Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която ми повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си беше готова да изтръгне". Това бе представата в семейството на дядо ми от Пазарджик Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)
27 uli 2012
ПРИЯТЕЛ В НУЖДА ЩЕ ТЕ ИЗОСТАВИ
Приятел в нужда ще те изостави, но злобният ще ти протегне крак; дори светьт за тебе да забрави, той да забрави?! Просто няма как.
В любов към Бог кълнат се разни хора, а случва се и да се отрекат, тъй както св. Петър три пъти го стори, изпаднал в плен на грешната ни пльт.
И все пак има нещо светло в мрака – блестящи от ненавист две очи зад всяка неприятност те очакват... И алилуя* празнично звучи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv – edited on 20 mar. 2025
Илюстрации:
- Внукът на заклания в Калугерово А. Керемидов*
- Внукът на заможния Борис Дявола (1900-1972).
- Майка ми Надежда (1925-1988) от Пазарджик.
––––
* Майка ми, ученичка в елитната девическа гимназия на Пазарджик през 1940 г.
Колкото и хубаво да си изпълниш ролята на героинята, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
21 jan. 1991
ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ
И ей я по патъци, нахлузени на босо, махленската клюкарка с осанката на Крез пак чепка заядливо световните въпроси пред група пияндета, мъже с висока чест.
Под мишницата с хляба, от фурната току-що изваден дъхав, парещ, минавайки край тях, кварталната принцеса те все пак не пропущат и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.
Одумват я цинично и там, ръце разперил, кълчоти кльощав задник махленският чешит; явява се обаче отряд милиционери, и наглата компания застива с мазен вид.
Колона камиони дрънчи, кади, пърпори, излита на учение по Пещерско шосе с оръдия прастари, но вапсани повторно. Под древните зенитки Джендемът* се тресе.
Войничета три роти от Чифтето** се завръщат;
последният отляво с фенер пламтящ в ръка
хлапе да спи изпраща при мамчето си вкъщи,
а то му отговаря: "Иди ти! Аз не спя".
Край пътя, под салкъма стар кон агонизира;
каручката разпрегнал, стопанинът-простак кълне и псува всичко: и Господ, и всемира, и от небето пада виолетов мрак.
Додето се озърнеш, Джендемът се забулва с рояк звезди, подобно зрял памидов грозд. а дядо поп изслушва в олтара грешна булка...
Животът тъй минава величествено прост.
Ах, Пловдив, царство мое на свидното ми детство със колене ожулени и пукната глава***, навярно образът ти изглежда неуместен, но Боже мой, не друго, любов си е това!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 18 mar. 2025
Илюстрации:
- "Клюкарка", Чудомир (25 март 1890-25 март 1925)*
- Босоногите хлапаци на пловдивската улица Ниш**
- Милю – талисман на пловдивската наша беднотия.
____
* Джендема (Дяволското) - най-висок, най-дивият сред някогашните дванайсет пловдивски хълма. На върха му край останки от древно светилище на горските нимфи местните траки извършвали ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота.
Пловдив, 2020 г. Моята внучка (вляво).
** В понеделник на всеки две седмици войничетата от околните четири-пет поделения край т.нар. Гарнизонна фурна извеждаха в строената през XVI век Чифте баня, за да си свалят кирта, и за нас, хлапаците от бедняшките улички край Пещерско шосе то беше празник на веселието. Търчим, подскачаме успоредно с войнишките редици и ги подкачаме кресливо: "Ей, кашик, от теб няма да стане войник, че главата ти е крива, а на нея каска не й отива".
*** Да ти спукат главата, означаваше, че враг те е уцелил с камък, изстрелян от жилка (чатал с ластици за филибелии, разпиналка за пазарджиклии), или са те е цапардосали с тояга по кратуната: белег за мъжество, знак за гордост, че не си кой да е, а си бил на бойното поле между две враждуващи бедняшки махали от крайните квартали на Пловдив... Няма за мен град в България, който толкова силно да ненавиждам, но и да обичам. Върви го обяснявай на пришълци и отродници! Бел.м., tisss.
Всичко, което съм като характер, дължа на нейната, стипчива майчина обич. Как ни веднъж не ме похвали за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у близките ми представа, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си беше готова да изтръгне".– Аноним (1947)
29 noe. 1984
ПРОПИСА МАЙКА МИ ВНЕЗАПНО СТИХОВЕ
Прописа майка ми внезапно стихове, баща ми щом без време се спомина – сантиментални, смешни, неподстригани, от смях да се разплачеш, от наивност.
За ручея притихнал сред тръстиките, за щъркела самотен на комина, за госта непоканен, който питал я мъжът й надалеч ли е заминал…
Увлечен по "тръбачи на епохата", по самозванци с вид на философи, едва подир смъртта й сетих воплите у мен над вехтичките й пантофи.
На листчета хвърчащи, развълнувана, от самотата си изплаквала покрусата в кристали сол болезнено сбогуване с една Любов, не станала изкуство.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 8 mar. 2025
- Пловдив 1983, когато издъхна баща ми.
- Година по-късно майка ми край Марица.
- Дядо ми Борис Дявола около 1940-1941.
–––
С тази моторетка обикалял петте си градини край Пазарджик
* Още помня думи, изречени от нея. Миеше източния прозорец на всикидневната им, когато минавах по плочника в дворчето на триетажната къща в Мараша на път към редакцията на пловдивския младежки седмичник,когато чувам заядливото "Ега го и журналиста!" Кацнала на четири крака току на метър над главата ми, да речеш, че са думи, изречени от най-върлия ми враг, а то майка ми, лютата пазарджиклийка, на Борис Дявола любимата щерка сред петте му рожби, четири щерки и син – онази, която единствеа пратил в Пловдив да учи за учителка, пари да троши, макар да я измлатил по гърба с манивелата, че мощния мотор за поливане угаснал, за малко да я осакати. Бел.м., tisss.
Преди време, бил съм на 32, с Николай Галов (1943-1993) сме били най-пишещите вестникари на Пловдив, колега в офиса на младежкия ни седмичник "Комсомолска искра" на втория етаж над хлебарницата „Корона”, угрижен уж, ми рече: „Тук никой не те обича, това не ти ли говори нещо?”
5 oct. 2006
МАЙЧИН УРОК
Родителите ми съвсем, ама съвсем не са ме глезили. Това – гушкане, прегръдки, целувки, милувки, мили думи, каквито и да било знаци на привързаност, нежност и благоразположение, за мен бяха сън, бяха си чудесна вълшебна приказка, отредена за кротко някое хлапенце. Мен ме нямаше там, защото бях палав, доста палав, или както майка ми и баща ми един друг се питаха долу, в тъмната изба край пловдивското шосе за Пещера, преди да пристъпят към изпълнение на поредната порция наказание: "На кого, бе… на кого се е метнал, като в нашия род такъв глупак нямаме?" По-късно, в години на юношеството ми, когато си размишлявах над това и онова в леглото, в ухаещата на манджи и талаш кухничка, едновременно и мебелна работилничка, съм си давал сметка, че след като майка ми и баща ми помежду си имат обич, значи и към мен – понеже се явявам, макар стипчив, нагарчащ, на моменти кисел и стипчив суров плод на страстната им любов, съвсем не ще да са тъй хладни и безразлични, както са ми се показвали.
Вероятно такава ще да била представата им за домашно възпитание. Но защо тогава сестричката ми, която наистина си беше кротко и мило хлапенце, бяха обкръжили с нежност и обич, колкото и строги да били! Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновниятбях винаги аз, и нищо не бе в състояние да ме извини при строгите им изисквания – ни моята хлапашка неопитност, ни заядливите надменни хазяи или хора, с които – нормално за някогашно палаво хлапе, си имах неприятности.
Имахме в махалицаата край Пещерско шосе, в занемарена дървена барака до зида на дворчето пред двуетажната къща на улица "Ниш" 5, едро момче – син на хамалина Михал и на чистачката Кръстана. Тошко Белята помня като изключително злобно същество, от онзи рядък вид същества, за които казват "злобно и в червата". Майка му беше висока кокалява женица, баща му – едър, масивен тип, с развлечена походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка салонче с антре, в двора на "Ниш" 5, срещу къщата на „Ниш” 4, дето пък ние живеехме под наем с друго едно семейство – умирисания на тютюн бай Борис Цветаря и санитарката Минка, парясница със сина си Колю Кабасуто, късно нощем долитаха псувни, ругатни, циврене; екнеше гръмовитият пиянски глас на хамалина. Чудел съм се кога Михал ще убие жена си и сина си Тошко, който му беше същинско копие.
Та същият Тошко, шестокласник вече, седем години по-едър и силен, далеч по-силен, веднъж, като се прибирах от забавачката, ме препъна сред улица "Ниш", току пред избата ни на "Ниш". Блъска ме с юмруци по гърба и главата; с коляно ме беше затиснал, крещи тържествуващ: "Яж, мамицата ти! Яж пръст! Баща ти за тая земя се е борил". Кървав, с окаляно от сълзи в прахоляка лице, насинен, охлузен, тичам при най-близкия ми човек на света да се оплача, да ме утеши и погали.
А майка ми се затворила в бараката, дето държахме кюмюра, пере в голямото дървено корито, огромен куп пране натрупала отстрани. И се втурвам, значи, при моята мила майчица да й се оплача и се наплача, Притискам лице в скута й, в мократа й престилка да ме успокои, да ме утеши и погали. През горещи сълзи и сополи, задавен от хълцане, от незаслуженното унижение, шепна: "Майко, Белята ме караше пръст да ям".
И майка ми пазарджиклийката, любимката на баща си Борис Дявола, като ме отстрани гнусливо с лакът, такава мокра плесница ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми, и през зъби ей това само чувам: "Теб кой те калеса при Тошо Белята да ходиш! Кой те изпрати с него да си играеш! Защо друг не блъска Тошо Белята, ами точно теб!"
И дотам!
Изхвръкнах от барачката с прането, кюмюра и дървата. Прескочих през едно и две деветте стъпала към полутъмната студена изба долу, хвърлих се в моето легло да скимтя, да се нахълцам, и да не ме видят разтерзан, заровил лице във възглавницата с лъх на манджа и талаш.
Жесток урок – от онези уроци, дето цял живот се помнят! Оттам ми е обеца на ухото: Каквото да ми се случи, себе си да обвинявам, у себе си първом да търся и повода, и причината; не-е-е, не са ми виновни другите, че са такива, каквито са! Грешно съм преценил, грешно съм им се доверил, у мен е вината за гадости, които са ме връхлетели. Ама да тръгна да обяснявам, да моля, да хленча… Кому! На Арменския поп ли? Че лошо не съм сторил на проклетото същество, та кой ще чуе, ще разбере! Каква полза от хленч и оплаквания! Да не съм идиот, че да се правя на циганка просякиня, парица да ми отпусне милозлив някой си в паничката?!
А Любовта? От невръстен тя ме е пренебрегвала. Не съм я усетил до днес такава, каквато съм си мечтал и бленувал. Подир някое време ще продължа вероятно по тази тема, сега обаче приключвам с този само мой си скъп извод: Колкото по-силно се стремиш към любов, толкова повече разочарования очаквай в объркания ни живот, който българите сме си го направили несносен и толкова неприветлив под мълчаливия взор на нашата сурова единствена и неповторима майчица България.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited on 6 mar. 2025
Илюстрации:
- Пролетта на 1954. След забавачката.
- Тип от тарикатите, които си избрахме.
–––
* Николай Заяков (1940-2012).вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%97%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.
Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)
13 apr. 2017
ЛЯТОТО КРАЙ КИТЕН
Споменавам те, татко мой, който си на Небесата, и често те сънувам, и се питам: Какво правиш в съня ми, нещо важно ли идваш да ми кажеш?
Лятото в Китен щях да се удавя – хлътнах от плиткото в дълбока яма, но никой не разбра, затаих го у мен си. Това знаеш ли, татко мой? Позволих ли си някога да го узнаеш?
Когато ме биеха по лице с юмруци и думи, криех се в кюмюра да изплача унижението, и не ти се оплаках нито веднъж. Когато станах голям, явявах се в дома ти само за да се похваля с успехи, и премълчавах неприятностите, които следват всеки нормален мъж в неговото възмъжаване.
Един-единствен път се изкуших да ме видите двамата с майка как умело се бия на боксовия ринг, и вие дойдохте на онази фиеста в подножието на Бунарджика в Пловдив, зад черквата "Свети Мина", дето съм кръстен чак в седмата си година. Ех, как съжалявам, че ви поканих – видяхте как падам под ударите на моя противник – момъка срещу мен! И после у дома за този злополучен мач ти дума не обели, нищо не ми рече.
И добре знаех, че не ти е било приятно да виждаш сина си как губи на ринга, но то си бе, разбира се, нещо в реда на нещата, защото бях преживял вече лятото край Китен, когато за пръв път се уплаших за живота си и някак от само себе си проумях – за да си човек, най-важното е да се научиш да губиш като мъж и българин– без хленч, без да размазваш сълзи.
Защото онова лято край Китен преживях първият ми урок по мълчание, научен от теб, мили мой татко, дърводелецо неизвестен и мълчалив, който си на Небето
и гледаш внимателно и хладно отгоре
как падам на ринга и пак ставам,
как падам на ринга и пак ставам, как падам на ринга и пак ставам, което значи, че все още съм жив.
Пловдив – столица на културата и пошлостта
Plovdiv, edited on 21 fev. 2025
Илюстрации:
- Август 1961. На черупчестия нос край Китен.
- 1980. Пред портата на Бачковския манастир.
–––
* До работническото почивно селище край Китен отвъд Приморско с баща ми долетяхме с обновения лично от него мотоциклет NSU 500 куб.см. с военен кош от BMW Romel. Майка ми и сестра ми Ели пристигнаха същия ден с междуградския автобус Пловдив-Китен. Изкарахме на морето 14 дни (подслон и храна) с профсъюзна семейна карта за символична сума в дървени бараки, увиснали над залива до Китен заедно с двайсетина други работнически семейства като нашето. Бел.м., tisss.
Сред перфидните форми на унижение е да те броят за доверчив или наивен, след като мълчаливо си се наслушал на кощунствата на отродници и мекерета на чуждия интерес. Ала отродникът не разбира могъщия упорит дух на нацията, че се е пръкнал като плевел в плодна пшеничена нива. Но нивата помни. В двата ми рода – бащиния от Харманли и майчиния от Пазарджик, всъщност бегълци от Перущица и Калугерово, няма генерали на Държавна сигурност, нямаме главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха до един обикновени българи – живееха скромно, не зависеха от конюнктурата, от далаверите с долара и търговията с влияние, нито от кощунствата в политиката, а само от предприемчивостта и труда си. Миналото живее у нас, докато го помним. Мъртвите са живи, докато помним. Не в религиите, в душата на човека е бедата. Тежко му на отродника! – Аноним (1947)
22 uli 1997
СИНЪТ НА ВОЙНИКА
Баща ми днес щеше да празнува 3/4 век, да беше жив. Петдесетгодишнината според Стария завет древните хора празнували с юбилей, а 75-годишнината? Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен дори за себе си, в плен на пламенни желания, на всякакви бесове и розови мечти, амбиции, стремежи. И понеже той, който отстрани ми изглеждаше най-обикновен – като голяма и спокойна река сред тучна морава, за мен, амбициозния му наивен син, оказа се, е бил глъбина с мълчанието и в привидната за повърхностния поглед делнична обикновеност. Какво ми е дал, какво към взел от него? Не си го спомням иначе, освен – вдаден в работа.
Като се уверил, че му се родил син, този тих, непонятен в много отношения и досега за мен човек, далечен комай за всякакъв род фасони, ефекти и демонстрации, сторил нещо изключително за своя начин на живот: наел файтон и поръчал на файтонджията да минат през пловдивската Главна (улица), седнал не където сяда клиентът, а върху капрата до файтонджията, и хем размахвал бутилка вино, хем пеел с пълно гърло. Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее... Пердашил ме е жестоко като палаво хлапе, но не ми е крещял. Не псуваше, не крещеше, биеше – и причина за боя във всички случаи беше майка ми, лютата пазарджиклийка, любима щерка между петте деца Вяра, Надежда, Любен, Василка, Виолета, на Борис Дявола.
Когато бях шест-седем-осемгодишен, състезаваше се като кросаджия, без да е имал особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше като поп на моторетка: вдървен в кръста, като на парад, и с майка отдалеч го различавахме по бялото чисто лице сред оклепаните до уши като коминочистачи пловдивски мотоциклетисти. Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато нови са излизали от завода. Измайстори сам електрическа планя. Повечето от нещата у дома бяха рисувани на груба амбалажна хартия с дърводелския му молив и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко – за салтанат, сякаш да си придаде важност. Карти не играеше, обичаше да играем на шахмат, току някой път ще рече: "Я, ела да те поизпитам на шаха!" И като изгубя две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидниченето, ироничното заяждане, гръмкото самохвалство, тях ги нямаше у него: "Е-е-ех, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми на момиче за жена; лоша дума обаче за нея не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умее да се грижи, ти го чакаш къща да върти. Кой ли дявол те прати чак в Добруджа!... Кешки да не бях те пускал да учиш в София, да те бях направил един мебелист-дърводелец. Златен занаят е това".
Докато се състезаваше, в бараката за дърва и въглища в двора на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, елипсовидни две бели табели и кръгло тенеке с червени цифри. Състезателният му номер бе "45" – в това откривам заложен скрит смисъл. В дъждовната пролет на 1945 година на фронта край Драва оцелява в най-жестокото сражение, което бойците от Българската армия водят в Унгария през Втората световна война, излиза без драскотина изпод воя на шрапнели, снарядите и пиукането на куршумите, когато от шейсет нашенци в лекокартечната им велосипедна рота оцеляват неколцина. Имаше си кожено яке и ботуши с подметка от автомобилна гума и високи кончове, правени специално за състезанията му. Трасето за мотокроса в онзи Пловдив включваше Трихълмието и Бунарджика, обикаляха Руския паметник-костница най-горе на Бунарджика, слизат до Пещерско шосе, през жп-линията покрай Гарнизонна фурна в Сарайкъра, после газ до дупка към село Мечкюр, днешния краен квартал Прослав, после през Царския остров, където е днес Гребната база, пердашат край река Дермендерлийка, оттам край ресторант "Ловна среща" и бахчите на махала "Матинчеви градини", до подножието на Джендемтепе, оттам обратно по Пещерска в посока Централната жп-гара, срещу Втора градска поликлиника по ул. "Станционна". Финалната лента беше опъната над стотиците развълнувани пловдивчани току под парадното стълбище на Офицерския клуб, както наричаха прекръстения по време на соца Дом на народната армия.
Помня как в дъждовно кишаво време препускаха по Пещерско шосе, покрай нашата бедняшка уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце. Струпалите се от двете страни на шосето комшии крещяха, до кости наквасени в калната киша. Та точно тогава, когато съм се усещал целият огрян от щастие, горд с този мой храбър и рядко красив баща, мотичката си заби в лицето ми внукът на хазяите Дърварови Видко Троплев. Едно от двете рогчета на мотичката ме уцели на сантиметър под окото. Белегът й ми напомня какъв късмет съм извадил. Да речеш, било е предупреждение да не се възгордявам – че когато съм най-щастлив, злото може и да изпълзи от леговището, за да ми смачка фасона.
Един от мотористите, Димитър Баев - Байката яздеше чистак новичка чешка ява 250 кубика, а пък чешките яви бяха по-бързите мотоциклети... Та из калищата на Острова, където още от времето на соца е изтрезвителното за окошарване на пияндета, имаше дълбок ручей. Преминавайки през брода, на Байката му пада веригата. Баща ми карал подир него и го подминал. Сетне обаче спрял, върнал се да помогне. Когато потеглят оттам, подкарал пак подир Байката. Не помня някога да е бил първенец. Веднъж беше втори, друг път пети от трийсетина състезатели. От наградите му, помня, найлонова риза донесе в избата. Найлоновите ризи бяха на мода, и той много й се радваше.
Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", а също и седмичното вестниче "Авто-мото". В полутъмната изба на къщата срещу черквата "Свети Георги" в Мараша, дето след като купиха през 1965 година първия етаж, си устрои мизерната мебелна работилничка, има вързопи със списания за наука и техника от 1950 до 1960 г., пожълтели, умирисани на влага и мухъл. Странни машини виждах там нарисувани: дирижабъл, хидроплан във формата на два тенекиени галоша, лодка торпедоносец, въртолети, подводници или торпили с дизелов двигател, дългоцевни оръдия, бойни коли с гъсенични вериги, автомати, картечници, разни видове стрелково оръжие.
Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, го съхранява някъде сред Родопите покачен върху магаренце. Ръката си е вдигнал за поздрав. Най-хубавото на снимката е усмивката му – усмивка на беззлобен кротък човек. За тази негова снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми е говорила: "Виж го баща ти! Не ти ли мяза на Исус Христос? Същински Христос е на тази снимка".
Не че е бил набожен. "Набожен" винаги ми е звучало като ирония, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи, под ордена за храброст, циганските ножици за тенеке и две конусовидни юзчета (чашки за 30 драма ракия) – едничкото му наследство от баща му бирника Георги от Харманли, след като издъхна, открих цветна иконка на Господ, а на гърба й – послание с почерка на майка му от февруари 1945 г. да се пази. Носил я в джоба на войнишката си куртка, сгъната на четири, евтина цветна хартиена иконка. Хич, ама никак не му се е ходило на война! С всичкия си усет и кожата си го усещам, защото съм му син. От петимата братя само той, най-малкият, най-нежният, е бил пряко на фронтовата линия. Бате Митко (първи, големият) служил на пловдивското летище, Насо Гащара (третият) служил на майната си в Гърция около Бяло море, Дончо Музиканта (вторият) разхождал войнишката си униформа из Харманли, чичо ми Стефан (четвъртият) останал в Пловдив да се учи за дактилоскоп – бъдещ кадър на следствието в МВР. Майка ми ми е споменавала, че от фронтовия щаб изпратили предложение редник Кирил Бояджиев да получи Орден за храброст І степен, в последния момент обаче Орденът І степен получили близките на ротния му командир посмъртно, а редник Бояджиев – ІІ степен, че самичък изтеглил с леката си картечница с 300 м фронтовата линия срещу нацистите на запад, но все пак оцелял.**
За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво си ме заврънкал? Войната е кланица. Първата седмица в окопа от вонята на леш, каквото хапнех, повръщах, нощем не можех да мигна". Труповете на мъртвите се разкапвали пред очите им в слънчевите дни. Обичал ли е живота? Не мога да си го представя обезверен, тъжен, отчаян. Но неговата увереност не бе дразнеща. Казваше лъчезарен като хлапак: "На стари години, ако не мога друго, поне семки, фъстъци ще продавам с ей това кантарче. И пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит и в старостта си, ръждясва от половин век в избата на триетажната масивна ъглова къща срещу черквата "Свети Георги" в пловдивския район Мараша.
Рекъл веднъж на майка ми, както тя ми предава думите му: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те прегръща, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още, пак от майка ми чуто: по цяла нощ случвало се, да не я оставя да спи, говорел й: "Ех, Надке, кому лошо сме сторили, че така се случи с нашия син!" (Оженил съм се за момиче, дето ми изневерява под път и над път: някак узнали, колкото и да съм крил.)
Когато болките му били ужасни и усещал, че умира – десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме по някогашния път до столичната клиника "Пирогов", извръщаше лице към тенекиената стена на зеления санитарен сандък, да не усетим, че от болки плаче... Докато майка ми и сестра ми си бъбреха нещо, виждах как, цял в пот, мърда устни и без глас шепне: "Оле-ле, майчице! Майчице-е!" Издъхна изоставен, без какъвто и да било човек наоколо. Отвратих се от българските лекари с касапския им манталитет на студенокръвни. Колко ли са българите, отишли се от тоя побъркан свят сред възгордели се лекари и нагли адвокати на моята многострадална България! Нечовешко е, че го изолираха в пълно съзнание от всички ни, безпомощен, гаснещ във варосаната им клетка на десетия етаж, където го откараха с асансьора от преддверието на ада към Отвъдното "Пирогов". И смятате, че вярвам на лекари! Аз го облякох в болничната светлосиня пижама на "Пирогов" с лекета от кръв и йод. Пак аз не можах да го позная в моргата на "Пирогов" сред останалите шестима мъртъвци на онзи 6 септември 1983 г. Бе се подул трупът му. Върви санитарят пред мен, отмята чаршафите над оцъклените мъртъвци и аз само казвам: "Не е този, не е този".
До последния си дъх работи. Трудът за него не бе тегоба, а привилегия на здравия жизнен мъж. Като гледам сегашните михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат и се вайкат, как одумват света и хленчат, познайте какво си мисля! В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал в четири заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, за да полеят лехичките с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл да обиколи адресите по подадени към мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в блок 51* в жк Тракия (срещу Пощата) хората не си били у дома. Качил се пак на вилата над Белащица. Този път взел със себе си съпруга на сестра ми. Около един по обяд в непоносимата жега на 31 август тримата пътуват обратно към потъналия в мараня и задух Пловдив. Набрал кофа грозде от асмата над гаража, рекъл на майка ми: "Как да седна да ям, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще оправя и тази рекламация, и се прибирам".
Година след смъртта му заварвам грубоват непознат на масата във всекидневната. Седи на мястото, където седеше баща ми, наметнал домашната му дреха, а майка ми трака паници край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухничката. Мир на праха ти, непрежалими мой Мълчаливецо! Ти беше строг баща, но и аз не бях послушен син.
23 uli 1997
Кога ли заможните безделници ще имат шанс да помечтаят? Бедният мечтае! Ой, как мечтае! И колкото повече мечтае и по-невъзможна, толкова по-красива му е мечтата.
Гените, дето се плискат в кръвта ни, са ми велика загадка. Шестнайсетгодишен бях, когато рекох на майка ми, изпъчил гърди, преливащ от жизненост: "Баща ми не мога да настигна, че е излязъл жив от Голямата война, затова си пожелавам да имам само малки войни, много малки войни!" Четиринайсетгодишният ми внук Борко, който по случайност носи името на Борис Дявола, баща на майка ми Надежда, рекъл на майка си, на по-малката ми дъщеря Надя: "Мамо, решил съм един ден да купя къща за мен и за теб, и повече да не си броим стотинките".
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 fev. 2025
Илюстрации:
- 1972. Баща ми в местността "Юндола".
- 1978. С дъщерите в старата квартира.
–––
* Блок 51 в пловдивския жк Тракия беше известен като "милиционерския блок". По онова време вече ме бяха изгонили от редакцията на местния младежки вестник и когато реших да отстоявам правото си, че съм написал истината, от най-високо място в пловдивския ОК на БКП, от асеновградчанина Крум Марков, пред колега от вестника изречено: "Много съм малък да му помогна, но кажи му не рови, да не стане по-лошо". Не само инструктора в ОК на БКП Крум (1945), и други ме предупреждаваха, като съседа Костадин Костов - Коцето, който по онова време бе милиционер, и 77-годишният бай Андон Тодоров – един от инициаторите на стачката на ямболските текстилци през1931 г., пребит в пловдивската полиция със сапове за мотика и ходил после шест месеца с метален корсет, на четири очи, угрижен ми говореше: "Имаш две момиченца, за мислиш ли?!".
** Когато изтеглил фронта на онзи участък край Драва, вражеските куршуми пиукали като разлютени оси около него, а чувал и възгласите не нашенци откъм траншеята: "Уцелиха го... Не, бе! Още е жив". Скачам, притичвам няколко метра и се хвърлам по очи, а нашите се хващат на бас дали са ме уцелили. – са буквално думите на баща ми. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)