„ИСТОРИЙКИТЕ НА УЧЕНИКА ЛАМСКИ” (Глава LХV)

ЗА ЗАХАР ВЪВ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ

 

       Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате няма връзки със Захарния комбинат “Кристал”. Наложи се по обиколни пътища да се снабдим с така нужните за ракията на капитана-полковник петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне Виктор, като добави трийсет литра от бензина за полицейските джипки. 

       Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се някои подробности около похищението на тенекиения мустанг. Първо - оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при млада любовница... Нашият Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал до някоя си Людмила. Спял с Людмила, ядял с Людмила, Люси му била на сърце. Това разбирам; нак обаче е спяла с Тотю, като Тотю хърка насън като дъскорезница, не мога да проумея. 

       Тъй като напоследък почнал често да се навърта в оня тих квартал, изнервени от трясъците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, я избутали дружно настрани и я тикнали, завряли я насред копа сено. По-нататък историйката я знаете. Новината за маскирания запорожец долетя с пощальона Пейо, покачена на велосипед „Мьове” и под формата на препоръчано писъмце с обратна разписка „Лично до госпожата Елена Ламска”. 

       Като го прочете поне дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, вечерта, докато тате още го нямаше, мама ми подаде писмото с жест, сякаш кралица Елизабет ІІ подава завещанието си на нескопосния си син Рудолф*, и рече:
– Чети, Ванчо. Чети, миличък, и се учи. И не прави, Ванчо, като татко си. В тез работи човек трябва да си знае мярката, да се озърта, па и овреме да се спира, ала той никога не е знаел кога да спре.

       Трийсет подписа се мъдреха под посланието, а над трийсетте подписа с калиграфски букви лъщи: „Група възмутени граждани”. Възмутените граждани на отдалечения в другия край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате бил, както пишеха, „във вихъра на пагубната извънбрачна любов”, тоест в леглото на вдовицата Людмила. Интересно, за въпросната Людмила авторите на писмото твърдяха, че е „обаятелна, кротка, тиха, скромна, умна, приветлива", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава монтафонка, има сто и петдесет ярки-носачки, два шопара – Гошо и Сашо, и на всичко отгоре търгува с канарчета. 

       Това дотук както и да е, писаното за тате обаче бе върхът, хвърли ме в оркестъра. Авторите по часове сочеха скандали, мръсни изрази, побоища. В идиличния типично зарзаватчийски и пенсионерски квартал нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл и безскрупулен тип, демонстрирал топли връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер, губернатор на щата Калифорния, някой си бай Арнолд Шварценегер. Фукал се, че е агент под прикритие с кодовото прозвище Лудия Дитрих, че лично прокурорът на Републиката господин Иван Татарчев му е задължен и с помощта на Татарчев, значи, държи в ръцете си албанската мафия за наркотици, проститутки и оръжие. За отмъщение обаче местните зарзаватчии наричали хлебаря напук и на подбив зад гърба му Гарабед Шпионина.

       Късно вечерта, когато "агресивният, нагъл и безскрупулен тип" се втурна весел между нас и лекомислено, без да го питат, заразправя как му минал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме катедрално строги, тържествени и траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме помежду си с таквиз изкуствени като „моля”, „извинете”,”заповядайте”, "може ли да ми подадете салфетка, вилица и нож" – думи и обръщения, от които при други обстоятелства ми се гади. 

       А той не спираше да бълва колко фурни хляб опекли, колко тона мухлясала аржентинска царевица им докарали от Бургаското пристанище, какви нови поръчки за баници се очертават, как на кадровичката кучката окучила осем кученца, пък двенките взели, че умрели, понеже тя едното задушила по невнимание, другото настъпила.

       – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля, – кадровичката или кучката?

       Но Тотю, изпълнен от планове, й хвърли очарователна усмивка и продължи: смята да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш прескъпо и срещу валута, срещу долари. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата царевица и бракувания за втора преработка клисав хляб.

       – Повече поръчки-повече парички! – тържествен завърши словото. И едва сега забеляза, че никой не му се радва, не споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори. Разпери безпомощно ръце като регулировчик на задръстено кръстовище: – Кво става, бре! Да не е паднала бомба?

       – Имаш поздрави от „незабравимата Людмила” – рече Гица, – че и група възмутени граждани ти пращат пламененпрювет.

       – Кви са тез майтапи?

       – Пак си го ударил през просото – оглежда го печално мама. – Твойте, а-ах, твойте... те твойте магарии край нямат.

       – И да не усетя какъв Казанова живее между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на дървения Пинокио, знак, че е силно развълнувана.

       – Татенце! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – Ами прасетата Гошо и Сашо обичат ли сутляш?

       Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край местната Сточна гара, било самата истина. Всичко останало в писмото се оказа кофти майтап и нищо повече. 

       Като го гледали как бъхти, как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под пагубното влияние на алкохола, съчинили доноса за тая Людмила, понеже не знаели за оная Людмила, зарзаватчийката. Ама онова с оная Людмила било стара работа… стара и забравена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко съчувствие и състрадателност от страна на тате.

       Така ни обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онез глупаци и зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще удържи на обещанието, тъй като става дума за неговата чест, което ще рече - за честта на рода Ламски, на семейството. Заем брашно тъпкано се връща! – с тая забележителна мисъл-сентенция приключи пледоарията си възмутеният Тотю. Що да лъже! Нали?

       Най-странното, Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал и под въпросната копа сено. Отидохме двамата с тате, тъй да се каже, да отървем заза от плен, а вечерта се гъчихме с фасул, тате изпи три двулитрови канички вкиснало вино и много пя, ама все тъжни песни. И мама цяла вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишелов съзерцава куцо мишле в буркан.

* * *

       
   Осигурили сме от два дена захарта, а ето, Виктор се намери. Какво ще рече Монката Добрев?... За да излезе от заплетеното положение, тате остави Виктор, където си беше, само разбута сеното, да могат откъм небето да го съзрат бойните пилоти и стюардесите от нашия фалирал граждански въздушен флот. 

       За по-голяма сигурност обаче метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си пристисна с два пръста носа, с писклив гласец рече:
– От името на група граждани ви обаждаме от Коматево... А бе, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва вече втора седмица в третата копа сено на улица „Тинтява” номер 5.

       В отговор на което чул бодрия басов тембър на самия шеф на местната полиция:
       – Бензина и зазката ги имаш. Осигури ли захарта?

       – Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И да не ми пробуташ бензин за трактор „Беларус”!

       – Едеот! – чух и аз хохота на полковника-педераст. – Къв шифиор си ти, бре! Беларусите горят нафта?

        – Е, някои "Беларус" и с бензин може – рече примирен тате, па върна умислен слушалката на мястото й.

        Питате се навярно как сме намерили захар, когато търговците заради побеснелия курс на долара изпокриха стоките, та да ги предлагат след седмица на баснословни цени? Но понеже обикаляхме като в оназ приказка: „Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!” – та ще ви река: и от пиле мляко има, знаеш ли на коя порта да хлопаш.

        Стартирахме от закъсал за поръчки автотенекеджия от квартал Прослав. Тотю му даде седем кила брашно, а тенекеджията ни прати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. Оттам, като стъпихме върху директорската нишка, все по персийски килим вървяхме. 

        Ала не минахме през местния захарен комбинат “Кристал”, по простата причина че в процъфтяващия някога, по Татово време „Кристал” от десет години захар няма, няма и да има; захарта в “Кристал”, споменаха, била върху рекламното лого на фирмата, поръсена колкото за едно снобско кафе.

        От Фабриката за пирони срещу половин кубик специално подбрани дъски и бичмета за резбован битов кът от Пльоковица получихме естествено пирони, трийсет кила. Пироните разменихме срещу три пити овчи кашкавал с г-н Кандю Фъцков - управител на млекоцентралата в Балчик, който тъкмо си строял скромна вила на три етажа в Шишманци, насред Родопите.

        „Майсторът му изял ушите, отунзал*** му париците”, жали го тате. С кашкавала се представихме пред заместник-шефката на аптечно управление във Варна, която в замяна ни даде дефицитно швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф.

       Цялата далавера развъртяхме за ден и половина. Наченахме в сряда сутрин с Фабриката за пирони, в четвъртък по обяд на рампата на пловдивската жп-гара началникът на пощенския вагон стовари в нозете ни чувала със захарта от Бургас – разбира се, съвсем не безкористно. 

       Човекът пожела тутакси да си отсипе своята комисионна, своя пай от плячката, а нямаше подходящ съд за тая цел, прояви съобразителност: насипа захар в джобовете на железничарската си униформа. Посегна патъците си да изуе, та да свали железничарския си панталон, с канап да му върже крачолите и да ги напълни. 

       Добре, че тате го възпря; каза му „да не се излага като кифладжия”... Ама някои са склонни не само службата да окепазят, да окепазят Българските държавни железници и Българската държава, ами и на собствения си кирлив фасон да плюят, опре ли да уцелят келепира, кьоравото да ударят.

       В съботното утро Виктор цъфна пред блока, под балкончето. На буксир го дотътрузи ферарито на Лилко, тоест, довлече го личното МеПеСе на току-що повишения шеф на областната полиция полковник Добрев. И да ви кажа, всичко си беше много честно. В резервоара на зазката наистина се пличкаха**** трийсет литра… керосин*****. (Тате ги измери с каничката за кафе!!!) 

       Докато се движеше с гориво, предназначено за свръхзвукови изтребители, тенекиеният звяр гърмеше тъй оглушително, че парализира шавливото крадливо племе от съседното циганско гето и столипиновските манговци около месец изобикаляха нашия район, притеснени, че тук се гърми на месо по апаша-кокошкар, та поотдъхнахме от гюрултията, от многолюдните сватби, кръщенета, обрязвания, изобщо – от чалгата, зурните, лумкането на тъпан до късна доба, т.е. - от кефовете на циганския несретен живот.

       Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам доколко и изобщо... господа полицаите наясно ли са с изнасилвачите, наркопласьорите, сутеньорите и кротките взломаджии, но че притежават богат архив с жалби на ограбени граждани, ще да е истина!

       Дали продължават да си губят от съня, за да запишат с подслушвателно устройство какво си бъбрим по телефона? Професионалистът Чингис Айтматов****** не може да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето. 

       Той трябва да е готов и в собствената си майка да се съмнява, да държи народа под око и изкъсо, понеже възможно е от плямпането на две болнави бабки да изпадне вест, важна за оцеляването на България в епоха на организирана от обновените комунисти прогресивна демократизация и бурно капиталистическо строителство.

       Шеф на районно полицейско управление, като пристигнал една сутрин на работа, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, и такваз реч им дръпнал:

       – Равниссст! Мирноу!... Скъпи господа сержанти, орли, соколи мои! – подхванал кротко и мъдро, по бащински, като постепенно си усилвал гласа: – Какво научавам за снощи аз? Научавам, че мойте подчинени, мойте юнаци, без мойосъгласие, без мойо знание, без да ме питат, без да благоволят да ме сигнализират, влезли в ресторант “Куцото муле”. И какво се получило, господа? Изсрали сте се на метеното. Ей това се случило, на!

       Поспрял дъх да си поеме, извадил кокалено гребенче, сресал нежно оределия сребросив алаброс, издухал пърхота, върнал гребенчето в малкото джобче над шефското си сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи: 

       – Прибрали сте в кауша най-ценните граждани, онез, дето ни осигуряват пари за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за справяне с тероризъма. Е-де-о-ти! Нещастници-и-и! Окошарили сте Доктора, Геле Адвокатина, Пепи Маймуняко, Мето Дзверот, Игнат Келя, Големия и Малкия Катил, Пацо Ножаря, Митю Пищова и Магда Уруспията. Бе вий знайте ли, че ако тез достойни граждани ни се обидят, ще пропищи орталъкът*******, министерството ще се разклати и не остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой отде дошъл, по живо-по здраво да се прибираме всинца при козите и овците на село? Това ли искате!

       Закашлял се, та поспрял колкото да се поуспокои, па с възможно най-гръмовен глас повторил:

       - Това ли искате бре, едеоти-и! Аз тук що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм или лукова глава? Да чуя... Лукова глава ли съм, а? – И наклонил глава, като си подложил шепата зад ухо.

       – Съвсем не сте лукова глава! – отвърнали уставно униформените. – Съвсем не сте лукова глава, гусссин каптан.

       – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите... В посока ареста хо-о-доммм арш!... Раз-два-а, раз-два-а-три. Леви-десни. Леви-десни. Леви. Леви... Набий. Набий крак. Дясното рамо напред, марш! 

       Заповядал да целунат ръка поред на всяка от окошарените нощес мутри. "Като има грешка, има и прошка" - народът го казал. Което ще рече, че и полицията понякога бърка.



       Както сбърка, да речем, като смля от лобут студентите край парламента, дето се радвали и веселили да отпразнуват, че правителството на господина с хубавия алаброс******** се килна да пада. Пак добре, че се размина без трупове, съдрани носове и уши, без уста разчекнати и разпрани!

       Господин министърът на полицейските работи********* вечерта след таз ювелирно изпълнена акция обясни от синия екран какво станало. Човекът си беше готов за Баща на нацията. 

       Народът е палаво дете. Остави без надзор тоя тъкмо демократизиран народ и току-виж изкипял млякото, къщурката катурнал с коминчето наопаки, а пищялката на локомотива затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Тъй че допустимо е чат-пат да има и насинен някой задник, скъсани уши, избити зъби, ама то е заради душевното здраве на нацията. Партията-ръководителка и сега мисли вместо нас, бди над нас. Тъй че да следваме командите откъм единствената автентична стогодишната партийна централа. Инак – лошо!
________

<sub>* Ламски, греши, понеже: 1. Нейно величество кралицата на Великобритания (на вид отрудена зарзаватчийка от пловдивския квартал Коматево) не се е засилила завещание да прави, и 2. – Името на сина й не е Рудолф (като елена на Дядо Коледа), а Чарлз.

** Тотю бърка думата, по това вероятно полковникът веднага разбира с кого говори.

*** Пловдивски жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** Плискали се.

***** В случая: самолетно гориво за реактивни двигатели.

****** Писател от ерата на СССР, чието име в България се ползва и като нарицателно за служител или информатор на МВР.

******* Околността.</sub> 

_{******** Жан Виденов (1959).}

_{********* Николай Добрев (1947-1999) – министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов (25.I.1995-11.II.1997).}

„ИСТОРИЙКИТЕ НА УЧЕНИКА ЛАМСКИ” (Глава LХ)

В БЪЛГАРИЯ КРАДЦИТЕ

СИ ЖИВЕЯТ НАЙ-ДОБРЕ

       Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено.  Като го видя туй гърло, училищната лекарка много се зарадва, викна сестрата и зъболекарката, които едновременно лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо, сякаш беше бояджийска работилница, вонеше на ацетон:


       – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

       Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

       Затова съм си у дома. Заничам през прозореца като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш имат партийна конференция над нашия краен квартал.

       Сутрин стъклата са в сребристи рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица; точицата расте, става петно. Среброто потъмнява, и като погледна, виждам: жива душа не се мярва навън освен врабци, нафунели като орехчета. И пак се мушна в леглото.

       На излизане тая заран тате дръпна следната реч:

       – Ванчо! Оназ дофторка много красива рецепта ти изрисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите мамини дечица, сине. За някой Хари Потърович ще да са тия скъпи илачи. Който иска, да си ги пий. Според мен, Ванчо, тез лякове са химическа английска отрова, с която державата ни преследва: едно – да те усмърти тебе, Ванчо, и второ– да ни отунза* и последните парици. Чуй какво ще ти каже татко ти: ще пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине. Че на бацилите им се гади от киселото и бягат. Киселото си е сто на сто витамин “Цъ”. И не прекалявай с шекера, ей! Понеже и той скъп. Днес работя кажи-речи за кило захар. Цепи ли те кратуната, ей ти носната ми кърпа. Мокриш я на чешмата, тургаш отгорце и пет капки оцет и... леж по гръб. Кърпата на чело, и след час-два си здрав. Ама и с оцета не прекалявай, че и той пари струва. Пет капки! Не повече. Пет – колкото са ми пръстите на ръката.

       Пестим. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, наблягаме на хляб с бучица сирене и маргарин. Гица мъкне тайно в бурканчета ядене от детската градина също като принцесата от приказката "Цар Дроздобрад"**.  

       Краде, но като моли Господ да ни помага, не му казва, че краде. Имало дечица, оправдава се, тъй глезени и капризни, че не обичат мляко с ориз.

       – Да го изсипя в кофата за свинете ли?! Турям го в бурканчето и... ти, Боже мили, си ми свидетел, никой не губи.

       – А готвачът! Готвачът не се ли ядосва, не те ли псува на майка?

       – Че откъде ще знае готвачът Перо!

       – Не знае, щото се криеш. Честно ли е подло да крадеш от яденето? Ами свинята на Перо нали има малки? Прасенцата гладуват, нали? Щото от копанката им крадеш. Не се ли срамуваш? Господ вижда, знаеш, нали!

      – Не ти ли понася свинският сютляш? – рече мама.

       – Кога не прекаляват с канелата, бива...

       - Иде ми да го убия! - обади се тате, кръвнишки ме изгледа: - Да знайш, аз съм те създал, аз ще те унищожа***, ако продължаваш да ми опъваш нервите - рече с пълна уста и зрънца силно разварен ориз като залп от куршуми хвръкна насреща ми.

       – Е, щом ти харесва, с канела или без, яж и си мълчи. Ай че неблагодарник! Не стига, че му го сервират наготово, че и претенциозен, моля ти се. Да не си синът на Цар Киро, или син на дипютатин!

                                    * * *

       Тая нощ бе тревожна: крадохме с Панчо насън. Посегна аз към кофата с помия, а свинята на Перо печално ме погледне. Пълня осем бурканчета, вързани с въженце под якето, та приличам на хокеист. Снощи Тотю каза, че сега който не краде, загива. По селата кекави старци се бесели, че не могли лекарството да си купят. Остава да гласуват новия девиз на държавата, каза, па да го ковнат със огромни златни гвоздеи върху фасадата на Народното събрание:

“Да живей тарикатът!”

       Честният е щастлив само в приказките и легендите, истината обаче била друга. Разправих съня и нашият хлебар се ядоса:

       – Ти син ли си ми, или си син на депутатско говедо! Разциврил ми се за свинята. Сега крадците живот си живеят. - И продължи в мерена реч:

                          - Вози се на беемве
                              който хубавко краде.
                              Кара скапана кола
                              който cи е будала.

       – А който кара жигула?

       – Е! На тия с жигулките, москвичите, трабантчетата, вартбурзите, варшавките и шкодичките не им провървя, понеже бензина им се налага да си го купуват. Няма как, всички не могат да крадат. За да краднеш, пипе се иска, па и храброст. Най-храбрите днес са най-богати, всяка вечер тилювизорят ни ги показва да ги видим, да им се порадваме как хубаво мелят за демокрация. А г-н Главният прокурор на Републиката зорко следи косъм да не им падне от прическата. Те са нашта българска гордост, Иване.

       Следната нощ с Панчо крадем бензин. 

       Ей го трактора сред изтърбушено някогашно заводско хале, но не ми се ходи с белезници. А Панчо: "Ще бутнем туба бензин на прокурора Татарчев и ще ни пусне да си оправим кариеса. Нали имаш зъби за пломбиране?". Викам: "Брей, Панчо, всичко си предвидил, ами ако ни спипа полиция? Да знаеш: ако пердашат, няма да издържа. На втория шамар ще те издам". "Голяма работа! – хили се, – ще ти обършат два по врата и толкоз. Тейко ти да не би с перце да те гали!" 

       И ето какво стана...  

       В пощата са, значи, големите пари. Големите пари не миришат като бензина. Повъртяхме се, повъртяхме се, па грабнахме торба, опряна до стената. Свряхме се в едни храсти да броим пари. И се оказаха не левове, ами тесни лентички с дупки, досущ като вълнен чорап, осран от молци.

       А понеже пазачите търчаха към нас в галоп, зарязахме торбата и се пъхнахме в някаква кръчма. “Набутахме се в таз крива нива” – шепне Панчо. А от ъгъла: 
                   "Хе-хе, кат си ми попска унука, 
                      що щеш, моме, ти тука?”

       Това е кръчмата на Петко Костилката. За бай Петко казват, че е българският Леонардо да Винчи, обаче щъркът объркал навигацията - вместо отвъд Алпите, да вземе да пусне бебчето отсам Калотино и тъй вместо Леонардо, явил се на грешния свят Петко Костилката.

       “Кога ще си оправиш вересиите? – както лъскаше с мазен парцал масата, рече сбърканият кръчмар-художник. – Стават ти илядо лева борч." 

       От ъгъла долита едно кха-кха-кхааа и писклив момински глас: "Закръгли ги на две иляди". Подир малко – към нас, двамата с Панчо: "Юнаци, лъвове, титани, случайно да ви се намиргат два милиона златни лева?” 

       "Да, бе – опули се Панчо, – намиргат ни се; как ги щеш?" 
       
       "Предпочитам звонк – рече гласът, – дай ги на Петко... Петко, бре! Я тури две илимонатти на тез авери, бре Петко!” 

       Кръчмарят се прави на глух. 

       Чу се пъшкане, шише се търколи, сандък се отмести, тенеке издрънча, котарак грозно измяука, освети ни с фосфорни зъркели и се втурна през прозореца навън. Нещо мазно влетя в кръчмето, пльосна в непрогледния мрак, светлинка като от свещица лъсна... и се появи човече с мустаците на Панайот Хитов.

       И се събудих. Блещя се в тъмното, мисля си: бре, що за сън беше? Сутринта, докато Юлия още спи, двамата с мама кършим ръце край юфката в кухнята:

       – Ний сме честни българи, ние сме обикновени хора, Ванчо. Тоз ти сън не е на харно. Аслъ, само с татарчевци не сме имали работа.

       Надвечер тате си иде оклюмал. Не ръси тъпи шегички. Докато изува калния патък, изпъшка:

       – Ленче!... Гиче!... Деца!... Гепиха ни Виктор.


       Plovdiv,  apr.1994 - maj 2004
________

* Диал.: ограби, изнуди.

_{** Много поучителна п}риказка в учебника по литература за българчета от началния курс на днешното Българско училище.

_{*** Едва ли хлебарят знае, че повтаря казаното в други, далеч по-мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от великия руски (не украински) писател Николай В. Гогол (1809-1852).}

Из книгата „ИСТОРИЙКИТЕ НА УЧЕНИКА ЛАМСКИ” (Глава LIII)

УЧЕНИЦИТЕ, УЧИТЕЛИТЕ И Т.Н.

          Защо едни хора се имат за по-важни от други, големеят се, надигат се на пръсти, издуват се като оная жаба, дето решила с вола да се мери? Споменах фамилията Моллов*, та се сетих. Тия подвижни паметници на самите себе си ходят сред простолюдието, смръщили вежди, издули надменно устни. Указания дават, микрофонът е винаги техен, пред камерата все те: присъди раздават откъм облаците. А нали всички сме деца на майката-земя! Великите хора са хубави именно в своята обикновеност. 

       Веднъж едно приятелче ми вика: “Ела да ти покажа красива жена”. "Това ли е жената, бе? – питам. – Това не е жена, това е учителка. Това е оная петниста хиена, дето ми тури двойка, че не я излъгах и писах от себе си, а на тарикатите, дето не спират да преписват, да й се мазнят и да я подиграват зад гърба, върти шестици."

       Пази, боже, от дървеняци, които си вършат работата вдъхновено! Когато Тотю каже, че шофира вдъхновено, мога да го разбера. То са стържене, сажда, друскане. Това е Тотювото вдъхновение, да. Ала у тъй наречените "водачи на нацията" вдъхновението смърди на леш. 

       Тъй е и в училище. Училището ни е такова, каквато ни е държавата. Що за човек сред нас е учителят? Лицемерен тип: пъчи се, а е пъзльо. Нарича децата кретени, изнудва родителите за пари или ни яде закуските. Ако детенцето не умее да чете, той му крещи, опъва му ушите и го злепоставя, като че трябва да се е родило научено. Нали сме тук, за да се научим! Според него децата са сбирщина от тъпаци и кръшкачи, само любимците му са най-най... 

       Гади ми се, като помисля колко подли хора са станали подли само защото учителката от невръстни ги убедила колко полезно е да доносничат за своите другарчета. И те доносничат цял живот. С пламнали очички и алени бузки шепнат на Нейно величество Грандоманията: “Госпожо (или господин шефе), Веско знаете ли какво каза за госпожицата по пеене?” 

       Ако съм учител, ще ме е срам да влизам в училище с лош дъх от устата или воня под мишниците. А лошият дъх на мислите им на тия наши “учители” на никого не прави впечатление.

       Хвърлят ни топка да играем, а после се сърдят: “Що спукахте топката!” Преподават едно и също сто години, а се гневят, че детето не знае колкото тях, макар то да учи куп предмети. Едно момиченце или момченце седи поне пет часа (понякога по шест и седем) всеки ден, а учителката, удобно седнала на тапицирания стол, кръстосала крак върху крак, бърчи нос и разваля настроението на всичко живо наоколо.

        И като изкара четирите си учебни часа, хуква по света да се оплаква колко била нещастна, как глава я боли, че се занимава с тъпунгери, а нейното писано яйчице у дома нямало кой да погледне. 

Заловиха една, че краде в училището, където преподаваше музика. И какво й сториха?! Шефът на школото й казал да подаде молба за напускане. И тя си написа молбата, и пак е учителка, само че в подобно училище в съседния жилищен комплекс. 

Друга, която масово изнудваше децата до трети клас да й носят подаръци от родителите и същите родители да й вършат безплатни услуги... И на нея същият шеф й предложи да си подаде молба за напускане. Ала кога й предложи? Когато вонята откъм нея плъзна по града и даже столични вестници я описаха, а местните търсачи на сензации низко почнаха да пикират над нас като гарги над мърша. 

Сега същата таз госпожа е много уважавана, получава си пенсията, водела, казват, активен обществен живот в групата на общинските съветници и е собственик на магазин за облекло, на кафене и на тенис-корт. 

Трета осиновила сираче, когато детенцето било на три годинки, и когато то навърши дванайсет, изгони го от къщи. Забранила на момчето да й звъни по телефона, че я безпокояло, особено когато обядвала с милия си съпруг и двете си деца, които родила по-късно. “Присяда ми – рекла, – загуцвам се, само като ти чуя гласа!” 

Днес момчето живее в изоставен тенекиен гараж край циганската махала, а госпожата всеки месец се реди за сумите, които общината й отпуска именно заради сирака. Грижи се от жал за него чичо Гьорги, таксиметров шофьор... Тая лицемерка Салабашева преподаваше трудово, а сега е секретар на дружеството на многодетните в града, забола си е на ревера почетна значка за благотворителна дейност.

Изобщо, ведър възрожденски дух витае в българското училище, какво повече да говорим... Предишната ни заместник-шефка две години наред със служебните си задължения продаваше талони за “игра със сигурна печалба”, т.нар. по онова време в цяла България "пловдивска игра за джак-пот", с цел голямата печалба... за сметка на други лакоми малоумници. 

Хванаха се на въдицата й стотици наивници. И взеха наивниците на тумби-на тумби да обсаждат училището. Прииждаха от далечни селца и градове, а тя се криеше, уж болна била, но прибра париците на малоумниците и ги прати за зелен хайвер.

На какво ни учат такива “учители”! 

Госпожата две години се вясваше само за да си вземе заплатата. През другото време шеташе из Северна България с шибаните си талончета. Редовна била инак на Капълъ-чарши в Истанбул и на бит-пазарите в Скопие, Белград и Солун... заради далаверата с цигари, менте-ракия и сирийско или китайско бельо.

Учител по физкултура събира пари от нас за топки и волейболна мрежа. Изнудването, просията са неразделна част от училищния живот. Събират се пари за щори, за пазач, за елха, за подарък на любимата учителка, за ключалки на шкафчетата в коридора, за пластмасовите сандъчета за цветя, за картина, която завършващите зрелостници са уж длъжни да подарят(?!)... Такваз била традицията.

Ето какво се случи при нас. Събраха се педагози да се съвещават дали да си турят българското знаме на покрива. "Сто и двайсет те бяха на брой"** – e, не точно колкото четата на войводата Ботев! И знаете ли какво живо вълнуваше тия умни хора-българи?

Въпросът бе за символа на България, а зъбите им тракаха на тия храбреци да не би с окачването на националния български байрак да разлютят ромите от съседния квартал. Е, над въпросното мило училище вече се вее, та плющи чак вследствие историческите ветрове, ветрее се българският национален байрак, ала това се дължи не на храброст и национално достойнство, а се дължи на оня министър на просветата***, който – като знаеше с какви хубави хора си има работа, изрично разпрати височайше министерско указание, с други думи казано: заповяда... знамето на Републиката ни да се развее над всяка училищна сграда в България.

Plovdiv,  apr.1994 - maj 2004
________

* От тур. "молла": мохамедански съдия, учил богословие.

** Сто двадесет души те бяха на брой.
И паднаха всички при първия бой!
Со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг.
Умряха те всички за родния край...
Къде им е гроба днес никой не знай -
днес никой не знай!

И тъмна мълва се мълви зарад тях,
аз чувах я още дете като бях,
че тука извел ги млад дивен юнак.
Над робска земя се свободен байрак
развял. И зачул се високо гласа
на младий войвода, далеч в небеса -
далеч в небеса!

Из "Сто двадесет души" на Пенчо Славейков. Основният мотив на стихотворението иде от подвига на Ботев и дружината му.

*** Илчо Димитров - министър на просветата от 26 януари 1995 до 12 февруари 1997 година в правителството на БСП.

Ars Poetica - EДИН ЧЕСТЕН Е ПОВЕЧЕ ОТ ГЛУТНИЦА НЕГОДЯИ

"Уморена от всичко съм, да. 
Пълно с лицемерие и бездушие, 
пълно със стресирани хора наоколо, 
озлобени и хокащи, пълно с кофти енергия, 
кофти хора и кофти случки, 
пълно с ненужни вещи и празни думи..." 

Re. Vladina Cekova:


          EДИН ЧЕСТЕН Е ПОВЕЧЕ 
          ОТ ГЛУТНИЦА НЕГОДЯИ

                                     И си права, о да! И си права, 

че живеем във кофти държава. 

Вярно, тя никога не е добра 

към онез, що не кряскат „Ура!” 

на площада с изпулени зъркели, 

с изхвръкнали жили, настръхнали. 

Но държавата не са само тия 

царедворци на гнус и помия. 

A България ще загине, 

кога и последният честен оттук си замине. 

Plovdiv, 18 sept. 2014