ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (456.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (456.)

   Шкембе-чорбата е еликсирът за всеки ловък политик на Балканите. Дай му порция шкембе-чорба, и народът ще е щастлив, особено в периоди след масово политическо пиянство (оглупяване и освирепяване) преди избори! – Аноним (1947)

    01.02.2007.

ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА 

Шкембе-чорбата била кофти мода,
съвсем просташка, гадна при това;
но лек е тя – храната на народа
за махмурлук и цепеща глава. 

За лев и двайсе* с три филийки хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота с поглед смел.

Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивкото корем,
пък жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти съвсем.

Зад потната оплескана витрина
калта лъщи в златисти светлини;
пари сбереш ли и за чаша вино,
принцеси стават грозните жени.

Седим посред задевки и копнежи,
какво, че вън фъртуната фучи,
накацали по Нос Добра надежда,
пак страстно греят нашите очи.

Компанията ни е здрава, мъжка –
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи дъх на пръжки
и киска се готвачът като див,

женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян,
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава – ам!

Да, знам изисканите ресторанти
за личности възвишени и с вкус,
но тез персони пак са на аванта
и от бедняка яко ги е гнус.

Докато радва ни шкембе-чорбата,
в България си струва да си жив –
с мераците, с лъжи и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 fev. 2021

Илюстрации:

- Политикът, чиято биография илюстрира възхода на демокрацията.

- Капитан далечно плаване се става само в най-дълбоки люти чорби.

–––
* Купичката шкембе-чорба в циганската Аджесън махала насред столицата на културата Пловдив отдавна не е лев и двайсе, ами вече стана 3 лева, в ресторант "Въча" на 20 км. оттук – в село Йоаким-Груево, вече е два лева и седемдесет. Като бях студент в София през 1967-1971 г., шоличка с шкембе-чорба струваше 0,07 лв. Единствено порция зрял боб беше по-скъпа - 0,11 лв., а хлябът не се плащаше: яж хляб колкото си искаш. Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (455.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (455.)

    Когато една врата ти затворят, три нови врати ти се отварят, ей такъв е животът!

    17 uni 2011

ЗАГУБИТЕ СА НЕПОПРАВИМИ*

 

Като пеперуда синя
ти на рамото ми кацна,
и това е много мило,
но и малко е опасно,

че възможно е тогава
в теб случайно да се влюбя,
а в зелената морава
пърхат много пеперуди –

всяка каца да отпие
от сърцето ни нектара,
и това е поправимо
само в приказките стари.

Като в приказките стари
ти си малкото момиче,
дето с кукли си играе
и цветята най обича.

А цветята са красиви
ден до пладне и ужасно
после стават малко сиви,
после някак става ясно

колко преходно е всичко,
как сме всички заменими,
ала никой не обича
загуби непредвидими.

Чакала си да ти кацна,
хайде, просто отмини ме –
да се влюбиш е опасно
в загуби непоправими.

Ти си хубава такава,

и за всеки тук е ясно,

че животът продължава,
а това е най-прекрасно!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 31 jan. 2021

–––
* На момичето, което успя по най-неочаквания начин да ме влюби в себе си тези дни, като ми се показа както Господ изваял Ева от реброто на очарования глинен Адам. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (454.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (454.)

     За всички онези, които ще рекат: "О-о не, това не се отнася до мен!"

  02.11.1998. АНА II

   На петата година започна да му изневерява... Той пък от мъка взе да пие и да я бие, заради което пак пиеше, но от угризения на съвестта и от съжаление, защото много я обичаше, а и тя беше наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с красиви клонести рога. Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно, зад гърба му подвикват с ехидна усмивчица: "Рогонооооосец! Еееей, рогоносец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели, и кога размазваше изневерите й или се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени дълбоко съчувстващи очи.

  Ама защо не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар че общо взето, е по-лошо от каквато и да било изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник, някой си Щипков от Калояново, село на десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше, но не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче здраво-кораво, се уплаши от нейния мил кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян момински някакъв останал от ученическите й години див романтизъм. До грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля на бледи цветя, с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и до бикините остави в чантичката четири писъмца, в които сърцераздирателно се разпрощаваше и с двете си дъщери, с родителите, с мухльо, и – в запечатан плик на въздушна поща – с любимия Щипков. 

  Дремеше му на Щипков! Седеше си в центъра на големия древен град с компания в кафене "Havana", известно като Раковото кафене зарад пушеците и тайфата пройдохи с велики планове за удар с мигновена печалба и други сметки си правеше, докато тя, свряла се в склада на магазина, с едър детски почерк описва как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт как да бъде обвита в дискретност. 

  Ала театрото си е театро. Късно вечерта, към полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян-залян в телефонната слушалка от някой уличен автомат по половин и един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше... Толкова широко сърце имаше този жалък мъж рогоносец! 

  – Кажи ми къде е моята Ана? – питаше бившият пандизчия Иван Щипков всяка нощ по едно и също време.

  – Тя е много далеч и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.

  А Щипков продължава:

  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

  – Тъй ли! Че ти къде си бил? – питаше Мухльо. 

  – Шах играех, беше се излегнала върху хавлията ви на метър от мен. 

  – Че аз как не съм забелязал! 

  – Какво ще забележиш, тя ме обича! Много ме обича и е всеотдайна. Не съм срещал момиче, толкова всеотдайно в любовта. Че ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре, много по-добре от теб, нещастник такъв.

  Полежа два месеца в психиатричната клиника "Корсаков" насред източния склон на пловдивското Джендем тепе, походи зашеметена из Главната на Пловдив, пък отново се втурна във въртопа. Само че сега стана трижди по-прикрита – залагаше в името на Голямата страстна любов себе си цялата: с душата, тялото, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че печелеше, и винаги ставаше, каквото пожелае. А Мухльо се сви досущ като пържено бъбрече. Виждали ли сте как се свива пържено бъбрече! Почерня, съсухри се, кожата му стана като оризова хартия, раменете му щръкнаха до ушите. 

  Грандиозни планове чертаем, набелязваме светли перспективи и дружно все върви и върви нацията към мечтаното бъдеще; а сред нас някои живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до общи хорови декламации. "Суров е животът", както казваше старшината в казармата. 

  Най-после Анелия налетя на суров мъжкар, дето от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата, по квартирите на неговите тъмни приятели, слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията, и другите момичета ставаха общи за цялата тайфа весели мъжкари. Някои от приятелчетата си падаха по нея. Ето така стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече друга Анелия в живота му, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!

  Кралицата работеше в магазин за конфекция: костюмчета, полички, роклета, блузки, покривчици за маса, хавлии. Спеше през обедната им почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини буламачи от вегетарианския стол наблизо... Потеше се от задухата, от неспирното влудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше клиентите или хълцаше: неизвестно защо, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, за да не я забележат колежките от другите щандове за шир-потреба в големия луксозен, облян в светлини магазин. Когато дип нарядко дъщерите й се вестяваха край щанда: "Мамо, мамо, мамо..." – отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама. 

  Мама се прибираше късно вечерта, съсипана от умора, цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо отново издуваше перки в захабения едностаен апартамент в самия край на града, кажи-речи, насред полето и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше – доколкото му позволяваха силиците, мама се друсаше съсипана от умора и отчаяние, дори и отврат от самата себе си върху изтърбушeните седалки на последния градски автобус.

  Петнайсет години отлетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога, преди време двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи. Ой, как силно мечтаеха!*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 31 jan. 2021

–––

* По действителен случай, даже имената са същите. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (453.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (453.)

 Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. Н. Хайтов (1919-2002)

 МЕЧО ПУХ 30.01.1994.

  – Здравей! Ка-а-акво правиш?

  – Кой! Аз ли? – попита мъжът плахо, благовъзпитано, като с мокра ръка държеше слушалката на педя от ухото си, понеже тъкмо бе изхвърчал от банята с добре насапунисани бузи.

  След известно мълчание:

  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се...

  – Оле-е-е – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне какво е времето навън и приседна с озадачена физиономия.

  – Снощи ходихме на бар – продължи гласът откъм другия край на линията. – Беше ужасно... Ама ужасно тъпо, искам да кажа. Мъжете през цялото време се наливаха с тяхното скапано уиски. И все техните там глупости: кучета, ножове, пистолети, коли, каратисти...

  – Какво друго да правят! – рече, па посегна, откачи хавлията и се наметна, защото беше абсолютно гол и вече започваше да зъзне.

  – Извинявай, ама ти сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.

  – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!

  – А аз от пет съм на крак. Подредих, правих закуска, изпратих моя човек на работа и... така... Викам, чакай да ти се обадя.

  – Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно.

  – Що! Хайде де, има ли повод? – възкликна възмутена. – Кажи де, що мълчиш!

  – Казах го ей тъй – заоправдава се. – А мъжът ти е готин... И въобще. Мацките си мрат по такива мъже.

  – Кой казва, че не е готин? Казвала ли съм!

  – Не си, бе.

  – Тогава…?!

  – Искам да кажа, че мъжът ти е всичко, което аз няма как да бъда.

  – И това знам.

  – Питам се какво толкова намираш у мен.

  – Хайде сега! – чу ядосания й глас.

  – Не, наистина. Аполон и Терсит*. Място за сравнение не виждам – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна храбро в слушалката веднъж и още няколко пъти. Притеснен: – Ало... алоооу... Чуваш ли ме?

  – Всичко чувам.

  – Е?

  – Че какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.

  – Друг на негово място отдавна да си е дигнал задника да разбере какво става. Аз, например, хич не бих се стърпял. Като се знам, в един момент ми писва и си дигам задника да разбера кой там ми се мотае. Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, ами тя щом тоя тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали? Обаче на всяка цена трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... – хвърли око, ядовит и безпомощен навън през замръчкавеното стъкло зад щората.

  – Той знае, че има някой около мен.

  – Наистина?!

  – Не знае кой е, ама и не се интересува. Веднъж му казвам: увлечена съм по един, седни да се разберем като нормалните хора. А той... Тоооой! Знаеш ли той какво ми каза? "Какво е това любов, бе! – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни работи стават по света и у нас. Хората виж как изнемогват в тая шибана сбъркана държава. Митинги, стачки, убийства, самоубийства, всеки ден катастрофи, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапва, реколтата мижава, пък доларът пада, цените растат, някаква шибана комета тия дни предстои да се аканяса** в Земята."

  – Хм! Комета, казваш.

  – Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Иначе отдавна да е...

  – Дали те обича? – замисли се мъжът с насапунисаното лице, докато барабанеше с пръсти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-р-рам.

  – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в ума му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!

  – Какво "нали"?

  – Нали всичките си пари от кучетата по мен харчи! Когато и да съм казала, че нещо ми е харесало, тича да ми го купи... И дали за мен ще даде последните си пари, няма никакво значение за него. Той наистина е голям кавалер.

  – Разбирам.

  – Знаеш ли какви огромни букети с червени рози ми е носил! – рече замечтано.

  След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне, че стои като някой Бай Грую, Гюро Михайлов*** на пост, та рече бавно с внезапно задебелял глас:

  – А аз и цветя не съм ти носил... Нали, Мечо Пух!****

  – Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е много готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. Все повтаря: "Моята жена така, моята жена онака. Моята жена е върхът". Веднъж го пробвах, казвам: ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво ми каза! Каза ми: "Патлак да ми опрат в челото, никога няма да се разделя с теб".

  – Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи.

  – Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е бая висок, строен, силен: и телосложение, и лице, и мускули... Нали виждам жените как се въртят покрай него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей така ще го присвие онова синьо око, и реже изкъсо. Която и да е патката, ще я тури на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му на него слънчицето. Не дай, Боже, някой да започне да ми се прехласва, да ми дудне тъпи любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж си седи на задника, обаче го усещам какво мисли. Мисли си: и тоя мой приятел излезе боклук.

  – Браво! Много точно казано. Истински мъж!

  – А каже ли го за някого, значи край на приятелството. Край, бе-е! Ако е въпрос да се бие, много е силен, ами че само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст и напращели мускули, и оня отсреща си подвива опашката, мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, да не си помислиш нещо". Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници сред тия тарикати ги има!

  Мъжът премести слушалката върху другото си ухо, затисна я с рамо и се зазяпа в прясно появило се леке с лайнян нюанс върху вехтичкия мърляв персийски килим.

  – Пък аз май захванах да се бръсна – рече и потърка брадичката с длан. До тавана се разлетя засъхнала пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да, след мъничко, ами например, веднага щом се обръсна. А?! – И понеже Мечо Пух от другия край на линията не даваше признаци на живот, с изключително мил мазен глас попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?

  Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи му се да добави:

  – Кажи де! Ти сега какво ще правиш?

  – Ами какво-какво!... Какво мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 jan. 2021

–––

* Първият – древногръцки бог, образ на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е Слънцето, вторият – свадлив гърбушко, единственият отблъскващ образ в Омировата "Илиада".

** Местен пловдивски жаргон: да се удари, да се блъсне.

*** Гюро Михайлов – за местния пловдивчанин нарицателно име за доверчив и наивен честен българин, останал докрая на поста си и загинал в огъня, който изпепелил сандъците с архива на Източна Румелия. Бай Грую е нарицателно за изключително прост българин, когото всички мамят и му се подиграват.

**** Говорещо пухено мече-играчка от едноименната книга за малчугани на Алън Милн (1882-1956), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BD Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (452.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (452.)

  

  Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон/ с възглавнички сини./ В гнездото на луди целувки най-нежният стон/ дано укроти ни...  Артюр Рембо (1854-1891)*

   21.12.2006.

БАЛАДА ЗА ДЖОН  ЛЮБОВНИКА 

Най-после престраши се Джон, реши да се ожени;
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени,

муцуната си освежи, брадата сива сам обръсна,
подряза дългите коси и ето го красив възкръснал

един достоен мъж, тъй горд, идалго сякаш от Ла Манча,
занемарения си двор премете, прекопа и значи,

със длани върху колене отпред в очакване приседна
мома със влюбено сърце да се яви тук ненагледна...

Моми дал Бог, но тез моми защо към него не поглеждат,
замятат мрежи отстрани към глупавичките младежи,

кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво;
не знаят ли как го боли мъжът, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло?
Тъй шумен е за нас – уви! – сезонът весел, мимолетен

на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
когато някой Джон седи накипрен и ужасно смешен!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv – edited by 29 jan. 2021

Илюстрации:

- Nymphs & Satyr, painting Bouguereau

- Self Portrait 1889 – Vincent Van Gogh

–––

* Артюр Рембо, из стихотворението "Сън за зимата" (7 окт. 1870 г.) в превод на Кирил Кадийски (1947).

 Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%80%D1%82%D1%8E%D1%80_%D0%A0%D0%B5%D0%BC%D0%B1%D0%BE Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (451.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (451.)

  Красива жена... Ако не съм калинка или бонбон, за теб ставам невидима след петнайсет минути. Хей, аз съм калинка, което автоматично ме прави момиче, това е, Мухо! Поръчах я да ми дойде... Какво агнешко! Калинка, не дай, Боже! Къде е това момиче?... Какво, Жулиета?*

  28.01.1997. БУБА-МАРА

  – И тогава братчедът измлати оня между очите. Оня се сви и скочи срещу Гьорги, за малко да му изкърти челюстта с глава, обаче братчед ми усети номера. Лошото е, че имаше още един – ситен, набит кат сачма, пък аз бех с детето на брата, по-мънинкото, а и в боя не ме бива. Тоя, нисичкият... отде изскочи, удари Гьорги изотдолу, и Гьорги сякаш престана да вижда, прекрачи към фургона за билети, много смешно прекрачи... кракът му увисна във въздуха... Та почна с тия невиждащи очи да псува, а набитакът се затири към изхода на киното и изчезна. Мерна ми се фуражка и дръпнах детето да се смесим и ние с навалицата.

  Стана мелето след концерта в Панаирните палати. Всички бехме за бой наежени, не знам що. Пък ония си го търсеха. Жалко, че братчедът не си пази нервите, та види ли скинари, националисти, фашисти, други боклуци, не прощава. И на него не прощават. Има ги разни каратисти, джудисти, садисти, наркоманчета. Къде ли ги учат тъй злобно като убийци да се млатят!

  Чакаме го ний с детенцето при москвича. И ей го, иде и ми крещи: "Да се омитаме, че от мазните михлюзи кифладжии са ми по петите". Рекох: Дай аз да карам. Той: "Не!" И значи, залетели сме се към Перущица. И по пътя, току край първите къщи на Йоаким- Груево, ни застигнаха. Викам на полицая: Малкият има чиш, моля те да свършим една работа.

  Пусна ни полицаят и аз зарязах детенцето, хукнах през плетищата. И както си тичам, взе, че наистина ми се приходи по нужда... По голяма нужда. Брях! Набутах се в един строеж и в сумрака, гледам, те почнали да коват дюшеме, а три метра под дюшемето – изба. Стъпих на дъска незакована и стъкла некакви, опрени до стената, се сурнаха с трясък долу. Големи стъкла си беха, всеки случай. Пък строежът – лепнат за къщурка колкото Дядовата ръкавичка, хем с коминче, и коминчето дими-пуши.

  Откъм къщурката, чувам, някой сурка налъми къмто мене. Показах му се, и тъкмо си вдигам гащите, и те го... напреде ми мъж над сто и двайсеткилограмов, около метър и дивендисент, към петдесегодишен, в длъжко дамско кожено палто, бели бермудки на цветенца, със забрадка като същинска мома мюсюлманка. "Кво има?" – вика. Ами аз така, случайно – рекох. – Само минавам. 

  "Няма случайни работи в тоя живот – вика. – Не те питам кво те води насам, а за чий курец си клекнал да ми сереш в имота". 

  Виж – казвам, – с две голи ръце съм, ти какво искаш? Мен полиция ме гони.

  "Много си ситен – вика, – полицията с теб да се занимава". 

  Не съм ситен, на двайс и една съм и съм почти метър и шеесе. 

  "А, тъй ли! Ми не ти личи. Я ела на светло да те видя!" 

  И влязохме в съборетината. Пък вътре не аз, ами той взе да ми се изповядва.

  Жена му – в Пловдив, той – тук. Деца си нямали, че жена му не ще да ражда, да не й увиснат циците. Тъй рекла. И той кандисал.

 "Децата – вика, – кат израстат и кат си вземат хляба в ръцете, вече не са деца, щото дамара ти дирят и все: дай-дай-дай, доде ти вземат и душата най-подир". 

  А къщата за кого градиш? 

  "За никого – вика. – За мене си я градя и за оназ мръсница. Ама тя едва ли ще се върне". 

  Що да се не върне? Жените са като котките – връщат се, дето са яли и са се търкаляли веднъж.

  "Няма да се върне, щото ги има трима тарикати, дето я наобикалят. С трамвай само не е лягала кучката, че в тоз византийски Пловдив само трамвай още не са се сетили да прекарат". 

  Ей, ама хич не ми се слушат глупости!

  А къде да ида! Братовчеда го сгепцаха. Хлапето... то ще се върне при москвича. Що да ходя при москвича?! Да ме закопчеят и мен ли, да ме мъкнат по участъците?! Не-е, не съм се пердашил, не съм псувал на майка, чист съм като момина сълза, не съм се излагал на публично място, само рекох на оня педераст да остави момичето на мира. Тя може всякаква да е, никой обаче не му дава право да й бие шамари.

  "Да ти запаря чай? – вика. – Вървиш десетина минути през къра, и си в царството на билките. Знаеш ли колко ми е дъхав чаят!" 

  Че прави, що питаш!

  "Ти – кай – си дошъл да ми сереш на мечтата... на къщата, дето с мерак я градя, а аз чай ти правя". 

  Ех, човече, що те заряза оная! Че мрънкаш и намилаш ли?

  Мълчи, гледа ме и мига-мига. Мъж като канара, а на бузата му – сълзичка. 

  Е-е, ама таз хич не ми харесва, ставам и си тръгвам! В Йоаким-Груево всички ли сте таквиз чувствителни?

  Пък той: "А полицията...?"

 Ега си! – разкрещях се. – Как па налетях баш на теб!

  Усмихва се, гледа ме, още малко, и ще стане да ме цуне. 

  "Около трийсетте е – казва, – обаче изглежда по-млада, че е слабичка, стройничка, с високо дупе. Иска я животът, пък аз се уморих, не й смогвам на крачката. Две години бе жива реклама на Обувния завод, показваха я по телевизора в кожени ботушки до коляно и кожен минижуп. Нямаш представа каква прелест.

  Хм, прелест... За чуждите мъже!

  "Пробвах да се самоубия, като узнах първия път, че легнала при друг. Нагълтах се с хинин и каквото ми попадна пред очи. Още ми горчи на небцето, като се сетя. Свикнах обаче. Хубавите ябълки кой ги яде?!"

  Прасето. Че кой друг!

 "Мъж на хубавица си има поне двамина ортаци-баджанаци. В очите ме лъже, и пак й вярвам. А не съжалявам. Добре, че я има да грее като слънчице, да омагьосва света".

  Не тя... ти си за трепане!

  "Ох, да знаеш какви само й се увъртат! На ресторант, на курорт в Китен, на Боровец с капитан Спасов от парашутните части, с общински съветник наперен такъв, с доктор Машонов от психатрията. Мотаеше се край дома ни и чалнат известен художник, Колю Зюмбюла, предложи ми пари да я нарисува как се изтяга гола в леглото. В изкуството да я изложи за вечни времена насред пловдивската ни Чифте баня". 

  Кой знае каква е истината! – теша го. – Па и що ли за жена ти е таз? Какъв ли па мъж си й ти? А че бий се бе, човек. Като толкова си я обичаш, бий се. Я се виж какъв си як! Камък да стиснеш, вода ще пусне, а ти... Иди, па за нея се бий с онез мъжкари, белким се стресне кучката и се върне при теб.

  Рони сълзи. Мен братчедът ме изкефи, че се хвърли да отърве не само момичето, а и честта на кюнлията, де я блъскаше сред панаира в Пловдив. И Гьорги с юмрук рече да му изясни. Ще си ги отлежи сега Гьорги в шоколадената тия тукати, ама си бе прав. Тоз тук... баба край оджака. Писана хурка само му липсва и къделя овча вълна.

  Какво се окуми? – питам го.

  Бърше очи, усмихва ми се, както си е с черната женска забрадка пребраден: "На кой ли будала къщата ще изгори слънчицето ми, ей тва напоследък ми се върти в акъла".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 jan. 2021

–––

* Бубамара, текстът е от песен на Емир Кустурица. Бел.м., tisss.