ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (65.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (65.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  16.05.1999., продължение

  Искаше да си има мебелна работилничка моят баща, така е. От 16-годишен, когато от неговото Харманли дошъл в Пловдив след двамата по-големи – Димитър (1909) и Атанас (1912), обикалял по дюкяните работа да си търси и се хванал чирак у местен арменец, някой си Ончо трупите на ръка да му разбичва. И оттогава засъбирал един по един дърводелски инструменти негови си. Това му била голямата красива мечта. Похващам ги тези сечива, част от бленуваната му работилница, и сърцето ме свива: неугледни, ужасно мизерни ми изглеждат пред лъскавите днешни приспособления в модерната мебелна инструментална екипировка! С мерак събирани оттук и оттам, от селските пазари или от оказионния магазин инструменти, така и не му влязоха в работа; поръждавели, груба направа, демодирани, първобитни сечива, днес могат да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство.

  По-късно баща ми продължил чиракуването при Радичев, в работилницата, която и днес е все там, със закнижени, потънали в паяжина прозорчета, на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на "Гладстон" – една от улиците, баш на пъпа на Пловдив. Иван Радичев като зъл частник ощети баща ми, досвидели му се париците, та от дъжд на вятър вписвал полагащите се отчисления за осигурителни пенсионни вноски. Това обаче лъсна доста по-късно – когато тръгнах да събирам документите за пенсия на баща ми. Оказа се, че благообразният, бял и пухкав като великденски козунак тарикат беше изял седем години от трудовия стаж на баща ми.

  Десетина години татко бе сред калфите на Радичев. Седемгодишен, помня, майка ме пращаше всеки ден да му нося обяда в работилницата. Чираците и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас, а? Харесва ли ти тук? Знаеш ли какво е това? Това е маткап, това – ренде, а онова там е фукшванц". Често си биеха злобни шегички с едър циганин, който зиме и лете ходеше в раздърпан балтон; унижаваха го до такава степен, че и аз, седемгодишният, се досещах. Пращаха го да им купува туй-онуй или да премете отвън на тротоара, и все недоволстваха, а зад гърба му се кикотеха. Попитах веднъж тримата майтапчии защо лъжат, че мангото им откраднал парите, разплаках се, че се гаврят с него. Идеше ми с юмруци да ги убия, та от яд се разплаках. Сълзичките ми се стичат по бузите, по брадичката, свил съм юмручета и крещя към татко: "А ти мълчиш, нали! Мълчиш... Що мълчиш, като се подиграват?"

  И майсторско свидетелство имаше той. В бронзирана "златна" рамка, зад стъкло. Седи си и сега навярно окачено преди хиляда години сякаш срещу отдавна спрелия тенекиен часовник с махало и два чугунени топуза увиснали там, в мазето на улица "Янко Сакъзов": ненужно, жалко, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че е доказал пред комисия умения за Майстор-занаятчия по мебелно столарство*. Ала никога, никога, никога не стана истински стопанин моя татко, "частник" – както се бе изразил със самочувствие онзи тъпанар, колегата от вестник "Комсомолска искра". Три пъти започва; и на три пъти дотърчаваха общинарите да запечатват татковата подредена бедняшка работилничка. Как да стане частник, като от основаването на Държавното индустриално предприятие "Напредък" (местна мебелна фабрика), та до самата си смърт беше обвързан здраво с това социалистическо изобретение за превръщане на талантливия работлив българин в организиран трудещ се бедняк и пролетарий. Доносници, любезни съседи-партайци се грижеха някой да не изкриви партийната повеля; Панчовци-Манчовци – вечните мекерета на всяка тъпа управа в България. О, как се големееха, как отвисоко се държаха доносниците и натегачите с нас, простолюдието! За тях ние бяхме безпартийна, политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите бяха съчинявали досието за аполитизма на баща ми, който 22-годишен си бе рискувал живота за България, докато парвенютата шетали като герести петлета по улиците и площадите на Пловдив с червена лента на ръкава, крещели по митингите с юмрук над главата "Смърт" или "Да живей".

  Е-е-ех, Гьорги Петров, колко неплатени сметки имате ти, скъпи, и твоята Партия-ръководителка! Вярно, ситна подлост било онова твоето, но натрупала се е камара от такива дреболийки, с които са населени спомените на милиони обикновени хора в нашата България. Може би и ти сега се чувстваш омърсен – един от унижените и оскърбените, употребени за обогатяването и честития живот на новите отродници, които леят лакърдии за прекрасното бъдеще пред нашата България. Къде? Отвъд хоризонта, разбира се. В нечий друг живот, когато ние отдавна няма да сме живи.

  Ако ние не формулираме желанията на този мълчалив многострадален народ, от който сме произлезли, има ли кой да ги каже тези неща? Много им се ще на сините и червените функционери, все рожби на бившата БеКаПе, тази страница от Историята да бъде отмината непрочетена от младите поколения, ей тъй, да бъде забравена, в небитието да потъне. Има във властта такива, които бълват змии и гущери изобщо срещу комунизма, изобщо срещу бившата власт край хранилката с печените гозби и хайдушко веселие на богоизбраните висши партайци. Пък вече знам, че комунизъм изобщо няма. Комунизмът или соцът беше конкретна проява на съвсем конкретни персони, които внушаваха, че има Закони, но и закончета; че позволеното за едни, за мнозинството безпартийни или аполитични е строго забранено. Жилото на тази философия предстои да отстраняваме малко по малко, с любов и разбиране, много внимателно, много нежно от речта на познатите винаги разгневени фанатици. Да, в полето на нравствеността лицемерът-грандоман, Командир на щура идея за всеобщ разцвет, този хитрец няма къде да избяга, няма как да се отърве от собствените си грехове. Ще страдат, разбира се. Но помни, не бива да се горещим срещу фанатика. Както и да се кълне колко демократичен, смирен и добронамерен е, този нещастник на злостната конфронтация отново разчита. В пушилката, дирята на бивш доносник или мекере на управляващата партия се замита! А на тези т.нар. лидери, командири и командирчета, рано или късно, ще им се наложи пред безпристрастните спокойни очи на България да дават обяснения за лудешкото разграбване на всичко, което са могли да отмъкнат, разрушат, изнесат и разпродадат в годините на уж-демокрация.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 fev. 2020

Илюстрации:

- Площад Джумаята, Пловдив преди години. 

- Чирак при арменеца Ончо, ок. 1938-1940 г. 

–––

* Майсторско свидетелство – престижен документ за всеки занаятчия, за всеки уважаван еснаф от занаятчийската градска прослойка българи.

  Майсторското свидетелство на баща ми, издадено въз основа на изпит пред взискателна строга комисия от авторитетни членове на съответния еснаф и общинската управа в Царство България.
Бел.м., tisss.