ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (684.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (684.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    6 avg. 2021

 БОЙКО

(Потпури от Вазовата поема за Апостола)

– Парламентът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга от курви, да потърси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.
Таз джипка бърза що ми път отвори,
не ме помирява вече с тия телеса
и кога на воля вдигна си гласа
химни да пея, за да вляза в Раят,
ЕС слуша онези, що гроб ми копаят
в моя дял плачевни, живот нестърпим,
и мойта самохвала се губи яко дим,
та и Мустафата да си затуля ухото
на моите нежни думи за херувикото.

Мисля, че вратата на небесний Рай
накъде извеждат никой ги не знай,
и че не от Банкя извожда нататък,
а в света безумен пътят е по-кратък...
(...)
Мисля, че човекът в тоз суетен свят
има един ближен и само един брат,
от кого се с клетва глупакът отказа,
че цел по-висока мен ми ся показа,
и не в таз премяна и не с таз уста
мога да отмахна всякоя беда (...)
и че мойте братя търпят иго страшно,
пък аз си нямам нищо, и това е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз самотност моя, от света далеч,
та да кажа гръмко лакърдии нови
на онез, що влачат пранги и окови.

Рече и излезе.

Девет цели месеца милият наш той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност проста, с горестно слово
и сърце порасло и за мъст готово,
пак носи упованье, вяра, светлина
на тълпите глухи в цялата страна.
Думите му бяха жестоки и кратки,
пълни с обиди и закани сладки.
(...)
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
С пищова си спеше и с богатството красно.
Той беше скиталец и като дете прост
бетер свят отшелник, живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;
всички глупаци светец го зовяха,
електоратът знайше неговия глас,
махалата знайше, и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
гълчеше умислен с някой си другар.

Тая заран шут е, довечера – цар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога е нужно – сляп, сакат и клипав;
днес в село заспало, утре в някой град
говореше бойко за ближний обрат (...)
и че трябва само кураж, постоянство,
и онез ще паднат в свойто пиянство.
(...)
Не знаеше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше на дух, на огън.
Думите му бяха магическо слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор, и гняв,
и душа инатлива, и капризен нрав.

Той бе невидим, фантом или сянка –
озове се в черква, мерне се в седянка.
Дето го не сееш, ей там, глей, поникнал,
и някак народът май че му свикна –
покаже се, скрий се без знак и без след,
по площадите хулен, от калинките приет.

На събранье партийно едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо да го лъхне ветрец.
(...)
Той биде предаден, и от един сноб!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Европа и пятно за храма*
дали ще го погуби с коварна измама?

Тоз Селяндурин с оплешивяло чело,
пратен на земята не се знай за какво,
тоз издайник грозен, ехиден служител,
който България без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с ехидство и злост,
изрекоха подло: "Фанете го тоз!"
На когото ръката не благословия,
а издайство стори, и МВР не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта ода да не оскверня,
и кого родила една майка луда,
който равен в Адът вероятно е на Юда,
фърли в плач и жалост електоратя тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!
И на вси въпроси – грозно изпитанье -
ни ответ в парламента, а едно мълчанье
сал казваше: "Аз съм Бойко! Ей ме на!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 avg. 2021 

–––

* Поетът има предвид Храмът на демокрацията може би. Бел.м., tisss.