ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (687.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (687.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    18 sep. 1972

ХАМЛЕТ*

В ръката си тъй както шпага
държиш чадър срещу дъжда,
 а Есента над теб протяга
коси, червени от ръжда

и улиците с таен трепет
са сякаш паднали жени,
а ти си Хамлет, т.е. грешен –
съперниците погледни!

Ще можеш ли да се пребориш?
Те – сенки, ти – опасно жив...
и е нищожна твойта гордост,
съблечена в порой лъжи.

Мой Хамлет, ний сме обкръжени
от духове на мъртъвци,
витаят техните съмнения
в апартаменти и дворци.

Нима ще молим за пощада?
Напред, приятелю. Напред!
Земята е безумно млада,
но Дания не е във ред.

Да бъдем или не? Чуй, охкат
превитите ни рамена –
тежат им кръстове страхотни
от героични времена.

Ала очите ти стаени
блестят в прииждащия дъжд
и виждам те, стоиш през мене –
един провинциален мъж.

Назрява полунощ. Дванайсет
предутринно ще отзвучи.
Последният тролей отнася
мъже с угаснали очи.

Край ъгъла пулсира още
повреденият светофар.
Край стълбището живи мощи
напомнят детрониран цар.

И ти си тук със свойта шпага,
но тя е всъщност жалък щит,
към който най-добре приляга
подлец със преуспяващ вид.

Мой Хамлет, истината туй е –
живееш твърде кратко в нас,
шуми с безброй студени струи
Голямата вода и аз

в ръката си, подобно шпага,
държа чадър срещу дъжда;
над Пловдив, над Европа ляга
кафява есенна ръжда.

А утре кой ли ще те среща?
По кръстопътищата, знам –
горят момци със кръв гореща
и шпагите им светят там.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 avg. 2021

–––

* От сб. "Сутрин рано". Текстът е от предесента на 1972 г., когато тъкмо бях напуснал учителстването си в Добруджа и сътрудничех за оскъдни хонарари на три от редакциите в Радио Пловдив: "ЛИК" с водещия Киркор Папазян (1936-1993), "Младежка редакция" с водеща Пенка Калинкова (1946-2020) и в редакцията "Икономика и време" с водеща г-жа съпругата на местния шеф на "Балкантурист" Елена Чакалова (1932?), пишех есета, фейлетони или репортажи за областния партиен ежедневник "Отечествен глас" и младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра", преди Петър Анастасов (1942) да ме назначи на щат в самия край на годината. "Улиците с таен трепет" са пловдивският булевард Руски и уличките, които го пресичат срещу подножието на Бунарджика, второто по височина тепе в Пловдив. "Назрява полунощ..." – това е площадът пред Джумаята, под който площад години по-късно се оказа Римският стадион. "Стълбището..." води към култовото някога кафене "Кристал". Писан е този текст непосредствено след поемата "Стая", която имаше май по-голям успех и на която поради собствената ми немарливост така и не отидох до канцелариите на Радио София да си прибера хонорара от радио-предаването "Поетична дъга", водено от поетесата Рада Александрова (1943). Десетина години се мъчих над "Хамлет" и все нещо ме дразнеше в текста, може би патетичната поза. Затова пък, докато жена му Антоанета се бе завряла в някоя от съседните стаи, Михаил Берберов (1934-1988) го чете с тържествен и много траурен глас на свещи в хола на апартамента им, хем в присъствие на Румяна – знойна някогашна моя състудентка – по онова време преподавател по Украинска литература в Университета, омъжена за унгарец, Бел.м., tisss.