ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (837.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (837.)

  Лицемерието сред нашия политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на актьорите в Xоливуд, предполагам. – Аноним (1947)

  03 mar. 1998

СИТНИ-ДРЕБНИ... КАТО КАМИЛЧЕТА*

  – Животът, Ленче, е низ от дреболии – рече тате сутринта на масата. – Онез, дето с уста птички ловят, свалят звезди от небето, обаче само глупаците вярват на големи приказки. Истината е нещо черничко, рошавичко, дето хапе и боде, горчи, налютява, пари и е на зрънца като хайвер. Виж, лъжата се точи гладко, лъщи да ти земе акъля, да не видиш какво се върши. Нали я знаеш оназ песничка ”Хей, ръчички, хей, ги две. Те ми служат най-добре. Едната мие другата, а пък две-ете – лице-ето”. Мародерите във властта са като факир в цирка: взрем ли се в дясната му ръка, с лявата ръка си прави фокуса, и – обратно. Вперихме се ний в крадливите две партии, червеничката и синичката, то пък от вътрешния му джоб изскокна цяло едно лайняно жълто царско движение. Няма толкоз да ни баламосват, ако народът завземе нещата в свои ръце. Мнозина се правят на българи, а знаеш ли ти какво е да си българин? То е да ти пука за Отечеството. Истинският българин не си мисли какво да вземе, а какво да даде на България. Глей ги сега фукльовците, дето родолюбието си осребриха с финикийски знаци. Че какви българи са те!

  Приключили сме закуската. Неделя. Ситен дъждец ръми, всеки момент на сняг май ще го обърне. Чакам снежинки да запрехвърчат. Омръзнаха ми кални градски улици, натежали от влагата мокри палта, подгизнали от влага обуща. От мирис на мухъл ми се гади. Вкъщи обаче е топличко, заточили се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко интересно е да се живее, а и не само интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и приказки да чуеш, ако се вгледаш внимателно, и зад най-глупавата лакърдия ще откриеш важна истина за нас и за нашия хал под небето.

  Жените подреждат дома, а чорбаджи Тотю Философ се опнал като някой хаджия по корем на дивана, подпрял бузи с шепи и тъкмо заразправя за някой си Моню, когото комунистите в кожухарска фабрика "Пулпудева" (наричахме я "Янка Партизанка", че бъхтаха не една и две дащни моми), и представи си! – отличили го с бронзов медал, но Моню не припнал да си получи медал, не се и зарадвал дори.

  – Много важно! – кощоперил се. – Турнали ми снимката в Алеята на първенците, да види светът ахмак будала. Онези горе хилядарки си делят, на нас с дрънкулки очите ни замазват. Тичал по петите му господин шефът по икономическата част, привикал го главният счетоводител, звънели му и господа дембелите от профсъюза на другаря Хорозов. И кандисал. Връчили му бронза, седем протокола подписал за този знак на славата и честта, те го гледали с очи от шарлан по-мазни, онез ми ти порове, и Моню човекът се докачил. Като приключили театрото с подписите, отишъл да се изпикае и заковава с десетсантиметрови пирони отличието в стария заводски кенеф на двора, върху дувара с мръсотии. За уронване честта и името на "Янка Партизанка" след тая демонстрация глобили го триесе левчета.

  – Майстор – завърши тате, – но към тоз вид отличия на нервна почва алергия разви. Чуеше ли за ордени и прочие таквиз, налиташе да се бие.

  Тъкмо почистихме дома, ето че на вратата се появяват Вичо и кривокракият Станчо. Разположиха се те в кухничката и Тотю и на тях описа Манювата алергия. На свой ред Вичо разправи за някой си бай Каню Келепирев, механик по плетачните машини във фабриката за конфекция мъжки и дамски костюми "Брилянт", фен на алкохола и на младите булки. 

  – Събудил се едно утро махмурлия, та намслил Каню да скъса веднъж завинаги с вредния навик. "Туй мърляво мизерно кръчме – рекъл си наум – сума пара ми глътна. Ударя една сливова, харно, ама стига ли ми една-едничка сливовица!" За да протече успешно борбата му с порока, решил вече да изобикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътечка, навъртал пеш в августовската мараня по три километра, само и само да не мине покрай въпросното изкушение. Ден така, два дена, три дни. Прибрал се на третия ден, умил се. Стои пред огледалото, любува си се. Шега ли е – удържал победа над пукницата, "законна гордост го обзела", както пишат вестниците. 

  Тук Вичо примижа, изкашля се, огледа ни един по един, па продължи: 

  – Заговорил Каню на образа си в огледалото: "Е-ей братче, ама па голяма работа си. Каквото наумиш, изпълняваш. За триесет и намколко си години сума пара профука. И сега край, край и край! Бива ли обаче таз победа над алкохоля да се не отпразнува?!" Тъй говорил на образа си в огледалото. Споменал "отпразнува", и се замислил. Да-а! А какво се прави на празник? Пие се. И трагичният Хамлетов въпрос "Да бъде ли, или да не ли бъде?" надвиснал над Каню със страшна сила.

  – Случайно да знаете кой е Хамлет? – невинно попита Вичо.

  – Майната ти! – възропта Станчо, – само ти можеш да четеш книжки! Хамлет е герой на писателя Дончо Цончев, принц Датски, прав ли съм?

  – Прав си – успокоява го тате и подканя да не се разсейват, а пък на Вичо знак дава, мърда вежди в посока към Станчо, демек: "Остави го тоз, всички не са умни като нас двамата с теб".

  Станчо долавя нещо нередно в Тотювото кривене, привежда се като коч, когато се кани да атакува.

  – В кръчмата ли се затирил? – полюбопитства Гица.

  – Еми, че къде другаде! Отърчал Каню като ловно гонче с навирен куйрук, на един солук** взел пътя, още влязъл-невлязъл, от вратата реве: "Ахмаци-и-й, приятели мои верни! Черпя днес за победата над алкохоля". И шестима за час и нещо се насвяткали до козирката.

  Оставих ги скучно да бъбрят. След малко чувам, разгорещени се запрепираха какво е това любов, та да не изпусна нещо интересно, се връщам. Станчо слуша, подложил длан зад ухо. Чу Гицините обяснения за любовта, клати показалец:

  – Нет, падружка мая! Масква не верит на салзи.

  Тотю допълва:

  – Любов е чат-пат булката с мерак да я онодиш, винаги да й угаждаш, като й купуваш бонбонки, семки, на разходка да я изведеш, баклава, кадаиф, локум да си я почерпиш, парфум от педесе стотинки да й носиш за Осми март и Нова година, обечки от сергия за балончета и пищялки. Ей е това то красивата и съвършенна любов. Всичко друго е фалш. Скъпи дрънкулки не важат за жената, че за нея не е същественно колко струва твоят дар, а дали искренно и от сърце й го даваш. Чистосърдечен ли си с нея, демек.

  Как уцелиха тази тема е мистерия. Вичо декламира какво рекъл някой си Стойчо на своята двайсет години по-млада възлюбена.

  – Що са ми мен, пиле, дечинки! – отклонявал мечтата на своето момиче въпросният Стойчо. – Не ща аз джерамета***. Сберем ли се, душко, ще ме съблазняваш. Не ща да мислиш за друго освен за леглото. Ще ти купя алено герданче с мъниста и посребрен синджир на глезена, да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти ще си гейша, аз – самурай. Ще се галим, пиле мое, мълком, да може мъжкарят у мене и самката у тебе да се чуят, инак думите, миличка, най-често пречат, пък мълчанието – никогиш.

  – Женската уста как ще затвориш! – учуди се тате.

  – С цалуфка! – отвърна уверен в опита си на стар коцкар чистосърдечният Станчо.

  – Пует ще да е бил тоз – рече Тотю. – Дано гейшата, като свикне на таквизи обноски, не пожелай и друг, ама по-заможен мъж да я гали. Е! Изпълнило ли му се желанието?

  Кондукторът се умисли, та Станчо продължи да се самонавива:

  – При жената, бако, средно няма: или е кучка, или домашен полицай.

  – Нищо не знае той – ядоса му се леля ми Гица. – Туй сегашните мъже не са мъже, а баби. Изпедерастил се е хептен мъжкият ви свят. Усукват се, а ги страх да си поискат.

  – Това не им пречи да плещят глупости за любовта – рече мама.

  – Иде ми на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо пак като да премисляше.

  – Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.

  – Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката беше асъл мъж. Ходеше с три, сайдисваше ги и трите. Едната му готви, другата го пере и глади, третата му е за дружинка, кога скита по гори и планини или е за риба. Бонка – кротичка като кравичка, Цана – пухено котенце, Керанка – вълчица съща. Заченаха и трите в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Беше през 1957 година, кога придойде водата и Марица преля, та наводни половин Пловдив. Окотиха се тия и трите по едно и също време, баш по Коледа, и все мъжкарлаци, три броя.

  – И какво? – тръгна към вратата Гица.

  – Припозна си той синовете, ама после излезе, че семето му нефелно било, спомен от КаЦеЦемето и от високата заплата. Добри пари вадеше от КЦМ (Комбинат за цветни метали) и всяка от трите си го набелязала за съпруг. Е, туй е то женската любов!

  – Ами коя обичал най-много? – рече мама. – Коя все пак си взе за жена?

  – Вълчицата. И тя му изяде парите, па сетне го паряса и отиде при друг.

  Минаха към приватизацията на село. То бе "Слово на седесаря пес-помияр", както обяви Станчо, който сам себе си възприемаше за пес-помияр от славното СДС.

  – Рачо бил терминатор на "сините" – захвана Станчо, па с преправен глас изпълни монолог на простака кюнлия, дето се изживявал като борец за демокрация в родното си село Драгойново: "Дошел сум я туче да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирма, ама на онез нефелни гражданя ни им ясну пулуженийту, та я сум се зафатил сам с гулямтъ рабутъ. Державътъ туй съм яз! Яз сум демокрацията и за вазе яз сум и царот, и пъдарот. Мен шти слушъти. Времито йе наше, на СеДеСе".

  – Ейййй, тоя бетер Иван Костов и Васко Кръпката, бе! – възкликна Вичо.

  – И къде се случи това? – вмъква се в кухничката премръзналата Гица. Носи кофа картофи от избата.

  – Къде-къде! – отвърна Станчо. – Навсякъде из нашта земя убава.

  Задуха вятър. Толкова яростен бе, че проникваше и през стените. Усещам ледения му дъх, а кюмбето сред кухнята бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.

  – Знаеш ли "карък" какво е? – обърна се Вичо към тате.

  – Каръкът е лехичка, част от бахчата – обади се Станчо.

  – Е, комшията ми насреща, Димо Сърбина. Цяла сутрин веднъжка като градоносен облак ходи подир жена си и пъка-пъка-пъка, докато тя му копа бахчата. И понеже му мълчи, не му се връзва да му отговори нещо, взе да я кълне: "Тпу, че си проста! Как една приказка не чух от теб, мари... Тпу, колко си проста!" Това е то карък. 

  Помълчаха да чуят дали Вичо ще добави още нещо. И като не добави, заговориха за снощния турски сериал за Айше по телевизията. Ала Гица ги върна към старата тема:

  – Карък е тоя, дето кожата му отесняла, а като няма на кого да си го изкара, от това най си пати жена му. 

  – Ба! – рече Станчо. – Чакай аз да ви кажа що е карък.

  И начена историйка за бостанджия, дето – като сял тикви, никнели му корнишони и марули, като хвърлял семе за праз, бахчата му обрасвала в райграс както английска поляна на Нейно Величество Кралицата.

  – Каръкът каквото да похване – обобщи Вичо, – все наопъки излиза. Не че идиотът е лош, ами орисията му такваз, каръшка. Знам тука един пишман философ-психолог, дето ужким завършил някога в Ленинград висшата партийна школа, пък сега се прави на Сократ и все някой му крив, все някой вода му подлива, пък завалията сам себе си наказва, че от таквоз наказание няма ни къде да избягаш, ни къде да се скриеш. Ходи по земята и реве, жалби пише, хленчи на висок глас, вайка се, кълне де кой му обърне и капчица внимание, и все той правият, моля ви се, все безгрешен, а инак по Татово време, когато им придошла делегация от Съветския съюз на гости в университетя им, примъкнал се към съветските таварищи и ей тъй ги насъсквал: "Нашите партийци тук хептен са се разпищолили, я па да вземете да им набийте чемберите, сърмите да им посвийте, че те само за демокрация и човешки права плещят, на западната диверсия проводници се явяват". И се разчува приказката му из Пловдивския университет, та вземат да го гледат нашите чисти партийци на терсене, докато един слънчев ден за Българската демокрация му били шута. Съдба, бе!... Като му такъв характерът, кой ще го изтрае! Сега квичи по кръстовищата на града, че е антикомунист праведен, честен, съвестен до полуда, пръв борец за демокрация, ама пък директорите на местните ни училища трева не пасат, го отбягват като Антихриста, презглава търчат към местния Инспекторат по образованието да се спасяват от него. Само като го зърнат да се носи откъм алеята на училищния двор към кабинета им, крият се в училищните покои зад девет врати, треперят горките. Че с луд може и да се разбереш, но с подлец не става. 

  – Все едно нерез с големи топки, ама ташаците ги окачил на ушите, та му и работа не вършат, че са му за парлама, уж нещо може с тях да върши – отсече Тотю делово.  

  – Истина е! Туй българите сме си каръшко семе! – впи Гица искрящи очи във Вичо.

  – Естествено – кимна кондукторът. – Седем**** милиона каръци от екстра качество. Ей, ама страшни сме! – възхити се Вичо. – Кой се е хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичката сме я окепазили и оплескали, всичко сме го провалили и загробили. Пожелал ни за ортаци немецът, и естествено изгубил войната. Лепихме се за руския мечок, сгромолясахме му империята. Сега сме дупе и гащи с хамериканеца: ихтибар, метани до земята. Радват ни се янките, че не знаят с кого си имат работа. Гледай как ще им натрият носа ония с чалмите, как ще им смачкат каските, па ще ги натирят през Атлантическия океан, та отвъд. И пак заради нашето каръшко племе. 

  – Оня космонавт, нашичкия, помните ли? – рече Гица. – Руската ракета хилядо пъти уцели Луната, и всичкото си й беше бир таман. Качи се обаче нашият човек на борда, и ракетата се размина с космичната станция. Харно поне, че не се гякна в Луната и се не взриви. Поне читав ни го върнаха, та да го обявим тук за герой на Космоса.

  – Аз пък му се чудя на господин Божков що от баш-министър се заби диско-джокер – изпъшка Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде Ди-джей Ал Бож! Светът се е побъркал, мила. Ти го имаш за цвете, пък то троскот. Де поникне, всичко задушава.

  – Анджак! – отсече Вичо, и компанията кротко сведоха очи. Красиво им прозвуча.

  – Велики работи са то – реши Станчо. – Знаеш ли, драгий ми Вичо, роден си само за политоглът (искаше да каже: "политолог"), ама Бог те турил първом бъчвар, па сетне кондуктор. Ба! Бъчва да измайсториш си е бая трудно, по-трудно отколкото держава да управляваш. Като гледам нашичкия министер-прецедател. Ми той не бъчва, ами и каче за зелева трушия не мож сглоби, гъза да си съдере! То и баба знай да помахва с розова кърпичка от самолета, лакърдии да дипли пред засукани моми журналистки.

  – Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.

  – Мир и любов нам, Господи Боже наш български! – благослови Тотю. – Че Господ е българин, нали си знаем от памтивека! Коментатор един го каза. Защото Бог е любов.

  – Да, бе – кимна леля, – любов. Страстната любов на големците към себе си.

  – Сещам се и една за любов – подхвана Вичо. – Излезли бяхме на хайка за вълци. А вълци йок. Газим ний в угарта като щурави, и хем гладни – хем ядни, виждаме навръх тракийска могила кацнал стар москвич с вдигнати капаци. Що ли дири там москвичът, мамицата му? Наближаваме, значи. И изскача един пенджуек***** по бели гащи, маха с ръчички, крещи: "Ай бегайте оттука, да не го вадя пищоля!" Тъй ли!? Споглеждаме се ний: "Как е, приятельо?" А той: "Не съм ви аз приятел, не съм ви аз никакъв, тук съм с мойта вярна съпруга на оглед дошел". "А че ний пък отде да знаем, че не е някоя от наште верни невести! – казвам. – Туй на мига трябва да се провери". И под дулото на оружието, де ще ходи! Извършихме оглед... И там – примижа Вичо, примлясна: – маце с ей-толкави цици, мамка му, голо-голеничко. Ний – аполоновци, херкулесовци цели, гоним Михаля по баира и трънаците, а тоз хитряга побарал агнешкото, па го и качил на баир да го люби. И ни лъже, на всичкото отгоре. Как да му простиш на такъв!

  Тате разбърка жарта в кюмбето, зарови няколко шепи картофи и пак се върна край масата. Вичо нова захваща.

  – По време на абсолютната халяба професор Неделчо Беронов запалих се да опиша цялата политическа бутафория, цялата ни българска отврат. Сбирам документация и факти, отмятам в тефтеря само и единствено далаверите, дето ни ги показват вечер по телевизията. Купих девет папки, надписах ги с имената на политици, залягам една събота сабахлен и до неделя описах цял тон оценки за тоя и оня шеф на державата.

  – Ъх! – изпъшка Станчо. – Току-виж, земеш и нас да изтипосаш в някой вестник!

  – Помниш ли го оня депутатин, хаирсъзина от Силистренско*****, как й се зъбеше на оназ двайсетгодишна мома от полицията? Щяла да му прави кълбета назад – напред на кюнлията, че му вдигнали с паяк мерцедеса от столичната полиция – рече Тотю. 

  – Ще пратим и ний опровержение, ще напишем: "Гадни комунистически инсинуации" и ще си очистим образа пред света – вживя се и моят баща, хлебарят Тотю

  Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:

  – Та грабвам ги аз тези девет папчици отчет и... тин-тин-тин, при първия зам.-главен редактор на нашия вестник "Нова Марица" Гошо Петров, с когото заедно сме служили трудоваци, фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Трупвам му аз, значи, на бюрото тез гневни девет папчици и сяда той да ги чете. Гледам, душно му е, чеше се от съклет, току ме мери изпод вежди. "Ей – вика, – гледам, всичките си ги пъхнал в кюпа. Няма ли поне една политическа сила, на която вяра да имаш?" Рапортувам: "В България всичкото ни е фалш, фалш и фалш". А той: "Бе, ти всъщност за кого си?" И аз, като фазан****** с прясна пиявичка (нашивка): "Как за кого! За народа съм". 

  – Тъй ли му рече? – пресегна се тате към шишето с гроздовата. – Или си измисляш? Кажи, че лъжеш бре, маскара!

  Станчо се впери в кандидата за вестникар, по челото се плесна, завайка се:

  – Ух, мамка му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей Ставри Богомолката, дет от двайстри годинки душичката ми яде?!

  – Каза му: "За народа съм", а той какво ти рече? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тези на старата ми капа! 

  – Рече ми: "Виж сега, наборе драги мой, я занеси го другаде нейде този пасквил, че пусна ли го аз това за печат, по-харно да стана от туй топло местенце, па наедно да си тръгнем, хем да те изпроводя, хем и да се не връщам в моя вестник обратно". Ей това каза чешитът му с чешит, честен кръст! – Прекръсти се наопъки, и Гица изфуча: 

  – Католик ниеден! – леля ми Гица напоследък се гласеше вярата си да сменя.

  – Излиза, че Партията-столетница много внимателно подбира кои да са ни любимци – започна Станчо. – Хваща за козината такъв един изпосталял помияр и го туря връз трибуната да лае, вицове да ни разправя, да се глуми с всичко свято, за нас уж да се застъпя. Ако сте забелязали, тез любимци все на една струна дрънкат. Дали ще да е за Вазовото "Аз съм българче", дали за атомната в Козлодуй или нахъсаната срещу нас Македония, тяхната е една: само друг да преценява вместо нас. Тези говорители от последна инстанция, тез самозванци и глашатаи, говорещи все от име на Господа Бога, не ви ли плашат? Ами че България е пълна с тарикати, поучения и напътствия.

  – Да вярваш в лафовете на такъв един любимец е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И отвори начало на следваща историйка, която се развива в средище на вярата българска в свръхестествените сили над нашия греховен свят.

  Случило се на Кръстовден в селището Горно Костенурково. 

  – Прииждаха от всички краища на България – почна кондукторът. – Идеха набожни, ама и атеисти идваха на туй аязмо. За слава на Господа обърнат някое шише ракия, безбожни песни пеят за сочни бозки и бели балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски, или Данчо Лютото, хем набожен, хем суен-буен, но вярата в Бога дип не дели мегдан с бабаитлъшки мурафети. Дръвце некакво му предложили двамина търговци, искат майка си и баща си. Викам: Да не си луд? А той: "Ще го взема, че евтино го дават, ами че туй е от Честния кръст, бе, на който Исус бил разпнат". Каква му е силата? – питам. "Ще видим" – вика. Е, видя каква му е силата. Гончето му глиган вдига от леговището, глиганът първом да вземе да изтърбуши песа. Че като подгони онзи ми ти нерез наш Данчо... Що бяг, що тичане през долове и баири, сипеи и къпинаци! И "Отивам – кай, – да им върна дръвцето". Сварил ги онез на същото място. "Апапи, ей ви стоката, не ви я ща, само уюни (грижи) ми отваря." А те: "Не си вярвал, съмнявал си се, затуй не ти действа. Силно да вярваш си требе". Мамка му и дръвце! Очукал им го в кратуните. Оправдал си прякора Данчо Злото, оладжак!

  – Ех! – реши Станчо. – То всички сме будали. Вярно, и най-умният си е малко прозд, ама кога цял народ ни будалосват половин век с лъжи и простотии, държавата пиши я загробена.

  Докато Вичо и Станчо се разправят за загробената България, картофите в оджака се опекли. Туриха ги в глинена тавичка и кухнето ароматно замириса. Гица разсипа сол и чубрица на няколко места по масата.

  – Не ставаш за вестникар – рече кривокракият Станчо. 

  – В редакцията на нашата "Нова Марица" и Исус да влезе, не би го узнали, че е Исус Христос, Син божи. Толкова са затънали вестникарите в лъжовния си калпав занаят. 

  – Напомня ми историйката с твоя аркадаш от Сливен за Митю Манахилов – захвана тате. – Седнал наш Митю в кафенето "Монблан" баш срещу Джумаята, насред нашата Главна. Наобиколили го бивши даскали, пенции, пишман-шахматисти от местния клуб на пенционерина, омайва ги Митю. Тълкува им световната борсова система, пазарите и Европейския валутен фонд. Устата му наедро мели, че курса на валутата пресмята: десет милярда долара колко кяр ще му снесат, да ги има налице. Да речеш, банките са му в джоба, името му не е Митю Манахилов – Гладното, ами Джордж Сорос му името. Пари няма биричката да си плати, цял ден с михалковска се плакне и чака някой да го почерпи една малка ментичка поне, а ако го чуеш кви ги дипли, ще речеш: "Рокфелер пред тоз нашенец ряпа да руча!"

  – Вичо, бре! Що стана с онуй голичкото с циците на баира? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?

  – Ба! – ухили се кондукторът. – Отпраши оня там с белите си гащи и я произведохме шеф на ловната ни дружинка. Поединично и лично всеки месец й се отчитаме. И да ти кажа, Гиче, оттогаз голям лов пада, на кадем излезе работата. Къра сме го овършали открай-докрай, а пък и на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?

  – Лъжец! – рече Гица и в очите й лумна пак онзи неин дяволски пламък. – Като стар депутатин и ти лъжеш, лъжеш, лъжеш и въобще, тук бетер депутати, само се лъжете.

  Сега пък Станчо заразправя как мутрите връхлетели някой си дядо Ристю, който си имал собствен казан и варял ракията в село Брани поле. Поил ги с екстракт "Народен отмъстител" (негово изобретение) цяла вечер, че му поискали осемдесет процента от кяра. И да скрепят договора, значи, той ги поил. На другия ден ей ги същите тарикати, идат ръка да му цалуват, че само той, Ристю Лалугера от Брани поле, знаел илача за диарията "Народен отмъстител”. Бе, те нашите, българските идиотщини край нямат!

  Тази неделя по Българската национална телевизия като никога не звучи Азис, не ни показват Николета Лозанова, Митю Пищова и лорд Бул, нито коя родна чалга-певачка забременяла и смятала за енти път малко да се поомъжва, ами наживо дават концерт от Националната опера. Между певците най-гласовит е тенорът Румен Дойков, и Вичо рече, че си пада по оперното пеене, особено кога по сцената се размотават оскъдно облечени моми-танцьорки: "Няма си смисъл да се навеждаш и се срамиш; карантиите им са ачик" е коментарът му на новоизпечен тънък ценител на оперното, най-вече на балетното изкуство. Останалите мъже, вместо да се насладят на балетното изкуство, измъчваха се дали е с перука певецът, или това си му е оригиналната грива. Захвана се луд спор: Ако мъж си къносва косата, лява резба ли е, женското не надделява ли у него и не го ли кара да върти задник като гювендия, или боядисаните мъжки коси и вежди са нормално явление като боядисания мустак. Сред певиците и певците издува жили и един, дето повече мяза на селски бакалин, нежели на оперен певец – някой си Петко Петков, звезда на Българската естрада, по когото щуреят младите българчета.

  – Я го па тоя с това постно име – възмути се ценителят Станчо. – Поне да му турят една по-така европейска фамилия, че то гаче пак чувам Гъдю Гъдюв, Събчо Тодюв, Мако Даков, Пеко Таков, Филип Боков, Доко Доков, Генко Пункин, Янчо Кокошкаров, Министър Свинаров, Говедаров, Копанаров, генерал Цоцо Цоцов, Къци Къцев, Гиню Ганев, Ганю Сомов. Ми па да го кръстят Лев Балкански, Левон Хампарцумян, Курназ Сербезлийски. Кепазим се с тез просташки имена. Как ще ни признай Европата, като сме се целите въвонели на праз, шкембе-чорба и овнешка карантия?

  – Бива си го и тоз! – изпуфтя тате, ала след миг гръмко се надсмя над певеца. Като не уцели началния тон от арията си в "Наздравицата" на Верди, наш Петко прохъхри като спукана войнишка флигорна, и Тотю ехидно забележи:

  – Пуснали куцото муле на кушия с атовете!

Епизод от ръкописа „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 dec. 2021

___

* Надслов на рубрика на Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954) - редактор на официоза на Никола-Петковистите "Народно земеделско знаме", автор на стихове, хумористични разкази и фейлетони.

** От тур.: въздух; в случая: „на един дъх”.

*** От тур.: досадни дечица.

**** За кеф на отвъдокеанските господари, вече сме 6 млн., тия дни го обявиха (септ. 2018).
***** Нарицателно за невзрачен човечец.
***** Депутатът на НДСВ Камен Влахов, човек на Васил Божков - Черепа. 

****** Обидно нарицателно за старшина-школници, между които имаше натегачи, въобразили се, че уставите им дават право да издевателстват над войника в някогашната ни армия. Защото де юре по документи може би да, но де факто днес нямаме армия.  Бел.м., tisss.