Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи сред човеците, и особено към най-грешните от нас. – Аноним (1947)
Йоркьопе в някои краища на България наричат животинче, което подравя зидовете на курника; ха се вмъкне, прегризва гръкляна на спящите по земята домашни пилци. Йоркьопето е невидимо – за него само се говори, иначе не ще го срещнете на видело. Именно с тази потайност всява уплах. Където се появи – понеже е плодовито, добро не чакай. Млад и неопитен, откривах сам разни истини за живота. Почти на единайсет, като печен, мога да река: Големите чудовища са страшни, разбира се... Ала много по-опасни са малките чудовища. Голямото отдалече се вижда; видът му сякаш ти казва: Пази се, че идвам. Така че преди да е издрапало до теб, можеш да вземеш мерки – да побегнеш, дълбоко да се вкопаеш, да се слееш с околността или да помислиш как да го умилостивиш, как да насочиш грозната му енергия в изгодна за теб посока. Едрите по нрав са и по-сговорчиви. Като им давала обем, предвидливата природа ги лишила от някои качества, като ум, например. Инак ние – дребосъкът, одма да сме изгинали!
За разлика от голямото, ситното чудовище е мъчно забележимо, сивкаво, скокливо като житен бегач, вони жестоко на гомнарски бръмбар, а облази ли те, чак мозъкът те засърбява, бясно се чешеш и се намразваш, иде ти да излезеш от кожата си, да дадеш воля на всичките си бесове. Ситното вонята го издава. Опитвал ли си да му избягаш, да го заобиколиш? Туй пъргаво нищожество оставя белезникави мазнеещи лекета по най-слънчевите страници на живота. Инстинктивно се стреми към чистото, красивото, подреденото, за да го оцапа, оплеска, съсипе, прекърши, да му придаде характерната си воня и слузестия си вид.
Имахме до началото на втория срок готин учител по български. След Попова, това беше най-тихият човек, когото съм срещал, разказваше ни за живота си и прочие. При него не шумяхме, нито се боричкахме. Ала когато училищният звънец известяваше за междучасие, от нас се изтръгваше едно такова жално: "Ех, господине! Не може ли да продължим?" – А той става и напуска стаята, без да продума... Както си му е редът, в края на януари ни написа срочните оценки, и никой дума не каза, само Цветан плака и се цупи, а на другия ден иде баща му. Чуваме в коридора да разговаря с този учител.
– Ай, господин Поразников – отвръща учителят, – как е станала тази работа точно с вашето умно момче! Ще я оправим, ще я уредим, не бойте се. Я гледай ти!... И как съм могъл да сторя такъв пропуск, умът ми не го побира. Ще трябва да ви се извиня, най-добре това да стане пред учениците. – И го въвежда в класната стая. Настанява го зад бюрото, отвори дневника пред наперения Поразников. А Поразников сияе, надува се, бърчи нос оксиженистът от домостроителния комбинат Поразников.
Господи, какво уважение му правеше този смотан даскал! Занемели сме – понеже и четворката му бе множко на Цвятко, а таткото се муси защо даскалът написал петица, от петицата недоволен!... Аз лично моментално си развалих мнението за учителя; как може така да се унижава? Ей го. Слага ръка на сърцето, бъбри тъпите си извинения... И значи, сядаме по чиновете, а Цвятковият татко – на учителския стол, зад катедрата, и учителят – сред нас, на последния, най-разнебитения чин. Седим и... мълчим. Седим и мълчим, и все по-тягостно става. На Поразников самочувствието полека взе да като да спада. Както се беше издул, гледам, спихва се като спукан плондер. По едно време се надига чешитът му с чешит:
– Аз да тръгвам, че работа ме чака...
– О, не! Моля! Моля ви се, стойте! – рече господинът. – Тъкмо сте ни дошли на гости в училище, тъкмо сте ми седнали на мястото, хайде изпитайте го тоя ваш син, пък му и напишете оценката, която смятате, че заслужава.
– Ама не бива тъй! – дърпа се онзи. – Аз да не съм учител?!
– Ех, господин Поразников! Господин Поразников! – размахва пръстче нашият и му се усмихва с такава една само негова си печална усмивчица: – Като не сте учител, за какъв дявол сте ми се довлекли да ми се месите в работата!... Нима аз съм дошъл да ви давам акъл как да си служите с оксижена във вашия комбинат?
И онзи цял затрепери, агонизира сякаш на електрически стол. Изсули се заднишком от класната стая... Дървеницата Цвятко, обаче, едва ли е схванала нещо. Представям си живо: през целия срок буболечката предано гледала в очите даскала, тайничко си правила сметчици, и щом номерът й не мина, отърчава при татко си да оцапа едно от малкото чисти неща в това наше най-голямо пловдивско училище за 2400 българчета.
Ще речете: Защо вече не ни учи този рядък учител? Ами... спомина се, братя мили. Нещастна любов. Мацката му изневерявала. И тъй като не му достигнало чувство за хумор, съчинил стихче за птичето, която лети срещу урагана, за тревичката, която се огъва и оцелява, и за бора, дето е горд и не оцелява. Драснал онзи свой подпис, дето мяза на кардиограма, с която ни подписваше съчиненията, па си теглил куршума.
Сред даскалите в по-горния курс имахме един космат тантурест мечок на име Тодор Христов. Брадаткото такива погледи хвърлял на десетокласничките, че ги карал да се подмокрят горките, като пеперудки да пърхат замаяни наоколо. Избрали го даскалите в единия от техните синдикати за лидер: да ги защитава Тошко пред началства и пред други природни бедствия. Три години Брадатко така залягал над общите ни дертове, че в коридора по четирите етажа ечеше боботенето му. От гласа му сградата се тресе:
– Ще им натрия аз муцуните! Ще ги подредя аз! Аз, аз, аз! Аз мамка им кожодерска!
Друг от учителите... Омръзнало му да чува все "аз-аз" и движен от мерак, наема се да размърда това жабешкото блато. Няколко месеца я виждаме тази наивна душа да прелита от кабинет в кабинет, па и с нас, децата, обсъжда как, значи, даскалото да ни стане любимо. Припомнял на даскалите, че имали и те мечти. И не се лумка в гърди, а подгъне коляно и си записва. Значи, ти, господине Каназирев, предлагаш да откриеш кръжок "Млад пътешественик". Вий, г-жо Манолова – кръжок "Сръчни ръце". Пък вие, мили дами – училищен вестник "Звънче" и ученически театър "Здравец" с парцалени кукли и декори от картон. Ето, записвам. Ще живне школото ни като кошер пчелици.
Три или четири събрания направи този наивник и даскалите предлагали кой от кого по-интересни неща за децата. Писали, чертали, осем страници предложения със срок и отговорник за всяка дреболия. На нашия велик султан др. Иван Панайотов, шефа на училището, косите настръхнали, като чул от верните си съгледвачи какво се твори в подведомствения му вилает. Само богобореца г-н Тошко Христов хич го няма. Негово превъзходителство бил зает с по-важни дела: сдушил се той с големите паламуди на Пловдив и с тяхна помощ планирал как да защити правата на детето и на българския учител. Канят го колегите, метани му струват, но как да слезе от приоблачния Олимп, как да зареже големците заради някакви си школски изгъзици?! В ума му яки планове се въртят не само за нашто училище, ами за цяла Европа и цялата Слънчева система. На последния педагогически съвет онзи наивник прочел какво колегите по своя воля предлагат, подсетил ги, че да си днес учител е по-достойно отколкото да си Началник на образованието или на каквото и да е друго, че българчето има нужда не от султан, везири и заптиета, ами от дом за своето мило детство.
Притихнало стадото в очакване какво ще да рекат синдикалните главатари. Госпожа Майя Аврамова споделила, че – понеже сме към края на учебната година, чувства се амортизирана, с изпилени нерви, както най-вероятно се усещат и другите седемдесет и седем члена и членки на нейния учителски синдикат КНСБ. И повече от половината на седемдесет и седемте, разбира се, кимнали прилежно и учтиво в знак на съгласие:
– Да, бе! Амортизирани сме. Ай, стига толкоз сме се натягали. Догодина повече!
Впрочем, ей го края на речта на госпожа Майя Аврамова:
– Докато вий, господин Панайотов, четохте вашият задълбочен и мъдър доклад, от перфектния анализ лъхаше мъдрата ви мисъл, хем ми бе и спокойно, и ведро. Щом, обаче, колегата взе да чете предложенията на техния синдикат (пропуснала някак да спомене: "вражеския"), тутакси ми се обади старата мигрена и нервите ме хванаха. Е? – обърнала се към притихналите сто и двайсет овци в учителската им светая светих, които с очи и уши попивали словото й. – Доста се потрудихме, догодина – повече! Ай сега да не ставаме жертва на удивителните фантасмагории, в облаците да не витаем! Като баш диалектически материалисти, да слезем от облаците, да се приземим върху грешната земя, майко, черната, както написа нашият велик Христо Ботев. Да, чудесно е, че има тук идеалисти. И аз съм идеалистка, и аз съм за идеалното, ама... – вирнала показалец, рекла нещо странно: – Както по-опитните педагози отлично сме си наясно, образованието у нас няма да престанат да ни го съсипват, а пък сиренето е с пари.
– Колеги! – обадила се от задните столове в учителската стая химичката Ганзурова, – викам да закрием Педагогическия съвет. И най-сетне да престанем с тия глупости.
Произнесла вълшебната думичка "глупости", и изпървом плахо, сетне все по-бурно и единодушно педагозите заръкопляскали, та стреснали задрямалата биоложка леля Джокова. И тя, милата, тъй се опулила, че произвела всеобщо веселие и дружелюбен смях. Е, няма що! Дошъл ред и на г-н Пошлеков да им даде да разберат на йезуитите! Така вероятно са си мислели оптимистите. Че станал нашият човек, станал... Вдигнал високо рунтава брада, разперил лапи, па с тежки, тягостни паузи бавно изрекъл:
– Като председател на моя синдикат "Подкрепа", длъжен съм тук да кажа: Това не са наши идеи. Тези идеи колегата от пръстите си ги изсмукал. Туй неговото е анархизъм. И аз повече не ще позволя зад гърба ми да ви манипулират политически и всякак.
Като не посмял нито да възрази на г-жа Майя Аврамова, нито да подкрепи брадатия сербезлия г-н Тошко Христев, шефът-падишах, професионалист до мозъка на костите и затова завършен земен материалист, естествено развеселен приключил дебатите.
– Мили колеги! – станал, ухилен от кеф до уши. – Ама таквоз умиление ме обзе, като слушах тия неприложими, ама много готини идеи. – Разтворил обятия символично да гушне цяла Вселена и цялото свое учителско стадо, па завършил със сакрална фраза от хамерикански касов филм: – Обичам ви! Хубаво е да се мечтае! – И закрил съвета.
Веднага след което Тодор Христов свиква синдикалната си група от петнайсетината даскали към синдиката "Подкрепа" в най-затуления ъгъл на учителската стая – да им каже, че повече няма да носи отговорността за организация, в която някакъв анархист върши политическа агитация. Подчертал, че сам той в училището изобщо с политика не се занимава, че онова, дето се върши зад гърба му, подбива имиджа, репутацията, честта и достойнството на синдиката, и като така, разочарованият Тошко моментално си подава оставката, и значи, сбогом със здраве, Хубава Яно, и ти, мое родно село!
Какво се случило по-нататък ли? Шефът на школото с така получените накуп идеи, само паешки идеи, разбира се... заблещукал пред по-горното началство. Имало да си блещука на хартия поне десетина години занапред. Училището се върна отново към прежната летаргия, учениците си суркат патъците, като идват на училище, без мерак. Защото са длъжни. Пък нали казват: който не учи, той няма да сполучи. Госпожа Майя Аврамова успешно си превъзмогна мигрената, наскоро пред група печални родители разправяла колко отговорна длъжност е да си учител в днешното време на глобални катаклизми, като земетресения, наводнения, тайфуни, епидемии, тероризъм, войни на Щатите за свобода и демокрация. Господин Тодор Христов, като дипломиран спец по философия и пресен нов член на Радикал-демократическата партия на госпожа Елка Константинова, успешно бе ръкоположен за шеф на образованието в Пловдив, демек, стана духовен отец на дечурлигата, юношите и младеж в Пловдивска област.
Дървеницата все пак е интелигентно същество. Пенко от VI-б разправяше тези дни, че и у тях се завъдили плодовитите потомства на смърдящата гад. Направиш крачка, и под чехъла ти току изпука някоя дебела, тлъста, развони се, къщата смърди. Въдят се дървеници и вонещици там, където нозете стъпват по дебел килим, ухае на рахат и има благинки. Крият се иззад блиндирани с националния ни герб високи порти, под лъснати с пуцинг месингови табелки, но за да стигнеш до по-важна дървеница, нужни са ти препоръки от силно наш човек. Пенкови пъхнали краката на креватченцето му в пластмасови кофички от киселото мляко на френската фирма "Данон", напълнени с нафта, та сега у тях е като в бензиностанция. И воден от крепка вяра, че смърдящата гад няма как вече да доплува до него, Пенко се готвел за спокоен живот, ала гадината се оказала изобретателна. Под строй дървениците нощем се отправяли към тавана и от тавана като тренирани американски рейнджъри се хвърляли право на челото му.**
Пловдив – европейска културна столица
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар