01.03.2009.
неделя, 28 февруари 2021 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (492.)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (491.)
04.07.1989.
Дамата – пищна, около 45-годишна, с обилно нанесен по лицето й грим и виолетови или морави сенки, които вероятно трябваше да личат от поне стотина метра, се беше отпуснала в живописна артистична поза, по-точно казано, беше се пльоснала неглиже върху дебело тапицираното едно-едничко кресло в неугледното мизерно бижутерско ателие и барабанеше с трите си пръста на дясната си ръка по масичката: Тупу-ту-туп, тупу-ту-туп, тупу-ту-туп. Като масивно преживно животно лениво следеше бижутерът как човърка платинена халка с миниатюрните си инструменти. Беше й жежко и скучно. Бе й омръзнал раболепно приведеният му гръб на трийсетинагодишен фавн – добре гледан, с късо подстригана брадица като при любимия на масовата паплач популярен телевизионен водещ Ники Кънчев, тип катинарче, когато звънчето над входната врата се разлюля и мелодично в сенчестия сумрак отекна едно: цън-цън-цън-цън... и вътре на верев, с едното рамо напред в теснотията нахълтаха две особи, ама мно-о-ого по-семпло, по-мизерно от мадам облечени в евтини бутикови модни парцалки.
– Недко, здравей! – с прибрани пети като новобранец, с ръце, вкопчени една в друга пред сякаш тъкмо напъпили гърди, издекламира трийсетинагодишната новодошла. – Ко стаа с мойто пръстенче?
Вместо отговор, фавнът направи с ръка плавно движение настрани, само с китката, демек: "Разполагайте се, коя къде намери". Хич не я и погледна, та тя – леко смутена, посмести охлузените табуретки покрай стената, и докато юнашки намигна на другата, която почти се беше гипсирала, подгъна пола под колене, па седна. Онази – с все още ученическото изражение на шестнайсетгодишно маце, което още си гризе ноктите, се тръсна като посечена върху нещастната разбрицана табуретка.
– Синът ще ме чака в шест. Обещах да му купя кадифен джинс. Той обаче си харесал два. Викам: "Мами, щом два си си харесал, няма как... ще ги купим и двата".
Фавнът изцвили възторжено нещо нечленоразделно в ответ, спомена нещо за пари.
– Пари имам – рече дамата. – Ето! – И разтвори дамско портмоне колкото дисаги, та всички да видят покрай доларовите банкноти вътре и няколкото родни петдесетачки. Настъпи неловко мълчание.
Той пак врътна китка; този път жестът му трябваше да каже нещо от рода на: "Бе, не ми досаждате, ще ви обърна внимание, но бъди така добра да ме поизчакаш". Двете – трийсетинагодишната и четирийсетинагодишната, кръстосаха погледи, искрящи като бенгалски огън от ненавист, остри и тънки като мускетарска шпага. Леле-е, как хич не си допаднаха!
Новодошлите заровиха муцунки в няколкото цветни списания с рекламки на модни обущенца, бельо, боклуци на баснословни цени от козметичната чужда манифактура, и връхни дрешки на световни супер-дизайнери. По някое време трийсетинагодишната – оперено миньонче с бръснещ поглед, покачило се върху поне двайсетсантиметрови токове, извади бележниче да скицира отровно зелена рокля с огромна розова джувка под кръста, баш върху задника.
Шушу-мушу, шушу-мушу носи се откъм техния ъгъл и кара четирийсетинагодишната да хвърля нататък погледи, преливащи от отегчение. Около шест и десет миньончето вдигна очи към мъжа в бяло, който все тъй стържеше с бормашинка колкото писалка, и понеже той не даваше признаци на живот, обърна се към госпожа аристократката:
– Очевидно, мила, синът ви е твърде възпитано дете.
– Щом мъж ще става, нека се учи да чака! – процеди през зъби мадам.
След минута все пак вдигна задник от трона. Бижутерът пъргаво скочи, с отривисти жестове мина пред нея, съпроводи я до вратата, отвори й вратата, сякаш имаше нещо съдбовно да й сподели, ала дамата го заобиколи както ескадра на Нейно Величество Кралицата на Великобритания би минала край остров Тамбукту, и... цън-цън отзвънтя звънчето.
Шестнайсетгодишната бе очарована от маниерите на онази, която спокойно можеше да й бъде мамче, но в този сюблимен миг й се явяваше съперница в мъглявата сфера на флирта, където Евините щерки са толкова изобретателни и толкова отмъстителни!
Фавнът разкопча двете най-горни копчета на бялата си манта, завъртя се на работния стол два оборота, стопира с крак, обърна се към двете сияещи млади дами.
– E, кучки! – ухилен до уши, сякаш друг човек, не досегашното мекотело, а същински мъжкар. – Какво ви води насам по нашите географски ширини?
Цън-цън... Люшна се звънчето, лъхна лятната пловдивска жега с аромат на акация, в ателието се понесоха бледорозови телеса: мадам се върна на трона:
– Отишъл си... Ще види той кадифен джинс!
– Извинете – рече, – мантото ви от кви кожички е?
Подобен въпрос ще да е бил вече задаван на мадам не един път, понеже отговорът й, професионално отработен, тутакси долетя. С вирнат нос:
– От какви кожи ли, мило момиче?! От кожи на драни мъже.
Миньонът с двайсетсантиметровите токове обаче бе известна местна адвокатка, та ответният удар бе поразяващ. Към отново спихналия се над бормашинката фавн:
– Недко! Недко, бе!... Що изведнъж тук засмърдя на умряла катеричка?
Фавнът вдигна длани над раменете си като египетски жрец в ритуална поза.
– Скъпи! – изхълца мадам. – Това е от френския парфюм, дето ми подари.
– По-луксозен, по-скъп нямаше – рече той.
– Утре го връщаш на онeзи лешояди! – тропна с копито, и като затръшна вратата на ателието, отплава в неизвестна посока по жежката като фурна пловдивска Главна*.
* Главната търговска улица в центъра на Пловдив. Текстът е по действителен случай, дори името на фавна е същото като в реалността. Миньончето се казва Тони – от първата вълна проспериращи при настъпилата т.нар. "демокрация" (планиран отвън хаос за разграждането на Българската държава) пловдивски юристи, сред които е и екс-президентът Бате Пешо Петолевката, местен адвокат по бракоразводните дела. Бел.м., tisss.
събота, 27 февруари 2021 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (490.)
01.09.2011.
Играеше като пъстърва и те
гледах
как се отдаваш на вълните край брега
и на горещия сладострастен пясък.
Боже мой, какво ставаше с мен!
Усещах потръпването отсреща,
от другия край, дето бе заложила
стръв:
Помниш ли миналото лято на плажа?
Миналото лято на плажа помниш ли!
Имала си предвид нещо изключително,
а случилото се беше нещо обикновено –
петък, 26 февруари 2021 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (489.)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (489.)
Лежаха си във високата трева, а наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхаха птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото августовско слънце вишни – презрели, та чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата Гребна база до старото стрелбище. Между хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от гърлото на помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете с вода стоплена в почернените с асфалт варели долита пръхтене, кикотене, хлапашка весела глъч. По-нататък тогава бе Градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста, и легнеш ли сред нея, моментално ставаш невидим за околния силно любознателен народ.
Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата трева, да се препичат на августовското слънце и никак да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в младежкия вестник, тя – само от два месеца сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, по мъничко ядосван от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета, уж чете. Но криви зъркели както морски рак. Какви жени имат хората, бе-е-е, какви жени! Докривя му, та се пресегна за цигара. Ей тъй животът си отминава.
Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица откъм храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче.
– М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
– Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...
Веднага откри, че се е обърнала по хълбок на едната си страна и гърдите й стърчат свирепо изпод оскъдните парцалки на шарения й бански, а върху лицето й похлупена лежи книгата му. Седна по-близичко, отскубна стрък тревица, бавничко го поразходи по корема й. Кожата й потръпва там, където я докосне, и пак онова нейно ръмжене.
– Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?
– Дошла съм да се пека, за твое сведение!
– Че кой ти пречи?!
Август. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви сойки и една стърчиопашка пърхат наоколо – подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като черни мъниста. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче от акация. Лежат във високата трева двама. Тихо е. Хлапетата от кейчето са се запилели към плажа зад високата боядисана в бледосиньо телена ограда. От реката зад дигата едва полъхва топъл ветрец. Небето над Морския клуб е сивкаво пепеляво от мараня.
– Що не си свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа.
Извръща се бавно, ококорва голямо колкото зрял лешник око. Гледа го като току-що приземил се пришелец, току-що долетял от Марс и спуснал се с парашут от облаците.
– Е, ми твоя си работа! – С тон на леко обиден учтив кавалер. – Все ми е едно. Нали!
Тя придърпва крайчето на розовата си хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. А пък на него в кратуната вече бръмчи: какво, не знае. Почесва се:
– Притеснявам ли те?
– Малко! – отвръща му. Примижава, прехапва устни.
– Тия твои гърди трябва да са нещо специално? Може би са три, не две...
– Не са три.
– Е, ми... Тогава?!...
– Не знам. Какво тогава?
– Хитрец... Ама че хитрец! Ти знаеш ли какъв си мошеник?
Десетина минутки подир това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да разгледа. След още толкоз двамата вече са се прегърнали задъхани, кой ги знае защо, а той ровичка из нея, и ах! – тя е вече съвсем, съвсем гола, банският й е далеч, запокитен чак в клоните на акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата тучна морава високо към жежкия августовски небосвод както тамянен кадеж се възнася нейният май че силно притеснен в този миг, типично по женски шепот:
– Видя ли!... Видя ли сега какво направи!
Ала милият – и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха наистина не три, а две, и при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, не видял благоразположена хубава и знойна жена от много време.
четвъртък, 25 февруари 2021 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (488.)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (488.)
...Връзката им продължи шест месеца. След това вече беше много опасно, защото и други хора разбраха за тях. М. напусна училището. След още един месец се разбра, че заминал за Германия. Без да потърси П. повече. Приятелката ми разказа, че изпитвал огромна вина... Но знам, че и до днес тя има чувства към него и го обича, макар да не се видяха никога повече. – Из форум за любовта между учител и ученичка*
навън занича Нели и с червило
по листа драще: "Мили мой, не знам
защо сърцето ми така се свило!"
Подобно орна нива – черната дъска,
а думите в редици там белеят строго,
заобикаля тебеширената им река
с ритник избита дупка... И не мога
в компанията й май излишният съм аз
и колко са безумни тайните ни срещи.
Шестица или двойка... Притеснен
дочувам – вън Животът рий с копита
и русото момиче срещу мен
в урока ми червилото си вплита.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (487.)
Миличкият, натиска се да е все около нея, кръжи ли – кръжи, но как да му обясни, че любов по поръчка не става, любов от "благодаря" не става, а пък отиде ли си веднъж любовта, не можеш я върна, най-малко като се правиш на добитък за яхане. Впрочем, товарно муле или не, той пак си има мераци, личи му, та тя потръпва от погнуса, само като си представи, че посяга да я докосне. С глас на медицинска сестра към пациент в треска:
– Да, миличък. Слушам те.
– Спиш ли? Виж какъв ден е. А? Какво ще кажеш да се запилеем някъде с колата?
– Виж какво – рече сухо, – тъкмо влизам в банята да пера. Имам толкова домакинска работа за днес, че...
– Добре де-е, идвам да те погледам как переш. Ще приклекна край банята, ще запаля цигара, ще бъбрим.
– Слушай, миличък... Слагам една пола и излизам.
– Къде бе, пиле! Нали имаш купчини пра...
– Хубаво де, звънни, като се върнеш. И да знаеш… Ако не ми звъннеш до два, в два и една минутка си пъхам кратуната в тоалетната чиния и дърпам синджира! – Опитва се да бъде остроумен, пък не му спори.
Малко й е жал за него, и от съжаление обаче не става Любов. Да върви по дяволите, на майната си да върви! Омръзна й до смърт умислената му физиономия на работар и наивник. Преди милият всичко обръщаше на шега, сега, откакто му каза, че в живота й се е появил друг, хич не му спори да се прави на интересен. Не разбира ли, че всяко нещо си има край? И Любовта има край, особено любовта, дето е толкова мимолетна, своенравна и не се поддава ни на заповед, ни на молба. Затова й е нервно. Ама никак не се харесва раздвоена. Все едно пари има да му дължи. А ако нещо съсипва нещата между един мъж и една жена, то е да се усещаш задължен. Приема я той с всичките й капризи, хем в очите я гледа като вярно куче. Само дето още не е завъртял опашка. Е, не й е интересно повече да си играе на любов с него. Край. Свършено. А бе баста, бе, господин наивнико!
Обади се най-сетне Румен, ироничен, ехиден:
– Хай идвай, че кафето ти изстива! Ще взема да поканя Вили Панева на твое място.
Преди да му отвърне каквото и да било, чу как отсреща затвори телефона. Някакъв бяс току под корема я завъртя. Разтупка й се сърцето, засуети се покрай огледалото. Мац-мац, гримче, аркансил, руж на скулите, разтрит с върха на три пръста. Фъш-фъш, парфюмче. Поогледа се, па хукна по стълбите, че няма търпение да чака асансьора.
В един и трийсет с глас от старата лигава песничка "Кой разплака доброто момиче":
– Миличък... Къде ще ме заведеш? Да идем на плаж, а! Откога не сме ходили на оня, нашия плаж на Девети километър край Пловдив! – Сега вече е спокойна, уверена, без онези бесове у себе си.
И ето я малко след два часа: припича се върху пластмасовия шезлонг по бански на площадката в крайградския увеселителен комплекс. Около тях се навъртат и няколко котки, на съседна маса са двама мустакати, забрадена дебелана и петнайсетгодишно момиченце с маниери и облекло на прохождаща проститутка. Микробусът, от който се изсипаха четиримата, й се стори късче от планета на щастливи хора. Държат се като у дома си тези турци мъжкари – потупват момичето по дупето, пощипват я, тя се залива от смях. Келнерът превива гръб, и той щастлив.
Вече три часа бяха на плажа. Милият ходи да поплува, купи й сладолед, кафе, а тя – лениво отпусната върху шезлонга, е вече почти сънлива; ама и потръпва от време на време, само като си представя какво бе, докато бяха с Румен в къщата на родителите му. Как да не знаят селяните, че синът им кръшка на снахата, ама си траят! Дъртата я оглежда с присвити устни, и какво от това – всеки да си реди живота, както намери за добре. Онази с пилците и дечурлигата: па да си пази мъжлето! Както се беше отнесла в онази чужда къща, в онова супер–широко легло с Румен, съзря Милият да да бъбри с изрусено моме и нещо я жегна. Бъбреха пред очите й като добри познати. Та по тази причина, без и сама да съзнава защо го прави, хубавичко му натри носа.
Посрещна го нехайна уж, великодушна, но строго предупреди: реши ли да си урежда свои нещица в любовта, не й е приятно това той да върши пред очите й; ако смята да си осигури компания за през нощта, тя няма нищо против: хора сме! – ще го освободи от присъствието си. Настоява обаче той да си я върне в града, и по-точно, пред хотел "Лайпциг", стига да не го затруднява. Докато милият мига-мига на парцали, почувства се горда, властна, независима.
След час силно омръзналият й вече приятел не я остави пред хотел "Лайпциг", ами паркира колата и двамата под ръка – той и любимата му, хлътнаха в нощното казино с полуголи сервитьорки, известен дисководещ, клоун и стриптийз-програма, където ядоха, пиха, забавляваха се до сутринта и той бе изключително щастлив, че отново я вижда безгрижна, дивачка и весела... и че му дава възможност да пилее пари по нея.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.) Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила ...
.jpg)
-
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1620.) Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас...
-
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1634.) tisss: – Докато съквартирантът петокурсник Богдан от Перник любеше евентуалната си бъдеща год...
-
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1613.) Да не си е повече, отколкото да си нещо; да не си, значи да си всичко. 1 uni 2003 НИКОЙ ОТ ...