ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1268.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1268.) 

  Във Виетнам воюваха на хиляди мили от родината си над половин милион янки, от които повечето са ми набори, мои връстници. Говорехме си тогава в дивизиона защо на бойния пилот янки не му пука колко човека ще убие, натискайки някакъв си червен бутон в кабинката на хвърчилото, и после ще се върне при жена си и децата да им се радва, да окоси английската морава пред дома си и да седне да си пие следобедното уиски, като човек свършил хубава работа този чудесен Божи ден. – Аноним (1947)* 

РАДИО БЕЙРУТ 

На о.з. ефр. Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"

в някогашния ракетен дивизион 90180 в дъбова горичка край Хасково

Политиката служба не тика,
казваше нашият старшина.
Бяхме наивни, дето се вика,
не мъже, ами градски лайна.

Никита Хрушчов, Ленин-Сталин –
арията тук беше само една:
социализма за да прославим,
готвим се за Световна война.

Готвим се... ала с Любо от Сопот

тайно слушахме джаз от Бейрут**
и дъските ни взеха да хлопат,
та майорът ни спипа без труд.

Този Марков бе смъртна досада –
плужек мазен, уж много суров,

ужким пич, а душата ти вади
с педерастката своя "любов".

Уж прости ни той***, а за награда
рихме въглища цял следобяд – 

дето казват, за честта на отряда
двайсет тона напред и назад.

Бяхме само две бойки момчета,
но след случая с тоз темерут
оттогаз на войнишката клетва
сякаш клели се бяхме в Бейрут.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 maj 2023

Илюстрации:
- 1966 г. Редникът с накривено кепе съм аз****.
- 1966 г. Рейнджър на майната си във Виетнам.

–––

* Май 1966 г. в едно сиво дъждовно утро ни строиха на плаца нас, състава на шестте ракетни комплекса, и тогава се появи ген. Славчо Трънски. ЗКПЧ-ето (зам.командир по политическата част) майор Стоянов вече беше ни предупредил: рече ли генералът "Има ли доброволци за Виетнам?", като един 80 войничета по на 18-20 години да направим крачка напред. Даже бяха ни разяснили маршрута, по който ще стигнем: първо с влак до Украйна и оттам до назначението, където ракетите вече ни чакат, с транспортна авиация. Обаче Генералът само бодро изкомандва: "Здравейте, юнаци!" и ние ревнахме: "Служим на Народната република, другарю генерал!" Месец по-късно по вътрешна Агенция "Партенка" научаваме, че унгарският дивизион със същия тип ракети, маскиран като склад за ГСМ (гориво-смазочни материали) сред половин дузина макети, пунтиращи ловко ракетни площадки, бил буквално превърнат на кайма от точните бойни пилоти на янките, разполагащи с прецизна техника, за да различават фалшивите макети от реалния боен ракетен дивизион.

** С леко завъртане на потенциометъра настройвах техниката на честотата на Радио Бейрут и приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на Близкоизточната перла Бейрут. Всеки следобяд, напълнили тумбак, нашите старшини Генчо Налбантов и Димитър Карачев идваха в релейката да спят и ги слушах как гръмогласно хъркат като две дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от вражески очи, скатал се на разстояние от двете дъскорезници.

Същият тип ракета, с която бе свален "U-2" над СССР. 

*** Не ни издаде, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. черни роти в Елхово или Звездец на Втора българска армия. Случва се това в разгара на движението на хипитата с онзи чудесен девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). През октомври 1967 г., когато тъкмо се бях уволнил, София ми изглеждаше рай. Днешните дезодорирани лекенца и кукли-панукли на чалгата не притежават нищо от онзи взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света, след като 550-хилядна въоръжена с най-модерни оръжия армия на САЩ яде унизителен пердах и поколението върнали се у дома янки, мои връстници отвъд Атлантика, преживя шока да прогледне кой го прати на хиляди мили, за чия изгода и от какъв зор да се вре във Виетнамската джунгла и да избива, кажи-речи, беззащитното местно население. 

**** На снимката сме без старшина Генчо Налбантов. Бойният ни разчет: шофьорът нейде от врачанските села редник Ангелов, младши сержант Николов от Вършец, когото на подбив наричах "Маминото детенце", че ми мязаше на Николчо от повестта на Любен Каравелов: и зиме, и лете ситният, ама нафукан Николчо ходеше по терлици или плетени от мама дебели вълнени чорапи в релейката, имаше си той шкафче, дето съхраняваше кутии с вафли, и понеже вечно си дояждаше с вафли, устата му вонеше на кенеф. Онзи пък с накривеното на тила войнишко кепе, естествено, е авторът на текста. Когато получихме снимката (3 броя), Николчо, който ни беше стар войник и началник, се разкисна, взе да ме гледа накриво: "О-о, новобранец, ти значи си излязъл на снимката като стар кокал, ний с Ангелов сме като млади войници до теб". Бел.м., tisss.