ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". И това беше представа в рода на пазарджишкия род на дядо ми Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

 20 maj 2001

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО*

  Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми Кирил към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан (Течо), и с братовчедите Соня (1953) и Валентин (1959). Та спускаме се с татко по стария път към Ихтиман и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на около 300 метра пред нас по пътя от падината изведнъж се издигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, превъртя се високо във въздуха, чу се грохот и колите пред нас забавиха ход, спряхме като на парад в идеално прави две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя на задника, да не се правя на герой, ама кой да го слуша! Изскочих. Търча като вятър около стотина метра надолу, пътем виждам: и други вече са наскачали от колите, ама си стоят като кибици, само аз си топуркам по стръмното.

  Посред склона: перпендикулярно обърната на пътя възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер и със смачкана предница – напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – млад момък като на моята възраст, и не мърда. Само тихичко охка. Не-е, не крещи... охка си турчето, ей тъй съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима мъжкари от двете му страни, отнесохме го внимателно, както го и открихме – заклещен сред ламарините зад волана. И го облягаме седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано да е цял, мисля си. Впечатление, кой да знае защо! – ми направи, че седи вдървен и че на бос крак е обул силно износени мръсно бели гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели пакети лигнин – това карал, пътувайки към Европа, към Германия може би. Няма кръв, няма рани... само тихичко охкане на втрещен зле пострадал човек. И ни дума към вперилите се в него чужденци, каквито бяхме. И понеже около стотина метра по-надолу, в канавката отляво огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелета към небесата, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се с теглича в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно... Изпъват врат към ифата, гушат се предпазливо един зад друг из храсталака встрани неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона други – тези пък люти, та и гневни, следят зорко хавата от почетно разстояние. Нафтата вони мазно в жегата, чак се не диша. За едното чудо, ще вземе тази нафта да гръмне по нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде, особено когато си не само любопитен, но и страхлив.

  Кабината беше с муцуна към мен, та мернах, че там нещо шава... И докато тичешком приближавам, показа се глава, после и раменете на шофьора, който мъчи да изпълзи. Подавам ръка, прихванах го под мишница, помогнах да се измъкне пълзешком. След главоломната каскада, изумен, съзерцавам тоз дребосък в синя тениска и сини гащи: прашен, брадясал, умирисан яко на кисела пот, и той като мен по онова време, младо, пълно с живот нашенче. И нищо, ама нищо му няма на идиота. Ни драскотина! Шепна, понеже още сме сами, пък кибиците заничат издалеч, помайват се дали да приближат, че ги гони шубе резервоарът на ифата да не вземе да гръмне. Истимар му подвиквам на това шофьорче: "А бе, приятел, какво стана?" Нещо игриво, злобничко припламна в зъркелите му, загледа се към жестоко смачканото пикапче с турски регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Ми цунахме се, кво!!! Ма я па го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му гаджалска, манафска д`ейба!" И още нещо рече на неговия си игрив, ромонлив като планински бързей шопски диалект.

  Почакахме към половин час. Откъм София се появи катаджийска кола. Излязоха от нея омачкани сънливи двама, появи се и цивилен канцеларски плъх някакъв, взе да драще нещо си в джобен бележник, попита за свидетели. Като не съм от баш преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В асфалта скъсалият се карданов вал на камиона беше издълбал педя дълъг дълбок 15-сантиметров улей; затова светлосинята ифа с високата си каросерия се беше превъртяла на 180 градуса във въздуха. Мислел съм си после: Леле-е, до каква степен човек може да освирепее, че да потроши огромния камион, живота си да рискува, пък и живота на друг някой да затрие! Ей тази изригнала в жежкия августовски ден като че ли от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога логично, по човешки сам да си обясня.

  Към два след полунощ се будя от остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представям колко лесно е да пукна, т.е. да ритна бакърчето, и как в многолюдния прекалено шумен свят нямам ни един близък човек под ръка, комуто да се оплача, по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е и как несправедливо съм пренебрегван от раждането си досега, колко подло свои са ме предавали и са ме лъгали, как този мой корем ужасно боли. И що да троша грешни пари за модерен джиесем, като никой не ме търси. Нали!

  Живеем в самота. Любим в самота. В самота умираме. Пред съвестта си пак си сам, гол и беззащитен като пале. Ама това любовница, приятели, компания веселяци... не е ли всичко илюзия, с която безсмислено, че и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и днешни супер-модерни философи, красивите политически илюзии, безумните идеи не заблуждават ли, че сме общност, нация, семейство, zoon politikon*? Вятър и мъгла, драги! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на страданията или в болките на душата, и ще видиш как за много кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили... След три-четири години те забравят. Подир трийсет години няма вече кой и да си спомня за теб. А какво са някакви си трийсетина години! Всичко наше, над което залягаме с толкова усилия да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът само е нетленен, в духа е истинската обвързаност и спойката помежду ни.

  Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от пошлата и озверяла самовлюбена паплач, шестваща из днешните родни медии. Но образа на идиота ни го представят всеки Божи ден като модел за успешен живот, духовността е изблъсквана от ума неслучайно чрез всевъзможните медиуми, дървени философи, говорители на днешния свят, кажи-речи, чрез всичките светкавично бързи средства за комуникация.

ПОСЛЕПИС

  Моето поколение простосмъртни българи, родени в десетилетието преди или след Втората световна война, по-малко се самосъжаляваме. Да, били сме заблуждавани и сме заблудени, и пак сме склонни да ни заблуждават, но сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят велики илюзии, романтични мечти. А тези тук мили патета, още с жълто около човката, мамини чичкови червенотиквеничковченца дори и сянка от илюзия си нямат. Открих нещо изключително странно: Всеки набор, независимо от различията между родените в една и съща година, се отличава от останалите други с определено общи особености.** От преживяното, от личен опит узнавам: Отнемеш ли у едного илюзията, че с недостатъците си макар, и с лошите си страни дори, може да бъде любим, може да бъде прегръщан, целуван и приеман с любов, изгуби ли си сам илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбената си злобна муцуна и цинизмът, и агресията. Идиотът бълва змии и гущери, почва да се зъби на света.***  

Пловдив – гнездо на могъщо невежество и култура

Plovdiv, edited on 4 apr. 2025

Илюстрации:

- Август 1977 г. Балчишкият градски плаж.

- Смъртта, омразата ни дебнат отвсякъде.

- Няма по-самотен от човек пред Смъртта.

–––

* По природа човекът е политическо животно – теза на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. "Zoon politikon" e негов израз.

** Никола Вапцаров и Бате Митко (първият от петимата харманлийски братя Бояджиеви) са романтици по душа, пръкнали се в 1909 г. Сред любимите преподаватели в университета – проф. Розалия Ликова, е набор 1922, когато е роден и баща ми. Хората от моя набор 1947 интуитивно ги отделям от съседните набори 1942-1943,1944-1946, 1949-1953, 1955-1959.

. 

*** Драмата на претенциозна и посредствена, самонаказваща се персона следя от петдесетина години в разните стадии на омразата му към българите.  

Ангел Грънчаров (1959) заснел се за историята, към : Таваришч "До цент", ами ако аз съм прав, какво от това, че някакъв си там Пикасо (или Светлин Русев) ги знаел целият свят?  Зацепи ли? 15.11.23 г., 18:33 ч. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1693.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която ми повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си беше готова да изтръгне". Това бе представата в семейството на дядо ми от Пазарджик Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

  27 uli 2012 

ПРИЯТЕЛ В НУЖДА ЩЕ ТЕ ИЗОСТАВИ 

Приятел в нужда ще те изостави,
но злобният ще ти протегне крак;
дори светьт за тебе да забрави,
той да забрави?! Просто няма как.

В любов към Бог кълнат се разни хора,
а случва се и да се отрекат,
тъй както св. Петър три пъти го стори,
изпаднал в плен на грешната ни пльт.

И все пак има нещо светло в мрака –
блестящи от ненавист две очи
зад всяка неприятност те очакват...
И алилуя* празнично звучи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv – edited on 20 mar. 2025

Илюстрации:

- Внукът на заклания в Калугерово А. Керемидов*

- Внукът на заможния Борис Дявола (1900-1972).

- Майка ми Надежда Б. Ненкова (май 1925-1988).   

––––

* 1940 г. Майка ми, ученичка в елитната девическа гимназия на Пазарджик .

  Бел.м., tisss.-

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1692.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1692.) 

   Колкото и хубаво да си изпълниш ролята на героинята, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967) 

  21 jan. 1991

ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ

И ей я по патъци, нахлузени на босо,
махленската клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета, мъже с висока чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично и там, ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явява се обаче отряд милиционери,
и наглата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, кади, пърпори,
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапсани повторно.
Под древните зенитки Джендемът* се тресе.

Войничета три роти от Чифтето** се завръщат;

последният отляво с фенер пламтящ в ръка

хлапе да спи изпраща при мамчето си вкъщи,

а то му отговаря: "Иди ти! Аз не спя".

Край пътя, под салкъма стар кон агонизира;

каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко: и Господ, и всемира,
и от небето пада виолетов мрак.

Додето се озърнеш, Джендемът се забулва
с рояк звезди, подобно зрял памидов грозд.
а дядо поп изслушва в олтара грешна булка...

 Животът тъй минава величествено прост. 

Ах, Пловдив, царство мое на свидното ми детство
със колене ожулени и пукната глава***,
навярно образът ти изглежда неуместен,
но Боже мой, не друго, любов си е това!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 18 mar. 2025 

Илюстрации: 

- "Клюкарка", Чудомир (25 март 1890-25 март 1925)*

- Босоногите хлапаци на пловдивската улица Ниш**

- Милю – талисман на пловдивската наша беднотия. 

____

* Джендема (Дяволското) - най-висок, най-дивият сред някогашните дванайсет пловдивски хълма. На върха му край останки от древно светилище на горските нимфи местните траки извършвали ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота. 

Пловдив, 2020 г. Моята внучка (вляво).

** В понеделник на всеки две седмици войничетата от околните четири-пет поделения край т.нар. Гарнизонна фурна извеждаха в строената през XVI век Чифте баня, за да си свалят кирта, и за нас, хлапаците от бедняшките улички край Пещерско шосе то беше празник на веселието. Търчим, подскачаме успоредно с войнишките редици и ги подкачаме кресливо: "Ей, кашик, от теб няма да стане войник, че главата ти е крива, а на нея каска не й отива". 

*** Да ти спукат главата, означаваше, че враг те е уцелил с камък, изстрелян от жилка (чатал с ластици за филибелии, разпиналка за пазарджиклии), или са те е цапардосали с тояга по кратуната: белег за мъжество, знак за гордост, че не си кой да е, а си бил на бойното поле между две враждуващи бедняшки махали от крайните квартали на Пловдив... Няма за мен град в България, който толкова силно да ненавиждам, но и да обичам. Върви го обяснявай на пришълци и отродници! Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1690.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1690.) 

  Всичко, което съм като характер, дължа на нейната, стипчива майчина обич. Как ни веднъж не ме похвали за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у близките ми представа, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си беше готова да изтръгне". – Аноним (1947)

  29 noe. 1984 

ПРОПИСА МАЙКА МИ ВНЕЗАПНО СТИХОВЕ 

Прописа майка ми внезапно стихове,
баща ми щом без време се спомина –
сантиментални, смешни, неподстригани,
от смях да се разплачеш, от наивност.

За ручея притихнал сред тръстиките,
за щъркела самотен на комина,
за госта непоканен, който питал я
мъжът й надалеч ли е заминал…

Увлечен по "тръбачи на епохата",
по самозванци с вид на философи,
едва подир смъртта й сетих воплите
у мен над вехтичките й пантофи.

На листчета хвърчащи, развълнувана,
от самотата си изплаквала покрусата
в кристали сол болезнено сбогуване
с една Любов, не станала изкуство.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 mar. 2025 

- Пловдив 1983, когато издъхна баща ми.

- Година по-късно майка ми край Марица.

- Дядо ми Борис Дявола около 1940-1941.

–––

С тази моторетка обикалял петте си градини край Пазарджик

* Още помня думи, изречени от нея. Миеше източния прозорец на всикидневната им, когато минавах по плочника в дворчето на триетажната къща в Мараша на път към редакцията на пловдивския младежки седмичник,когато чувам заядливото "Ега го и журналиста!" Кацнала на четири крака току на метър над главата ми, да речеш, че са думи, изречени от най-върлия  ми враг, а то майка ми, лютата пазарджиклийка, на Борис Дявола любимата щерка сред петте му рожби, четири щерки и син – онази, която единствеа пратил в Пловдив да учи за учителка, пари да троши, макар да я измлатил по гърба с манивелата, че мощния мотор за поливане угаснал, за малко да я осакати. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1689.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1689.)  

   Преди време, бил съм на 32, с Николай Галов (1943-1993) сме били най-пишещите вестникари на Пловдив, колега в офиса на младежкия ни седмичник "Комсомолска искра" на втория етаж над хлебарницата „Корона”, угрижен уж, ми рече: „Тук никой не те обича, това не ти ли говори нещо?”

 5 oct. 2006

МАЙЧИН УРОК

   Родителите ми съвсем, ама съвсем не са ме глезили. Това – гушкане, прегръдки, целувки, милувки, мили думи, каквито и да било знаци на привързаност, нежност и благоразположение, за мен бяха сън, бяха си чудесна вълшебна приказка, отредена за кротко някое хлапенце. Мен ме нямаше там, защото бях палав, доста палав, или както майка ми и баща ми един друг се питаха долу, в тъмната изба край пловдивското шосе за Пещера, преди да пристъпят към изпълнение на поредната порция наказание: "На кого, бе… на кого се е метнал, като в нашия род такъв глупак нямаме?" По-късно, в години на юношеството ми, когато си размишлявах над това и онова в леглото, в ухаещата на манджи и талаш кухничка, едновременно и мебелна работилничка, съм си давал сметка, че след като майка ми и баща ми помежду си имат обич, значи и към мен – понеже се явявам, макар стипчив, нагарчащ, на моменти кисел и стипчив суров плод на страстната им любов, съвсем не ще да са тъй хладни и безразлични, както са ми се показвали.

   Вероятно такава ще да била представата им за домашно възпитание. Но защо тогава сестричката ми, която наистина си беше кротко и мило хлапенце, бяха обкръжили с нежност и обич, колкото и строги да били! Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновниятбях винаги аз, и нищо не бе в състояние да ме извини при строгите им изисквания – ни моята хлапашка неопитност, ни заядливите надменни хазяи или хора, с които – нормално за някогашно палаво хлапе, си имах неприятности.

   Имахме в махалицаата край Пещерско шосе, в занемарена дървена барака до зида на дворчето пред двуетажната къща на улица "Ниш" 5, едро момче – син на хамалина Михал и на чистачката Кръстана. Тошко Белята помня като изключително злобно същество, от онзи рядък вид същества, за които казват "злобно и в червата". Майка му беше висока кокалява женица, баща му – едър, масивен тип, с развлечена походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка салонче с антре, в двора на "Ниш" 5, срещу къщата на „Ниш” 4, дето пък ние живеехме под наем с друго едно семейство – умирисания на тютюн бай Борис Цветаря и санитарката Минка, парясница със сина си Колю Кабасуто, късно нощем долитаха псувни, ругатни, циврене; екнеше гръмовитият пиянски глас на хамалина. Чудел съм се кога Михал ще убие жена си и сина си Тошко, който му беше същинско копие.

   Та същият Тошко, шестокласник вече, седем години по-едър и силен, далеч по-силен, веднъж, като се прибирах от забавачката, ме препъна сред улица "Ниш", току пред избата ни на "Ниш". Блъска ме с юмруци по гърба и главата; с коляно ме беше затиснал, крещи тържествуващ: "Яж, мамицата ти! Яж пръст! Баща ти за тая земя се е борил". Кървав, с окаляно от сълзи в прахоляка лице, насинен, охлузен, тичам при най-близкия ми човек на света да се оплача, да ме утеши и погали.

   А майка ми се затворила в бараката, дето държахме кюмюра, пере в голямото дървено корито, огромен куп пране натрупала отстрани. И се втурвам, значи, при моята мила майчица да й се оплача и се наплача, Притискам лице в скута й, в мократа й престилка да ме успокои, да ме утеши и погали. През горещи сълзи и сополи, задавен от хълцане, от незаслуженното унижение, шепна: "Майко, Белята ме караше пръст да ям".

   И майка ми пазарджиклийката, любимката на баща си Борис Дявола, като ме отстрани гнусливо с лакът, такава мокра плесница ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми, и през зъби ей това само чувам: "Теб кой те калеса при Тошо Белята да ходиш! Кой те изпрати с него да си играеш! Защо друг не блъска Тошо Белята, ами точно теб!"

   И дотам!

   Изхвръкнах от барачката с прането, кюмюра и дървата. Прескочих през едно и две деветте стъпала към полутъмната студена изба долу, хвърлих се в моето легло да скимтя, да се нахълцам, и да не ме видят разтерзан, заровил лице във възглавницата с лъх на манджа и талаш.

   Жесток урок – от онези уроци, дето цял живот се помнят! Оттам ми е обеца на ухото: Каквото да ми се случи, себе си да обвинявам, у себе си първом да търся и повода, и причината; не-е-е, не са ми виновни другите, че са такива, каквито са! Грешно съм преценил, грешно съм им се доверил, у мен е вината за гадости, които са ме връхлетели. Ама да тръгна да обяснявам, да моля, да хленча… Кому! На Арменския поп ли? Че лошо не съм сторил на проклетото същество, та кой ще чуе, ще разбере! Каква полза от хленч и оплаквания! Да не съм идиот, че да се правя на циганка просякиня, парица да ми отпусне милозлив някой си в паничката?!

   А Любовта? От невръстен тя ме е пренебрегвала. Не съм я усетил до днес такава, каквато съм си мечтал и бленувал. Подир някое време ще продължа вероятно по тази тема, сега обаче приключвам с този само мой си скъп извод: Колкото по-силно се стремиш към любов, толкова повече разочарования очаквай в объркания ни живот, който българите сме си го направили несносен и толкова неприветлив под мълчаливия взор на нашата сурова единствена и неповторима майчица България.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited on 6 mar. 2025 

Илюстрации:

- Пролетта на 1954. След забавачката.

- Тип от тарикатите, които си избрахме.

–––

* Николай Заяков (1940-2012).вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%97%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.