tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (250.)

събота, 19 септември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (250.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (250.)

Полша е такава страна, в която обущар от Познан, като чуе новината, че каноникът в Бялисток станал прелат, ляга болен за поне седмица. (...) Скача в леглото, изпълнен с ужас. Наистина каноникът е твърде далеч, обаче той е нарушил равновесието на едно цяло. Повишаването на духовника е намалило ограничения контингент от успехи (...). И това трябва да се знае, за да проумеем защо обущарят се е почувствал разтърсен из основи в своето битие...*

22.02.2001. ПИАНОТО, СМЪРТТА, ПИСТОЛЕТЪТ

Направи им добро, поискаш ли да те намразят! Така е по нашите земи. Чуден народ сме това българите. Re. извоюва кажи-речи в буквалния смисъл пиано за училището. Разчувствал се новият посланик на една далечна държава у нас, помага човекът със значителна (за нас!) сума за обзавеждането на Кабинет по пиано. Е, то стана причина неколцина между колегите, вместо да се порадват на придобивката, вместо да рекат на Re.: "Браво бе, момиче! Как ги правиш тези работи. Дай да ти стиснем ръка заради упоритостта, за умението, за туй, че си хубав човек и не толкова за себе си го направи с много тичане и много мерак". Но не! Ехидна госпожа вирна главица като костенурка от корубата си: "Аз когото отпиша, значи отписала съм го и за мен вече е мъртъв!" Е, то се изрича по повод Re., демек: как е посмяла на баба костенурка път да мине. Баба костенурка не трае друг великодушен, с душа красива наоколо.

Пак за това пиано, понеже трябваше да се изплати, че не бе докрай изплатено, един колега, мъж – той си знае поради каква причина, поради какви чувства и настроения, решава да направи жест, да плати от джоба си тази сума, колкото половин даскалска заплата. Толкова пари откъде да ги отдели завалията! А правят взаимопомощна каса десетина учители, теглят чоп и гледай ти: не щеш ли, нему, на този добър човек му се пада ред първи да ползва правото си да вземе сто и двайсет лева от събраните пари. Спуска се като кукумявка връз мишле друга една кипра хубавица: "Ти луд ли си, бре? Ако теб сто и двайсет лева са ти артък (излишни), мен те са ми жизнено необходими... Няма да позволя. Отнюдь! Що за глупости!" И госпожа кукумявката тъй настръхнала, че предотвратява глупашкия жест пари да се даряват за някакво си училищно пиано. Значи, хайде сега, ний нямаме какво да ядем, този тъпанар тук жестове ще ми прави! Предполагам, изтърчала е да си купи нови гащи с така окупирана сума госпожата.

Отворя ли уста, доста леш ще се окаже, че шета из Българското училище, ама да не се обидят, понеже са тънкообидни точно такъв сорт хубави хора, няма да им спомена имената. Ама не са само тези. Да са само тези, с мед да ги намажеш! Трета една кипра ненагледна весело изрекла по повод новата придобивка, но то си е повече захапване на пор, захапване ей тъй, изотзад... Рекла тази веселуша: "Ами то не ни остава друго, ами да се наредим на просия пред заможните господа, че да устроим и ние школото! Харно, ама на нас не ни се удават тези мурафети". Искала да рече: Що да си плюем на фасона, като сме нравствени и не иде да се правим на хубавици от онези, дето клечат край магистралата някой да ги пожелае.

На четвърти и пети изведнъж им щукнало, че звуците на новото пиано им вредят на учебния процес, тръгнала жалба и някакъв организиран протест, значи: "Това пиано и този кабинет по музика тук ли им е мястото!" Интересното е, че запевът за този вопъл иде от човек, който двайсетина години работи в стая, точно под която бръмчи и тресе аспирационната уредба на дърводелската работилница по учебна практика. Открила любителката на тишина от що да страда: не от трясъка на вентилатора, който бръмчи като въртолет при излитане, ами ставало й лошо, вдигала кръвно от музиката на Бах, Бетовен и Шопен, която излиза изпод пръстчетата на седем-осемгодишните хлапенца от курса по пиано.

Какъв народ сме, леле! Как пъргаво се спущаме да удушим хубавото, което помежду ни се ражда – търчим да го окепазим, да го оклепаме с душевна смрад, с мръсотия, та да не рече някой отстрани нещо добро за нашего брата. Пиша ги тези работи, та да се видим що за стока сме, ала не искам да си вадим един-другиму очите, искам сами да се погледнем колко пари струваме, да си кажем кривиците, пък да се поправим, както казал бил някъде си Апостола Левски, и ако сме хора, дружно да продължим напред. Ако ли не – кучета ни яли! Ако сме все същите завистливи дребнави душици, хак ни е калпавото дередже на Българския учител.

Това е, което искам да кажа с болка на сърце, мили мои ненагледни и все страдащи и хленчещи госпожи и господа българи. И не се ли променим, не се ли вземем в ръце, това хленчене, това скърцане със зъби край нямат... Защото учениците ни нас гледат, нас повтарят. Един подлец, посредствена мизерна душица води тълпи невежествени и претенциозни бъдещи нещастници в собствения им имот и в собствения им живот. Как трудно, как непосилно е да простим някому, че е нещо повече от нас! Жив ще го ядем, живота му ще отровим, да разбере горкият, че в България гений ако има, както споменал Елин Пелин (1877-1949), той ще да е само Геният на завистта. От носа си по-далече не виждаме сякаш. Не можем да спим спокойно. Ама как бе, джанъм, ако не си егоист, можеш да си щастлив! Щом някой стори нещо за общото ни благо, непременно трябва да е я хитрец, я тарикат. А-а-ах гадината – съскаме озадачени зад гърба му, – омайва ни с този жест на великодушие, за да си оплете кошницата... Полза за себе си преследва шмекерът с шмекер, иначе що ще се хаби, що ще се старае тъй в работата?

Преди време, през есента на 1984 г. интелигентна млада дама – доктор патоанатом, чистосърдечно ми постави въпроса, който обсъждала с колегите си патоанатоми от пловдивската морга към университетската болница: "Не е възможно да се хабиш така в уреждането на кварталния ни клуб за вечери на литературата, турнирите по шахмат, изложби на художниците от училището за сценични кадри и за разни здравни беседи с родителите и бабите, ако не си тръгнал кариера да правиш. Признай си де, права ли съм? Никой не ти вярва, че някой ще се блъска толкова, за да им е добре на другите".

23.02.2001.

Посланието за твоята смърт е закодирано някъде в спомените ти, Жоро Бояджиев. Човек си тръгва от този свят по начин, който е само нему присъщ. Смъртта, госпожа Смърт, Онази с косата и чипото носле иде към нас, сграбчва ни – и то е в същия стил, какъвто е стилът на човека. Ако е живял, хленчейки, приключва живот в собствените си фекалии; ако е размахвал орлови крила, загива, летейки във висините; ако е бил жива скука, дори тревата на гроба му е хилава; ако е бил страхливец, свършва като лалугер в дупката си. А разсеяният си отива разсеян. Представям си как прекрачва в Отвъдното, а роднините му насълзени реват: "Какво направи, мили, защо ни остави?" А той им махва с ръчица: нещо като сбогом! Сбогом! – все едно заминава за Америка или за Австралия, понеже и не осъзнава, че му свършва животът. Толкова е разсеян!

Ей този, разсеяният, най ми е симпатичен.

Вчера си купих пистолет, газов. Ама можел да трепе. Така пише по вестниците поне. Виждал съм различни пози на мъртъвци: строги, сериозни, усмихващи се, гледащи изцъклено, кротко позадрямали, с изплезен език, с прехапан език и посинели устни...

Той бе 17-годишен момък, обущата му – на два пръста от земята; дотам се превило дръвчето, на което се обесил, че приятелката му го зарязала. Висеше на градинарска тел сред тепето, току над сградата на нашата гимназия, под уютния добре отоплен и озвучен с оркестър на живо ресторант "Голям Бунарджик". Беше краят на февруари и снежните преспи вече бяха прокъсани от млада тревица по припеците. Почувствал се излишен глупчото в преддверието на Пролетта. Обаче у мен този яко разочарован в любовта си самоубиец е къде-къде по-жив от стотици вонливи мъртви, които виждам как ядат, пият, разхождат новите си дрехи и бижута, кипрят ми се от телевизионния екран, говорейки важно-важно цинични вицове или приказки за светлото ни бъдеще като нация. Хей, миличък, какво направи! Биваше ли заради някаква си там пикла да си тръгваш от нас?

Защо ми е патлак? Защо, наистина! Нямам намерение никого да трепя. Даже... Не! То е рефлекс, не отвътре, а отвън дошъл. Известно усещане за стабилност сред хаоса от крадци и изнасилвачи по улиците на нашия краен квартал. В блока, дето живея, почти няма семейство, останало пожалено от набезите на братовчедите, както помежду си озадачени ги наричаме. Боже, опази българите, Боже! То си е необявена подла война с гражданина на Републиката.

Хайде сега. Не ща да ходя като жертва, като безобидно тревопасно между хищници. И как само променя нещата, гледната точка една нищо и никаква чугунена "играчка"! Не вярвам на държавата, която храня, поя, обличам с труда и с кръвта си, с целия си досегашен живот на кротък българин. Не вярвам на тази подла държава. Вярвам на себе си – това е. "Спасяването на давещия се е в ръцете на самия давещ се!" Много прогресивен лозунг, няма що! Колега, 24-25-годишна госпожица, възкликна, като видя картинката върху инструкцията под надслов Пистолет газовый ИЖ-76: "Я! Същият. И аз имам такъв". Народът "тайно и полека" почва да се въоръжава. Може пък това да е същинската демокрация, демек, мили съграждани, вземаме нещата в свои ръце.