ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (208.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (208.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   05.06.1999. ПРЕПОДОБНИЯТ МАСТАГАРКОВ

  Липсата на благородство компенсират с крещене: и колкото му по-креслив тонът, толкова е по-прав. По повод някой си Лазар Лазаров-Мастагарков*, чийто безумни и обширни статии печатат във вестничето "Арт-клуб" под ей такива ми ти заглавийца: "Мекерета и мародери" или "Трагедията Косово". Два-три цитата от трагедийната му тема са достатъчни да се узнае съкровеното у Мастагарков, който себе си назовава професионален историк-философ, например – "избиват части от сръбския народ", "признавам, че БСП изразява тежненията на по-голямата част от българите" и "няма по-голямо искрено признание за правотата в позицията на българските социалисти. Тази тяхна позиция е пределно ясна и точна: последователно миролюбива". Сякаш чета уводна статия на някогашния вестник "Работническо дело" от ранния соц, когато за политически виц можеха да те пребият или полужив да те хвърлят за храна на освирепели от глад прасета в някой кокетен соц.концлагер.

  Любопитно ми е да видя в чист вид посредственото, фалша. Мастагарков е бивш учител арабия (добряк), изкукал, вдетинил се и злочест, че дечурлигата вече не го слушат или ако слушат, слушат го през рамо и си правят каквото те са си наумили. По-рядко ще срещнеш озлобил се пенсиониран чиновник, цял живот буквоедствал, гръмогласно като фатмак пред строя съобщавал истини от последна инстанция, за да заеме и днес позата на унтерофицер Пришибеев. В писмото си до редактора на "Северен вестник" от 1888 г. 28-годишният Антон Чехов пише: "Когато изобразявам такива субекти или говоря за тях, не мисля ни за консерватизма, ни за либерализма, а мисля за глупостта им и претенциите им". На друго място, пак от същия октомври и по същата тема: "Фарисейство, тъпоумие, произвол царят не само в домовете на търговците. Виждам ги и в науката, литературата, сред младежта".

  Защо ли подхващам клетия Мастагарков, защо не гледам състрадателно този род симуланти? Не става дума за политическите им пристрастия. Не по-малко противни са лицемерите у нас, закичили като медал титула "демократи" – "ние, демократите, така – ние, истинските демократи, онака". Аман от нагли самозванци, които си коват на чело титлите "антикомунист, борец за европейски духовни ценности", па защо ли не и да си ковнат по едно ап. (апостол), вмчк (великомъченик) или св. (светия) пред фамилното име! Тези недобити партайци по манталитет говорят с все този високо морален уж апломб, когато самият им стил на говорене-писане крещи за отсъствие на нещо елементарно, за липсата на домашно възпитание. 

  Тъй че за какъв ли дявол е участието ми върху страниците на "Арт-клуб" рамо до рамо с Мастагарковци! Или да хлопна кепенците като Стефан Цанев, па да мина към измислената от госсин Стефан Савов (1924-2000) вътрешната емиграция. Когато го питат г-н Савов като как, в какво по-конкретно се изразява участието му в битката с комунизма, великият тарикат мъдро отбеляза, че по Живково време бил в дълбока вътрешна емиграция – като шеф на Съюза на преводачите в България, може би... Та от неговата уста за пръв път излетя и се зарея под демократичния роден български небосклон крилатата фразичка за вътрешната им емиграция. Как се били вътрешно силно гневили, колко мрачно гледали към онези там горе кресльовци, ама пустата му изисканост не им позволявала друго освен мълчаливо да страдат. Ненавиждам се в такива моменти, че ми липсва смирението на простосмъртния мой дърводелец баща ми, за да приемам лицемерите в личното си битие на най-обикновен българин и уравновесено да меря тези примадони на общественото внимание в България!

  Re. се кани следващото лято да иде да работи в Щатите. Сърдел се вуйчо й Тодор от Чикаго, ей така говорел по телефона на майка й: Какво още чака, ами не идва! Да го зарязва онзи батак в България, и колкото по-рано, толкова по-добре! От време на време имам усещане, като да съм си изживял живота; опитвал съм и от тези блюда, познавам маниера на келнерите, курвите и господин управителя в този поовехтял и западащ наш неугледен хоремаг; нищо не ми е вече интересно, време е да си вървя. Невежеството се възпроизвежда като нарастваща хидра, непрестанно, неуморно се възпроизвежда, и все ще се намери важнейша още някоя персона да сее още смрад и омраза, душа и свят й е да ни разединява като българи от един корен излезли. От праведници няма отърване! В любимата им героична поза си ги представям и почти всяка вечер по Радио Свободна Европа с назидателно навирен показалец. Къде ли е благородният тон на един Петър Увалиев (1915-1998)! Само че за този тон се иска да носиш благородството не като театрален реквизит – изкуствена брада и мустаци, ами като собствения си дух. "Последователно миролюбива" била "пределно ясната и точна" позиция на нашите партайци. Действителният соц, който преживяхме като рефлексия (отношение) към човека и света, като манталитет на политическия лъже-елит у нас ни противопоставя не само на нормалния свят наоколо, а и на самите ни родови корени. Това онези същите персони ли са, които някога ни учеха с лозунга "Свобода, равенство, братство", когато огромни суми изпращаха за терористични движения по света? В известен смисъл възхитен съм от бетонираната увереност у хора, като Петко Бочаров (1919-2016) и прочие персони, изживяващи се като ритори на цивилизацията, изключващи всякакви други мнения, освен своето прогресивно и единствено меродавно. Да, ама не! "Защото аз съм си човеколюбив и съм истински демократ" – по повод тези мои текстове тук между другото ми написа тези дни, брат на аленеещите под синята фирма Иван-Костови съпартайци. Умряла циганката, дето го хвали, та се захванал сам да върши тази работа: назовава си се днешния Сократ, Христос, Левски и пр.

  Двама млади пилоти българи завчера са загинали в дванайсет и четвърт по обяд. Самолетът им – бойна машина МиГ-21, се забива в орна нива посред землището на Драгомирово, село на около двайсетина километра от базата им в Граф Игнатиево, Пловдивско. Две жени – майка и щерка, окопавали картофите, когато ниско над тях префучала губещата височина и скорост бойна машина. Опитвам да преценя нашия обикновен живот през очите на онези двама пилоти. Могли са да катапултират, а не катапултирали. Вероятно смятали, че ще се справят, самолета ще спасят. Кога ли са започнали да мислят себе си да спасяват? Гаден въпрос, който ужасно ме вълнува!

  Как да катапултирам от този задръстен и все по-рязко губещ висотата си наш свят, от безперспективното живуркане, това ми е проблемът. Мили татко, как да постъпя? Дрехите ми отесняват от крясъците и от лицемерните речи, престанах ли да обичам живота, като напоследък не желая никого да слушам. Нищо ли не можем да сторим? Време ли е и българите, да започнем поединично да се спасяваме от властващата наглост? Кучетата си лаят, керванът си върви. Може още по-зле да стана, но соцът няма повече да се върне. Ама пък и мастагарковци какви ги редят, здраве му кажи! "Православие, наште славянски братя и сестри, мнозинството на българския народ, ведущите ни интелектуалци, олевяваща Европа, надраснала социалдемокрацията". Такива лакърдии не просто да се четат! Заслужава си прилежно да бъдат изучавани като пример за партийна агитация. Къде ли не са още надникнали, всичко прозрели, предначертали; бъдещето им като на длан, от ясно по-ясно. А от бойките им редици във вихъра на "борбата с империализма" поетът написа:

    Това е ясно, онова е ясно –
    тревата никне и дъждът вали...
    Е да, на тебе всичко ти е ясно.
    Но мен не ми е ясно. И боли. (...)
     Какво съм аз? И хората какво са?
    Насам ли да вървя? Или натам?
    В главата ми се блъскат сто въпроса.
    А отговор не мога да им дам. (...)  

    А ти твърдиш, че всичко ти е ясно –
    дъждът валял и никнела трева...
    Но мен дори и то не ми е ясно.
    И ти не знам разбираш ли това.**

  Защо ли са речите им: "Опозицията няма никакви основания да прави политика за стабилизиране на правителството". Ами раздайте пушки и патрони, па хващаме гората, палят се архивите с имена на доносници и ченгета, разграбва се кашкавала от мандрите и юру-у-уш! Дали не е за това цялата гюрултия, този трясък и искри?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 avg. 2020

Илюстрации:

- Унтерофицер Пришибеев, герой на Антон Чехов***;

- Един от фронтмените на т.нар. приватизация у нас.

____
* Мастагарка: тояжка с чатал за подпиране на дисагите, докато стопанинът мине от другата страна и преметне другия им край върху самара на магарето.
** Стихотворението "Разминаване" от сб. "Сезони" на изд. "Христо Г. Данов" от 1981 г., стр. 137-138. 
*** За "Унтерофицер Пришибеев" вж. https://chitanka.info/text/1998-unterofitser-prishibeev. Бел.м., tisss.