Ars Poetica - БОЖИИТЕ ХЪЛМОВЕ

Трех королей разгневал он
и было решено,
что надо гибнет Джон –
Ячменное зерно...

Робърт Бърнс, из "Джон Ечемиченото зърно"

БОЖИИТЕ ХЪЛМОВЕ

На Николай Сисоев, жител на Йоханесбург

Къде ръжта е, Боже, най-зелена
и оня дъжд, сънуван неведнъж?
Момичето, за мен предназначено,
защо не срещнах тайно като мъж?

Стоя като плашило, длан разперил,
и плаша само гаргите, нали! –
а Твоите хълмове мълчат вечерно
и дъжд над мене цял живот вали.

Вали над Пловдив, Лондон и Чикаго,
дори в Йоханесбург цял ден вали
и в Кралството бесилото ми стягат,
източват с кремък ножове, стрели.

Сега ще се заровя във земята,
при елфите на Севера ще спра,
ще ида чак в Китай… и по-нататък,
но само от любов за да умра.

Plovdiv, 12 avg. 2006 – no redact. 26 sept. 2015

Публицистика - НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, ДЕМАГОГИЯ (2.)

Август 1990, с по-малката щерка Надя в Несебър
НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, 

ДЕМАГОГИЯ

(2.)

    14.05.2001.

      „Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее.”* Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като унижаваш и демонизираш опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това чудесно демонстрира напоследък Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него. Не обичам простака, пък ако ще да ми се явява не в образа на Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни.

      „Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче...” и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек с развито чувство за естетика винаги ще открие, че момиче, което е невинно в дълбокия истински смисъл на думата, би трябвало да се яви забулено..."**

    Тая страст Хайтова не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на основа за уважение. Сборникът „Диви разкази” е сред най-стойностното в съвременната Българска проза, авторът й – сред съвременните писатели оня, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин) писателят Хайтов да се показва елементарен човек, когато е автор на блестяща белетристика?!...

   А защо да не е възможно! 

      „Не желая нищо, което да не представлява в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е… и си остава некадърник. Не бих завидял на неговата наслада.”*** Отнесени към художествената литература, в случая – и към публицистиката, в тези еротомански самопризнания на Сьорен Киркегор (1813-1855) откривам основание за моето раздразнение от навика у големия Николай Хайтов безжалостно да натрапва мнение, като сякаш се любува с тежестта на авторитета си да смачка по-уязвими, далеч не до такава степен злостни в самолюбието си характери.

    А може би е дошло време и един толкова харесван, но и толкова обладан от представа за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, смърдящи на кисела байганьовска пот характери… 

     Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече.

     Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя унижението да слизам на неговото ниво? Казват: Когато Сатаната реши да ритне някого, рита го не с дяволското си копито, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс... Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени са моята слабост, обичам ги точно както котката обича да си играе с мишлета, както окото зад визьора на микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул.

    От една страна, Хайтов е твърде голяма фигура сред българските писатели, самороден талант. Възхищават ме негови текстове („Вълшебното огледало”, легенди и истории от Родопския край, сериалът „Капитан Петко войвода”, който залепяше моята бедняшка, унизена България на крайните работнически квартали на Пловдив за домашния телевизор, епичните му разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че официално Н. Хайтов е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно обстоятелствен, но предпоставка за умни дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на домашно възпитание!

    Хайтов обаче не идва на голо място, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от големите личности в нашата Най-нова История са хора именно от тоя сорт: едро скроени, със замах – Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как силно губят тия мили родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий, оня тъмен монах Пайсий от манастира Хилендар, многострадалния Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, акад. Михаил Арнаудов, Иван Башев, външен министър, когото Татови хора (слух, по онова време живеех в София) убиха на Витоша.

    Едните стоят предизвикателно героично в Националния ни пантеон. На вторите като да са им любими сенчестите места; ала у тях откривам далеч повече духовност, точно те ме зареждат с оптимизъм за България. 

    19.05.2001.

    На този ден се появи на бял свят брой 1. на строго политическия вестник „Демократическо знаме". Тщеславието ме боцка, че тая дата ми е личен празник. Вестникът е сред първите различни (не осветени от властта) издания в пост-тоталитарна България. Като редактор (главен, ле-ле!) опитвах да въведа уравновесен тон на писане в началото на тепърва развихрящия се грандиозен пир на Демагогията и Посредствеността*****, когато подир мъртвешкия шепот от трийсет и двете години Тодор-Живково управление падаха с гръм и трясък какви ли не ограничения и забрани и националното медийно пространство взе да се изпълва със самолюбиви речи и кресливи призиви за мъст.

    Никой още като да не подозираше, че фанатичната (справедлива уж) ярост иде откъм типичния нетърпящ възражение начин на говорене в бившата комунистическа преса и радио. В еуфорията замъти се информационното пространство и това помогна на някогашни палячовци и мародери в т.нар. артистични среди да отърсят гримасите си на родени гробокопачи (на капитала), па да се изваят в колективен образ на родолюбиви, защо не и единствени най-верни, най-праведни демократи на Нова България.

     Вече поуморени позастарелите, отпуснали шкембе партийни босове на соца отстъпиха ред на млади хищници, помогнаха им да се вградят в образуващата се новичка политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред доверчивия, въодушевен, обхванат от розови очаквания народ. Спомени около правенето на вестника ми носят горчиви поуки, но и известна гордост пред мене си: че още в ония дни и месеци непосредствено след преврата във върхушката на БКП, от ноември-декември 1989 до февруари 1991 г., съм налучквал, неосъзнато макар, кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи бяхме подложени, "Вълкът козината си мени, нрава не". Някогашни "съмишленици" от оная първа за България Демократическа партия, по-късно разбрах, напирали преди всичко себе си да уредят сред парвенюшкия лъже-елит. 

     Доколко са успели не е съществено. Същественото е, че още от първите дни след Десети ноември са се представяли за едно, а са били нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив, когато панически бягаш от вродения усет за добро и зло, когато бягаш от самия себе си! Ето защо - веднъж извършили компромис с нравствеността, се обграждат с яки зидове, копаят ров между затворената си общност и света. Когато тръгнат из народа пък, когато изпълзят из луксозните си обиталища и се появят сред обикновените хора, то е празник на популизма: фалш, фалш... фалш и глупашка родна суетня. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров тъй силно ми напомня президента Петър Стоянов, наричан мазно от местните му фенове "Бате Петьо". Актьорът Георги Мамалев предизвикваше див кикот сред публиката с репликата "Воала, Бисер Киров – целия в бяло, целия в зъби!"

    Дребни подлости съпровождаха производството на вестника от раждането му до мига, когато ми писна да обикалям окръга и съседния Пазаржишки окръг с жигулата си, натъпкана догоре със снопове (по 200 екземпляра в свезка) от последния брой, и реших да се спра. Вестникът (без четирите броя - 4, 5, 6 и 7, правени зад гърба ми, докато съм бил за около месец през юли-август извън Пловдив) изразява моя манталитет, личната ми представа за редно и нередно, независимо колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците. Всеки материал (с редки изключения) минаваше през писмената ми машинка у дома, независимо от кого и защо е бил писан. Доколкото съм могъл, пазил съм на неедного личното му его, дотам, че да ме обвинят неколцина в мекошавост. Онова отровно захапване "Ти си една комунистическа подлога" как да забравя! Тъй стоят нещата и с тоя вестник, нормално за България.

   Огъвай се, Тревице жилава, ала продължавай с уравновесеност, отдръпнат от площадната гмеж в самоирония, но и състрадание към грешните, влюбен в живота – стил, зададен от Великите учители на Българската нация и на християнската ни цивилизация. Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*****

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, not edited 24 sep. 2015

______
*  Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62. 
** Цит.съч., 113. 
*** Цит.съч., с 151. 
**** Нейчо Неев сред приятели, фиркан до козирката: "Еба си държавата, щом аз съм й заместник-министър председател!"
***** Там, където преди са били диви страсти, сега царува разумът.

Публицистика - НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, ДЕМАГОГИЯ (1.)

Боян Чинков сред семейството си

НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, ДЕМАГОГИЯ (1.)

      12.05.2001. 

      Може би има щастливи изключения, но те са именно изключения, потвърждаващи наложила се – особено през последните 26 години „идилия” в горния курс на Българското училище. В Българското училище днес царства откровена, нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, но не възпроизвеждащия чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното усилие да се удържи достойнството на личността.

      Младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на хаос в държавата; липсва им опит, дори сянка от старание да усетят тая печална драма. Те са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, да не беше тая жизненост отлята в гротескните форми на наглост и липса на домашно възпитание.

      Вилнее откровената гавра с учителя.

      Мога да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от годините, когато съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, когато беше нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, препълнени от ученици... Защо е тъй? Учителите ли са причина? А дали просто нацията ни поначало е невъзпитана, грубиянска, цинична спрямо всичко духовно?

      Не смея да обвинявам 16-годишните: 16-, 17-, 18-годишните следват модел на поведение, който обществото на възрастните им задава. Погледнете какви хъшлашки схватки се водят по нашите родни медии! Нарушаването – не мимолетно нарушение, а стремглаво целенасочено разрушаване на всякакви правила, неписани и писани закони на благоприличието, на християнската цивилизация се приема у нас за тържество на егоистичното самодоволство. За уважение към човека, за смирение вече сякаш не може и да се говори.

      Обричаме сегашното младо поколение българи да бере утре все същите плодове на неандерталщините, от които толкова страдаме като народ. Имам своите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин за някакви си два-три месеца от появата на Симеон Кобурготски в политическия цирк, го обгради с доверчивостта на народ, наплашен от домораслите безскрупулни политици, от безгръбначните ни интелектуалци.

      Потресени от самите себе си, как да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, израсли в лапите на лицемерстващи вождове и партийни слуги. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите партизани подир Девети септември 1944 г. с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и красивите фалшиви легенди; ако бяха стойностни личности, държаха ги настрани от прякото управление, ползваха ги единствено като аргумент, като първа отбранителна траншея на властващото подчинение спрямо Съветската държава.

      Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Леле, какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! За всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Те нямат нашите романтични илюзии, липсва им обаче добрият пример. Ние, като поколение, не можем да сме пример за тях, та ми е тягостно за всеки Учител, когото невежествени тълпи с гаври и проклятия разпват на кръст, докато бленуват Симеон Кобурготски как идва на бял кон да ни оправя батаците.

      Българското училище вони на нравствен разврат. Не съм си представял толкова злост и пренебрежение към възпитанието, сбрани на едно място.

     Лицемерието по Тодор-Живково време не вонеше тъй! Да си учител в прекия смисъл на това понятие днес е героизъм. Критериите от миналото – отречени, охулени; по камбанарии и минарета духовни джуджета и уроди прогласяват закона на джунглата, която назовават с името „Демокрация”, а то не е демокрация, а власт на наглостта, лакомията, дивата посредственост.

      Ето в тоя ред на разсъждения стихотворение, което писах вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях табло със снимки „от едно време”, когато Училището бе мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

      Налепих пъстри снимки от 1983-85 година с оживени, ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, в ученическа униформи (всяко училище – със своя униформа), фанфарна музика, чисти, светнали от майското слънце класни стаи, а по средата нарисувах текста писан за среща същата надвечер с бивши наши випускници. Канен бях, но не отидох. Какво повече да им река, пък и за какво ли! Нека сами решават, моята работа с тях приключи.

      13.05.2001. 

      Съсед чат-пат ми гостува: играем шах, на кафе, чай бъбрим за вестници, политици, книги, писатели, футбол. Някога той – Георги Въргов, родом от Златоград, с корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове. Гласът му – плътен, изразителен мъжки глас, внушаващ респект. Казва:

      – Неудобно ми е пред жената и сина, но като остана сам вкъщи, понякога пак си казвам на глас ония стихотворения. Не съм ги забравил.

      От тема на тема, захващаме спор по повод взаимоотношенията на двама известни писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен почитател на Хайтовите статии във вестник „Нова Зора”, Гошо сипе люти приказки срещу Радой Ралин: как Радой Ралин бил безскрупулен до такава степен и т.н. все в тоя смисъл... Опитвам да обясня, че не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза тъй ниско не в опозицията, а в тона, с който се заявява пред публика. Лошият тон подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, ала за писател от такъв калибър е недопустимо тъй пристрастно, кавгаджийски да влиза в спор.

      – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал на писаното от Радой Ралин, слушал съм го хубаво да говори за демокрация, за човешки права. А всичкото това било двуличие. Ами че Радой Ралин толкоз гадости извършил! Ако не беше Хайтов, тия работи как щях да ги знам? Ралин бил много подъл човек, бе!

      Горещи се съседът, пък се питам: леле, какви непоправими беди може да сътвори личност, която не успява да се задържи на нивото на високия си писателски талант! Писателят, когато е истински талантлив, е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да бъбри неуравновесено, да се явява пред нас чорлав, с опулени от злост зъркели, колкото и за праведен да си се мисли, когато излиза да говори.

      Ами в тая злостна  разпаленост е натискът, манипулацията над всички нас. „Истината носи спокойно сърце” е фраза от драмите на Уилям Шекспир. За да определя мнението си, нужно ми е равновесие; не желая в тоя момент някой с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мене това е посегателство, изземване на основно лично право.

      В японското общество на обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща е идеята, че възпитанието на нацията начева именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Николай Хайтов и доколко казва Истината, не ме вълнува толкова дали Радой Ралин е давал поводи да се говори тъй срещу личността му – главното е, че двама стойностни автори в Българското духовно пространство сами се кепазят пред учудените ни от изненада очи.

      Защо у нас всеки издрапал над мнозинството простосмъртни се изживява в ролята на вечерял с Бог! Ако не е битова простотия, обладана от фанатизъм и грандомания (белези на Глупостта), какво друго ще да е! И резултатът от тия „упражнения” е, че у нас вече никой никого не чува, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна, жалка „истина”.

      Следва

БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007:

      Разговорихме се вчера с отец Иван от пловдивската църква „Св.св. Кирил и Методий” и още двамина на пет-шест метра от ямата с мъртвата, докато яки двама цигани я засипваха и буците пръст глухо трополяха върху капака на спуснатия на дъното ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе приключил, отецът бе изговорил обичайното утешително слово за смисъла на човешкия живот, за Божията милост, за нравствеността като своего рода висша санкция и промисъл, беше пял със звучен колоратурен баритон черковно песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за „Последно сбогом и прости!”

      Двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Тодор-Живково време архитект Боян Чинков*, починал през 1979; едва ги разчетох тия цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел - пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана, че се сбрали тук тоя ден все бивши хлапаци – македончета от някогашния Кючук-Париж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, някак тъй, патриаршески побелял, внезапно рече: „Това младо поколение българи в сравнение с нас и родителите ни е отчайващо посредствено. Влезте в Интернет, да видите що цинизми, що глупости се леят. Нищо свято за тях: ни отечество, ни майка, ни любима, за чест и съвест да не говорим. С всичко и всички се гаврят”.

      Мислех да се обадя, да възразя на отеца, но като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, рекох само, че са ми добре известни младите, понеже преподавам на 15-19-годишни българчета. Пази, Боже, отечеството да разчита на тях! 

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, not edited 23 sept. 2015

______
* Арх. Боян Чинков, 1899-1979 (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html). Говореха в града че за него се застъпил пред някогашните властници самият Дьо Гол. Един от безбройните анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изправил се пред витрината и се провикнал колкото му глас държи: „Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са без пари!”

      
      Че като се юрне тоя ми ти изгладнял народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, кавги, олелия. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, люти, натискат се обичайните кротки до тоя ден клиенти. Някои се редили по три-четири пъти и пак се натискат, пак към мекиците и бозата напират. Явил се милиционер, уж ред да въведе: ръфа от безплатните мекици, пийва бозичка, па с пълна уста обръща се към архитекта: „Ти-и сеа, другарю Чинков, що черпиш?” А Чинков рекъл, ама тъй, че повече народ да чуе: „Ей тъй ще сме, другарю старши, при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите. Виждаш ли колко хубаво става!”

      Друга история. В магазин за обувки насред пловдивската Главна, и то в най-дива блъсканица. Избира Чинков обуща, обръща ги отляво, отдясно, опипва подметката, прегъва я надве, муси се и все недоволен. „Какви ги желаете?” – изгубила търпение, пита продавачката. „Желая ги с голям грайфер – рекъл, па се обърнал към тълпата блъскащи се с лакти и нокти съграждани: – Нали в комунизма всичко ще ни е по мед и масло, да не се пързалям!”. Вж. и http://www.desant.net/show-news/27459/