ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (716.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (716.) 

   Колкото и хубаво да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967) 

  21 yan. 1991

ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ

И ей я по налъми, нахлузени на босо –
кварталната клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета, мъжкари с тъмна чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ – минавайки край тях,
кварталната принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично и там – ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явява се обаче отряд милиционери,
и наглата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, кади, пърпори,
излита на учение през Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапсани повторно –
под древните зенитки Джендемът*се тресе.

Войничета три роти от Чифтето** се завръщат –

последният отляво с фенер пламтящ в ръка

хлапе да спи изпраща при мамчето си вкъщи,

а то му отговаря: "Иди ти, аз не спя!"

Край пътя, под салкъма стар кон агонизира,

каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко – и Бога, и всемира,
и от небето пада виолетов мрак.

Ех, Пловдив – царство дивно на бедното ми детство
все с колене ожулени и с пукната глава***,
навярно твоят образ седи тук неуместно,
но Боже мой, не друго, любов си е това.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 5 sep. 2021

____

* Джендема (Дяволското) - най-висок, най-дивият сред някогашните дванайсет пловдивски хълма. На върха му край останки от древно светилище на горските нимфи местните траки извършвали ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота. 

Пловдив, 2020 г. Моята внучка (вляво).

** Веднъж на всеки две седмици войничетата от околните четири-пет поделения край т.нар. Гарнизонна фурна ги извеждаха в строената през XVI век Чифте баня да си свалят кирта, и за нас, хлапаците от бедняшките улички край Пещерско шосе то беше празник на веселието. Търчим, подскачаме успоредно с войнишките редици и ги подкачаме кресливо: "Ей, кашик, от теб няма да стане войник, защото крината ти е крива и на крината каска не й отива". 

*** Да ти спукат главата, означаваше, че враг те е уцелил с камък, изстрелян от жилка (чатал с ластици), или те е цапардосал с тояга по кратуната: белег за мъжество, знак за гордост, че не си кой да е, бил си на бойното поле между две враждуващи помежду си бедняшки махали от крайните квартали на Пловдив. Няма за мен друг град в България, който толкова силно да ненавиждам, но и да обичам. Върви го обяснявай на пришълци и отродници! Бел.м., tisss.