка, хванала метлата изотдолу, налага с дръжката. Обаче от дръжката по не боли. Пълзя по колене, по лакти в талаша и те не спират да бият. От зор се заврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях, но двамата пак размахваха оръжията си. Там бях недосегаем, не уплашен, а изненадан, скимтящ не от болка, ами от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен. 

  В десетата си година се разболях от жълтеница. Отначало решиха, че е скарлатина; качиха ни с майка в кремавобяла линейка с два големи червени кръста върху задните врати. После майка остана някъде, докато мен ме поведоха като арестант из огромни, хладни, бетонни и фаянсови лъснати коридори. И там три жени с марля пред уста ме съблякоха гол, заповядаха ми да прекрача в голямо изградено върху пода фаянсово корито и с угрижен вид ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, от вонята на хлорна вар ми лютеше в очите. Вонеше на карбол сивата от пране болнична пижама, в която ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега го мисля. Не е логично, но е истина! Преди да се озовем при хепатитните, минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф. 

  Сложиха ме в стая с четири болнични легла, вдясно под прозореца. Вляво лежеше беловлас, сух като древен китаец, с мътния землист цвят на умиращите дядо Гьорги. Изнесоха го на втората седмица, но името и белите му мустаци, кой знае защо още ги помня. До двойната врата, откъм жълтите голи нозе на дядо Гьорги, лежеше Наско – мъж на около трийсетте. С него играехме шах. Шаха измайсторих от празна кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които местехме върху синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия, биеше си шегички с всичката ни несрета. Само когато се появи сестрата с лъскавата табличка с инжекции, лицето му се удължава, става напрегнато, ушите му щръкват, шегите изрича с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм решето. Що не ме ползвате вместо сито, а!"

  Четвъртият между нас беше Яшара – манго на неопределена възраст. Яшара беше мълчаливец, не съм го запомнил инак освен с прегърбената му и кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или сурка чехли на връщане от тоалетната, притиснал с две ръце корема, съсредоточен, сякаш търси нещо ценно върху пода. Онзи, който замени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвеца като жив... Сядах в слънчевите утрини върху прозоречния перваз на болничната стая. Възрастните си бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе. От бъбрежа им узнавах, че ехе-е-ей, при нас, хепатитните, живот си живеем, курорт си живеем ние! Обаче виж, при тифозните, всеки ден някой изнасят почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф с печата на Болницата, щампован в четирите му ъгли.

  Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Винаги са ми заръчвали едно и също – да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа мирно, кротко, да не беснея, да не тичам, да не шетам по коридорите, да си изяждам храната. Изобщо, бързо свикнах с отсъствието им; но ми липсваха игрите и приятелите. Бате Наско не винаги беше на кеф да играем шах, а с дядо Гьорги говоренето беше той да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са ни учителите или лоши. Другият, дето легна в неговото легло, не помня; вероятно е лежал, като някой от тежките случаи, по цели дни безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.

  Една сутрин, току пред визитация, санитарката, която ни чистеше стаята, тичешком изскочи в коридора. Появи се дежурният лекар. И две сестри се вмъкнаха след него. Тримата с бели манти наобиколиха леглото при вратата, шепнешком нещо си рекоха. И си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка, разгъна параван с шарки на цветя край леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше изпод чаршафа в носилката, като да ни помахваше за сбогом, вързаха с бинт дланите му към гърдите и го отнесоха. Сетне сгънаха паравана с цветята, наредиха ни с бате Наско да излезем в коридора и пръскаха с хлорна вар пода, тавана, стените, дръжките, прозореца. Когато се върнахме след два часа и нещо, стаята светеше от чистота, смърдеше на карбол, а леглото на Яшара беше застлано с новичко, красиво на вид оранжево одеяло.

   Другаде може да разправя подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. Разбира се, и аз се бях влюбил в нея. На няколко пъти сестра Колева, която ни биеше най-безболезнено гадните мускулни инжекции, ме води в таванската стаичка при двете си съквартирантки стажантки, в четириетажната сграда отсреща, в чието мазе с вапцани в кремаво прозорци режеха труповете на мъртъвците. От онзи квартал с моргата на улица "Цар Михаил Шишман" бях хлапе, току зад пловдивската Държавна болница, стотици набези сме предприемали, за да узнаем какво ги правят мъртвите зад варосаните прозорчета и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очета. Особени бяха фантастичните разкази за някой възкръснал: как се събудил гол сред циментовите корита на моргата с картонче, вързано за палеца на десния му крак. Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде (било е през април), с бисквити; обърне се към двете си съквартирантки – сестри, стажантки като нея: "Вижте го, ма! А? Нали е сладък! Не е ли симпатичен?" И трите каки в унес следят как лапам грозде, локум, бисквита или се въртя на стола, бъркам си в носа и мажа сополи по очите, като подгъна ъгълчето на клепача навътре, навик от ранните ми, изпълнени с тревога и притеснения детски години.

  Двайсет години по-късно, вече млад татко, семеен и с две дъщерички, гостувах на моята някогашна любовна авантюра. Пак в таванска стаичка, но срещу някогашното ми Основно училище "Александър Димитров – Сашо" (нелегален, убит в съседната уличка при престрелка с полицията). И пак в компания на съквартирантки ме среща повяхнала, уморена от живота четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й отрупана в дантелени покривки и вазички със здравец и цветя. Две години по-късно тя се омъжи за мъж "с материално положение", както говореха жените от махалата, а година по-късно върху тухлената колонка към зелената тенекиена вратичка на онази къща срещу училище "Сашо Димитров" случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане. На некролога беше излязла усмихната, много симпатична.

  Имам, разбира се, куп сериозни обвинения за това и онова към родителите. Ами че аз раснах непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" Като го споменах в статия за пловдивския всекидневник "Отечествен глас" в есето "Корени", двамата се почувстваха силно засегнати, предадени. Същевременно не мога да спра да ги обичам. И колкото повече години ме делят от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам... Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този: непрестанно да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш и отблъскваш. Така младият Лъв израства тонизиран от усилието да се отстоява, но и да отстоява територията си, своите Лъвски ловни полета.

  Post scriptum

  Ето че четвърти бележник вече съм изписал! Така мога да продължавам до безкрай. Ала безкрай живеят само боговете. Докато животът на обикновения простосмъртен е ограничена величина, следователно, и да искам, няма да продължавам безкрайно. Но нещата от живота са свежи до определен момент; после започват да ти се повтарят; казваш си: Че този филм аз вече съм го гледал. Любопитство и състрадание, възторг или влюбване, разлюбване, илюзии вместо мехлем за кървящите стари рани и хайде отначало: любопитство, флирт, плътско пожелаване, бурен секс, после отвращение и досада от рутината, заблуди нови вместо бабешкия познат стар мехлем... 

  Ех, не ми вярвайте! Не е истина. Ние, човекът, сме нещо единствено. Историите ни може и да се повтарят, гледната точка на разказвача обаче се мени. Що се отнася до любовта, това е нещо върховно, така щуро и опияняващо, предизвикващо жизненост. Та за какъв край говорим! Любовта, когато наистина е Любов, е нещо обновяващо се, неизчерпаемо като Космоса, огледало, метафора на безсмъртната човешка душа.

 Част от текста горе влезе в публикуваното през 2000 г. есе в пловдивското снобско вестниче на пазарджиклията Тодор Биков (1956-2016) "Арт-клуб" "Щом любов нямам, нищо не съм!"**** Преписах десетина абзаца наново, понеже се оказват в естествения си ритъм според времето и настроението, когато съм ги писал. Тъй че не е пропуск от моя страна – понеже посланието в първоначалния текст е различно от онова, кажи го, философско есе за любов и страдания, но и за съзнанието, че всичко, което смятаме наше, е обречено и всички тук сме смъртни. Пловдив, 27 септ. 2006 г.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

 Plovdiv, edited on 22 uli 2024

Илюстрации:

- Август 1975 г., в м. Юндола с баща ми Дърводелеца.

- Чистият сняг на улица "Ниш". Петгодишен до избата.

–––

* Другаде ще напиша как 25-годишен баща ми преминал през пловдивската Главна във файтон, когато съм се родил, и пеел с шише вино в ръка от капрата на файтонджията.

** Жан-Пол Сартр (1905-1980), https://www.edna.bg/svobodno-vreme/adyt-tova-sa-drugite-raztyrsvashtite-misli-na-zhan-pol-sartr-4648929

*** Когато е преписван и редактиран първоначалният текст.

**** Посл. I до коринтяни, ап. Павел: 1. Да говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. 2. Да имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй че планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. 3. Да раздам всичкия си имот за прехрана на сиромаси, и предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, то никак не ме ползува. 4 Любовта е дълготърпелива и милостива; любовта не завижда; любовта се не превъзнася, не се възгордява, 5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, 6. не се радва на неправдата, но се радва заедно с истината, 7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко претърпява. 8. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. 9. Защото ние отчасти знаем и отчасти пророкуваме; 10. но когато дойде съвършеното, това, което е частично, то ще се прекрати. 11. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откакто станах мъж, напуснал съм детинското. 12. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. 13. И тъй, остават тия три: Вяра, Надежда и Любов; но най-голяма от тях е Любовта. Бел.м., tisss.