Да се родиш българин не е проблем – проблемът е как да останеш българин! Както вървят нещата по план от дружески уж, но чужди канцеларии, след две поколения ще впишат българина в Червената книга за изчезващите етнически видове. Азър сме им!
03.09.2001. ИКОНА В МУЗЕЯ?!
Романтичната струя в литературата, която се основава върху фолклора – легенди, митове, приказки, народни песни, и неговите възпитателни родолюбиви функции, не престава да търси героичното у човека. Героя го убиват, обаче споменът за неговата героична смърт зарежда наивните и неопитни поколения с жизнена сила. Омировата "Илиада" е героичен епос за абсолютно безсмислената Троянска война, но всъщност е паноптикум от модели за поведение както за печения смел мъж и жена му, така и за юношата и девойката, за избелелия старец и досадната старица. Ала дали е по-малък героизъм да си останеш неизвестен простосмъртен, човек естествен със слабостите и уязвимостта си, уникален с непоносимия си кофти характер, но оцеляващ, въпреки удобно предлаганите от разни идеи и обстоятелства героични сантиментални изходи от живота, когато ще се наложи малко да умреш, но пък не ще си останеш анонимен?
Преди много години моята учителка от отделенията (І–ІV кл.) госпожа Дора Попова тъй се изразила пред майка ми: "Госпожо, синът ви има заложби, обаче за жалост, от една страна, аз и класът тъкмо му изградим пиедестал, и той – от друга страна, вземе, че направи някоя магария, госпожо, и всичко приятно, сторено от него се срути, стане на пух и прах. Аз ли не мога нещо да разбера, повярвайте, това е първият ми случай в моята дългогодишна педагогическа практика човек толкова упорито да върви против себе си. Да знаете, госпожо, от него ми побеля косата. Този е последният ми випуск, и като се пенсионирам, надявам се да си почина от сина ви". Тя наистина беше може би най-добрата ми учителка – запомнил съм не само силно износените й побелели коси, но и стоманено-сивите й добри очи, кафявите петънца и сините жилчици по кожата на восъчно белите й ръце, с които понякога красиво ме биеше през лицето. Сега, когато тя отдавна е в гроба, а моя милост е 54-годишен мъж, баща на две дъщери, но и дядо на внучка, изправям човеколюбивия й лик пред себе си, да защитя някогашния палав неудачник и анти-герой, за да й кажа:
– Госпожо, вие сте се стремили да оковете в чудесна златна рамка един според вас бъдещ пример за подражание, но този Ваш така яко желан измислен герой бясно се е съпротивявал срещу рамката и металната изящна клетка, мила. Искали сте още една икона в музея си от восъчни фигури, а живият човек у онова хлапе просто не е знаел друг начин как да протестира срещу посегателството ви. Много настоявам да се знае, госпожо, че малчуганът интуитивно е предпочитал да си бъде какъвто си е: истински, несъвършен, препълнен с недостатъци, склонен да греши, да се заблуждава, но да е верен, а не фалшив и ползващ се от вашата слабост любимец със звездичка на чело и с нимба като нов каскет. Истинното е по-достойно от нашите дори и най-съвършени умозрителни предначертания. За да приемем живота – и особено отделното човешко същество, във величествената му противоречивост, о, това все пак изисква известно усилие и устойчивост на характера пред странностите и чудото на простосмъртието. А инак, всеки, който е тръгнал да става Герой пред блесналите от възторг погледи на тълпата, допускал е да го вкарат в златната клетка, и нерядко, случвало се е жестоко да си заплати за този миг суета.
Нима не е героизъм да се приемеш какъвто си!
04.09.2001.
Озлоблението е духовна немощ, маскирана с физическите белези на Сила. Празният човек често ни се явява с угрижения вид на мно-ого здраво ангажирана личност. Най-отрудените хора не въздишат показно тежко. Който прави истински, а не фалшив жест в наша полза, не ходи по площадите да се обяснява какво го подтикнало. Най-гръмко гърми на площада изпразнена от съдържание кратуна. Дори плъхът няма да те ухапе в гръб, докато се трудиш, оросен от пот, или докато бленуваш.
Стремя се да овладея умението да стоя смирен срещу войнстващото Нищожество; и науча ли се на това, ще се радвам, че съм постигнал най-ниската степен на духовното просветление. Лозунгите, които крещят над множеството разни архиереи, обикновено не означават друго освен желанието им за надмощие. Слепият вижда по-дълбоко.
05.09.2001.
Вчера, 4 септември, издъхнал Стефан Продев, още един от героите на тези записки. Тъкмо казаха по радиото, че днес щяло да има всенародно поклонение пред тленните му останки. Какво ли да кажа за него! Отишъл си от живите талантлив човек, объркан от марксизма, отишъл си още един ловък сеяч на антагонизъм, на възгордяване и на марксистка омраза в българското обществено пространство. Много ми бе любопитно да проучвам модулациите на грандоманията в най-ярките му публицистични писания. Този назидаващ глас със самочувствието на вечерял с дейците на Парижката комуна от 1789 г. и със самия Карл Маркс дълго ще отеква у мен, като образцов пример как не бива да се прави публицистика. Личната драма на човек, раздиран между стихията на Суетността, ми напомня съдбата и на други, подобни нему гръмовержци на Истината (Георги Джагаров, например), у които откривах липса на скромност и смирение.
Тези фалшиви апостоли защитаваха и защитават не човека, а някаква умозрителна идея. Познават се по това, че приживе всеки от тях се е изживявал като паметник от метал и камък. В сътвореното от тях има, разбира се, и бисери на талантливостта им, но тези постижения са затлачени от толкова характерния за Посредствеността тон на предизвикателност, нетърпящ други мнения. Могат ли изобщо да се сравнят техните текстове с величието на такива редове, като написаното от премръзнали пръсти:
Аз, грешният Георги, в стълп, върху блюдо, писах това в светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете: тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън*,
или Недостойният да се нарече раб божи Никола... Защото медът, дори на кора от беснурка да е, пак е сладък. Така и словата..., или
...Тази книга, наречена Патерик, бе писана в лаврата на безплътния първоначалник Михаила... от грешния, бедния и последния от иноците**, или тъй простичко, но разтърсващо, като това:
По повеля и трудолюбиво залягане пише и превежда от гръцки на български Лалое грешният, непотребният и многострадалният***,
многогрешният свещеноинок Лаврентия,
грешният дяк Радомир,
недостойният най-малкият от писалите монах****.
Иде ми след последния монах смирено да призова: Полюбувайте се, братя и сестри българи, сравнете
сътвореното в скромност и благоразумие със сътвореното от хора с издути от пренебрежение уста и велико самочувствие, които живяха не с народа си, а покрай него и над него, въпреки неговите страхове и унижения, ех, вие, любимци на властта и почитани от
множеството ваши мили събратя по подлост и лицемерие като същински светци и пророци в нашата устремена към пропастта България! Амин!
А може би модерното време изисква от пишещия-говорещия сам да се хвали колко книги има, да се бие в гърди по стъгдите, да си съдира ризата и си скубе косите, и да кълне, като си снима паницата*****, и хленчи, за да види светът колко е пренебрегнат?
21.09.2001.
Последна реплика от филм за живота и личността на Галилео (ХVІ-ХVІІ в. или: 1564-1642 г.): "И цялата тази Вселена се сви до пространство, заемано от моята собствена личност" (Г. Галилей).
27.09.2001.
По радиото тихо звучи оркестрова симфонична музика, в която водещата мелодия се изпълнява на пиано. На 11 септември ислямски терористи разрушиха Световния търговски център в Щатите. Веселичко захващаме третото хилядолетие, няма що. Но това е тема за друг разговор, много жесток разговор за една от световните религии.
Следва
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар