ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1699.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1699.)

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  17 avg. 1997

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

  На 6 август поехме за летовището Каваците зад Созопол. Сутринта към пет и нещо натоварихме семейство Ряпови бабар с багажа им: освен плажните им рогозки, чадър и такъми, кофа чушки, домати, картофи, лук от градината им на село и около два след обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там, поскучахме, попекохме се и на 11 август, като ритуално си взехме финалната утринна морска баня за последно сбогом, поехме да си се прибираме към Пловдив, почервенели, с европейски тузарски морски загар. Сред нещата, които по-живо си спомням, е една от разходките ни с Re. по брега преди тръгването, когато гларусите с протяжни крясъци пикираха над нас, а вълните ревниво ближеха пясъчната ивица подире ни, сякаш за да заличат стъпките от босите ни нозе върху пясъка, после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше наоколо, само боклуци и ръждиви тенекета, когато на пустия плаж с радостен лай дотърча Роро – игривото черно куче на Ряпови, и чух Меди – жена му на Ряпов, да вика своенравното псе откъм бараките иззад почивната станция.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, поне не се повреди съвсем, не се скапа и реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на ручейче, скрито бълбука и се провира из високата суха тръстика. И т бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато измина почти седмица от връщането ни в душния мил Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам?... ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно шета около Re., пилее пари в неговия си стил и го раздава грижовен примерен съпруг, доколкото го разбирам от задъханите й преразкази. Имам усещането за двуметрово едро животно, вони ми на влажна козина.

  Във видимия спектър между мен и нея всичко май е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията – леко килнат, и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвимо момичето, особено ако е трийсетгодишна хубава жена. Не мога да знам, но и не искам да знам доколко важна е моята лична обвързаност: името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла й съм, няма ме на сцената, пък и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. Защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко тук е в движение, константна (постоянна) е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие, хармонията може би трябва лекичко да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и в напрежение... Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не-е, не желая трохи от чужда трапеза; за даровете и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да си плащам. Не съм слуга! Каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист съм – надявам се, не безскрупулен. И въпреки това, нещо ми се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на сборника "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров (1932-2008)* за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щурата амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата – налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни може би амбицията да пускаме перки, да се правим на велики и неповторими личности, а освен тщеславие май друго няма. Иван Вазов (1850-1921) от Сопот или Пенчо Славейков (1866-1912) от Търново – истинският и измисленият: единият живее, вторият явно позира.

  Да си вдигна задника и да се махна. Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми се проясни – ако случайно Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Кеф! Спасителят Иисус в тъмночервен мерцедес, по бански, с модни слънчеви очила и масивен златен кръст (стотина грама) на косматите гърди, верижки, татуировки с Дева Мария, обици, ланец, пръстени, висулки, тръненият венец и пр. От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За пръв път го открих, когато се питах завиждам ли на пишман поета Спас, кмета на Пловдив Гърневски (1953) от селото Марково край Пловдив. И Спас, и Теди – Теодор Димитров (1955-2007)**, областен управител), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и светият Папа полякът Войтила, и Вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Решително не мога да им завиждам; като простосмъртен, не си пожелавам ни славата, нито участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Съгрешил от наивност и изкушен от тъкмо прелюбодействалата заради онази Ябълка на познанието Ева, и Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. Ала дали и в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред тъжна кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало през страдания и страсти, т.е. през бесовете, заложени дълбоко в нас. 

  Спомням си френски шлагер в арабски стил, няма как да не го знаеш: "Айша". Доста приятна мелодия, но и нещо като сбогом. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в мърляво кафене край занемарения къмпинг при летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. След дните на жега времето се бе развалило и ята от гларуси с разперените си огромни крила кръжаха над нас, бяхме сами или не, имаше семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки. Това нещо ми се е запечатало в ума – изплува винаги, дочуя ли мелодията, която тогава се просмукваше през поривите на поривистия вятър от поръждавели сивозелени тенекиени тонколони с надпис "RFT"... Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия. Днес нищо вече не е същото, ала нещо игриво в този френски шлагер ме връща към дните, когато съм бил изпълнен с илюзии, и поради тази причина щастлив, наистина много щастлив.

  Пет денонощия изкарахме с Re. в крайно занемарената почивна станция, при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка!? И там, в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за половин-един час досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства...

  Всяка вечер се пренасяхме да легнем в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше играчка, плюшено зайче с барабанче, което нежно цънцънкаше мелодично, докато се гушкахме в тъмното. Колата ми никак не беше наред, така че едвам се дотътрихме до ведомствената почивна станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на моите приятели, заради който брах дертове и така провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и китни мотелчета край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-скъпите ми спомени от преживяното до днес. Върви след това не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

Пловдив – гнездо на пошлост и древна култура

Plovdiv, edited on 15 apr. 2025

Илюстрации:

- Брегът край занемарената почивна станция.

- Любовта вирее и в най-невероятната пустош..

–––

* Вж. https://3nai.blog.bg/regionalni/2008/11/25/chii-v-kraina-smetka-sa-belite-nenki.258562 Венци предложи името на замисления в гола стаичка между членове на някогашната първа Демократическа партия (преди завладяната с фалшив протокол от бившия агент на Комунистическата пария Борис Кюркчиев, кмет на с. Бачково по времето на Царство България). Венци измисли името на седесарския местен вестник "Свобода".

Венцеслав Бъчваров (с писателски псевдоним Глориъс Рийт Купър)

** Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eks-predsedatel-na-obshtinskiya-suvet-v-Plovdiv-zagina-v-Gurciya-25949. В жилището на Теодор на един от горните етажи lвъв ведомствен блок край пловдивския Захарен комбинат до три след полунощ полузаспал от време на време хвърлях око да проверя как на компютър с избледнял монитор се труди над първа страница на брой 1 на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991). И в три часа сутринта вдигна лапи и съкрушен обяви: "Няма как да набера на компютъра твоя шибан макет". После Теди стана "голямата работа", губи се година-две в Гърция, прибра се у дома, подхвана бизнес, отвори цехче в село Ягодово и внезапно беше обявен за Областен управител на Пловдив. В знак на обич към аргатите, раздал на всеки от тях чистак новичка лъскава алена турска ютия за 8 лв. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1698.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1698.) 

 Тук всичко се прави така, че да ти е гадно, гнусно, мизерно. И това е България днес! Имаме най-разкошната в Европа и света природа, която куцо и сакато с пот на чело, с нокти и зъби се пробва да унищожи. И като вече успяват. Родоотстъпничеството тук е битов реализъм, зов за емиграция в чужбина, само да си по-надалече и да не виждаш как всичко талантливо и светло най-старателно се унищожава. – Аноним (1947)

  18 dec. 2008

ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ

Започва голямото неделно пране.
"Мръсните гащи и ризи вадете" –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.

Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми весели и дългокоси
големият син студент.
Поглеждат го презрително,
осъдително, строго заплашително.
Чува се: "Да-а-алеч ще отиде!
Еето ги значи неговите книги!
Ето го значи неговото учение!
Ама че поколение!"

Естествено изръмжалият е бащата,
както здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
с мазния си каскет голям
върху кратуната му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор, на праз и кромид.
Потника мишките са го изблизали
заради солта, която на всяка твар е нужна;
види се, и други твари са го гризали
и вероятно са си живели задружно.

"Този потник му е от армията спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен партиен сукман.
Сукманът е като Самарското знаме развян
и бухнат в коритото с демокрацията и сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се щура насам-натам, и се киска
като изкукуригала народна артистка:
"От този наш исторический сукман
трепереше нявга хайдушкият Балкан".

Ето че и дядото се показва.
По вида му личи, че го присвива язва –
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
милият избухва като гърне с динамит
и захваща да плещи своите простотии,
като вечния депутат в Парламента.
Знаят му илача и пъргаво го успокояват,
като му връчват шишенце домашна ракия.
И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, оба-а-аче все пак
ползва момента да дръпне пламенна реч:
"Българийо, 

и ризата от гърба ми свалиха и взеха!

Тя нашата май свърши се веч".

Последна, то се знае! – е дъщеричката.
 Какво ли мъкне в полите си тя?
"О, Боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината!
Кой е щастливият му баща?"

И ей го на! – извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
оживяло по чудо Българско дете.
И майка му, хубавицата, кисело тръсва:
"Сега на кой тарикат ще го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
да помни чия рожба е, кога порасте!"

Пловдив – най-древното жизнено селище на нова Европа

Plovdiv, edited on 14 apr. 2025

Илюстрации:

- Статуя на Смъртта и Сатанизма насред столицата.

- "Българин да се наричам първа радост е за мене!"**

–––

* Скулпторът от Кърджали Вежди Рашидов (1951) преби млад полицай на пост сред София и получи за това юначество като награда боен пистолет лично от товашния Главен секретар на МВР Бойко Борисов –  вж. https://btvnovinite.bg/588-Politsay_sas_schupen_nos_sled_skandal_s_Vejdi_Rashidov_i_Emil_Dodov.html & https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2001/11/29/107086_vejdi_rashidov_e_v_aresta_za_poboi_nad_policai/. В отговор на жеста и вече в качеството си на Министър на културата, г-н Вежди Рашидов стана инициатор за драсканиците си по време на разни заседания скучаещ "най-велик политик" на днешна България ген. Бойко Борисов (1959) да бъде избран и обявен за Почетен член на гилдията, представлявана от Съюза на българските художници, вж. https://bnr.bg/post/100036972/sbh-shte-obyavi-boiko-borisov-i-vejdi-rashidov-za-svoi-pochetni-chlenove.

 

** Фрагмент от любимо стихотворение от Патриарха на Българската литература Иван Вазов (1850-1921) за поколения българи, родени по време или непосредствено след Втората световна война. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1696.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1696.)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

30 mar. 2007

 И аз, щом отдалече те съгледам в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам./ Сърцето трепва ми в гърдите,/ гласът ми изведнъж пресъхва. – Сафо (елинска поетеса от VI-VII в. пр. Хр.)

  Не каца случайно на рамото ти, макар да изглежда случайно. Своенравна е, но не си мисли, че с хитрост и преструвки ще я задържиш. И колкото по-здрави са ти оковите, колкото по-яки забраните, ще си тръгне някой ден, когато окончателно си решил, че на света освен изпепеляващата, дръзка, жестока и велика любов може да има и любов за делнична консумация. Ех, баня – ех, кеф! Знам скучни персони, щастливо оженени, народи им се челяд, радват си се вече и на внуци, и все пак никога не ще узнаят какво е любовта. Няма такова нещо като делнична любов, дами и господа. – Аноним (1947)

   12 oct. 2022

ВЕНЧЕТО* 

  Лежим си с Венчето върху нейния силно избелял огромен чаршаф два на два, като за съпружеска спалня. Август в Пловдив. При това на чудесния градски плаж с четири басейна: един олимпийски, два юношески и помежду тях, тъкмо срещу входа с касите встрани – кръглият плитък басейн за ситни дечурлига. Та лежим си с Венчето – рядко красиво маце с мургав тен, ясно сини, дяволски премрежени очи: после ще узная, че е късогледа, затова си присвива очите, докато ме нагласи на фокус, пък аз това нещо го приемах с ентусиазма на 21-годишен девствен ахмак за подкана да продължа да я целувам. Лежим си, значи ние, след като стана причина да се сближим от раз като две сродни души между стотина мъжкари, на свежата морава изтегнали се или щуращи се наоколо с орлов поглед за пиле с напращели цици, тънко в кръста, с пищно дупенце в оскъден бански, и Венчето ми засенчи книгата, с която се залисвах – четях, обърнал напук гръб към дивната суетня, голота и взаимни мераци между двата пола. И чувам откъм сянката над мен: "Случайно да ти се намира поне една цигара? Иначе огънче си имам". Та тъй. После по нейно предложение, че хавлийката ми бе колкото за боксьор в категория перо**, разположихме се ний с Венчето върху нейния просторен избелял спален чаршаф на весели цветчета.

  И пафкаме от цигарите ми на беден студент. Една, втора, трета. И от дума на дума, от само себе си се оказахме плътно един до друг, и после – един върху друг. Ама че някогашният плаж зад бившия стадион "Девети септември" бъкан с народ. И чувам по някое време как някой взе да подсвиркве с уста. Като се огледах, около нас двамата с Венчето, откривам две дузини расови аполоновци, изтегнали се в идеална окръжност като за представление, и всеки подпрял брадичка с юмрук: бленуват, внимателно ни следят какви ги вършим. Как ли ми се завъртя в ума този спомен ли! В Интернет какво ли не, чат-пат чета готини стихове от хубавко някое миловидно момиче, ала как да не подсвирнеш с уста, кога напращял мъжки екземпляр се вреди преди теб да поздрави поетесата с красиво изображение на китка цвете, розово сърце, пронизано от стрела, или сдържано някак, ама доста двусмислено – с щръкнал палец. Ай, мамка му, пак ме изпревариха! Нормално е да си го речеш наум, нали?

  Венчето живееше в Кючук-париж, толкова мерак ми остана по нея, че досега помня тухлената двуетажна къща на улица "Полтава" № 4, до която веднъж само и по нейно изрично желание, изпратих от плажа, прекосявайки почти два километра от Пловдив, кажи-речи, все по жп-линията за Карлово, от железния военен мост на Марица срещу Захарния комбинат до надлеза с Римския виадукт под Джендем тепе, телохранител на стройното мургаво момиче, превърнало се за късо време, т.е. фактически до края на онова задушно пловдивско лято в кралица на обладаното ми от любов сърце. Сетне времето захладня, ливнаха поройни септемврийски и октомврийски дъждове, и спрях да ходя на плажа, а хубавелката изчезна от мокрите ми сънища.

 Преди мен Венчето преживяла бурна любов с известен пловдивски боксьор в тежка категория***, който я зарязал, че – рекъл й, натежали му срещите им подир усилните му спаринги и мачове за не знам коя си републиканска, европейска, или олимпийска титла. И отчаяната Венче оттогава продължила по инерция да ходи всеки Божи ден на онзи пловдивски плаж, да си лекува раните. Та ето как съм попаднал в полезрението на отчаяното късогледо момиче. Да си не помисли някой, че се фукам, ще спомена и някои кофти работи за себе си...

  Понеже изведнъж, ей тъй съвсем от раз го харесах това силно отчаяно отритнато в любовта момиче, самонадеян като абсолютно незапознат с непонятната за неопитен млад мъж, типичен самодоволен глупак женска психика, реших по най-тъп начин да я изнудя да се привърже към мен, казано в прав текст, макар и грубичко: да залепне за мен. Спрели сме се току пред тухлената неизмазана къща на улица "Полтава" № 4, в пловдивския квартял "Кючук Париж" и вместо да й кажа като печен мъж, който държи преди всичко на себе си: "Чао, мила! Ще ти се обадя някой ден" – хванах се за корема да се превивам уж от внезапни остри болки. И Венчето недоумяваща ме пита: "Имаш разстройство, нали! Ти какво си ял днес на плажа?" И аз заплаках с обилни фалшиви сълзи. Треса се от плач, ридая на ужким, пък тя ме гледа потресена, недоумява. Боже мой, колко лесно било със замах да удушиш любовта!

  Мила Венче! Мили момичета, които разпалвате у нас и любопитството, и страстите, присъщи на всеки нормален мъж! Простете, че мъжете сме толкова нехайни към най-най-великото творение на Космоса, свят на хубост и хармония от древни времена! Но ако не вие, момичета, кой да ни научи да се съобразяваме преди всичко с вас – което ще рече: с вашите капризи, рязко менящи се настроения, интуицията ви за света и за стойността на всеки жест у единствения дързък, ала и неповторим кавалер на честта и достойнството у любимата принцеса на неговото мъжко сърце и смисъл в живота?!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 apr. 2025

Илюстрации:

- Целуваше се както удавница, вкопчила се в мен.

- Разкошното момиче няма нищо общо с кифлите.

–––

* Нищо в тази непохватна любовна история не е измислено. Но пък да беше се случила, дали бих я помнил толкова дълго?! Преди години сам стигнах до извода, че – неосъществен, копнежът по жена те следва като вярно куче, докато си жив или докато можеш да помниш и ти държи влага докато съвсем одъртееш.. 

** Категория "перо" в бокса, до 54 кг.

*** Тежка категория – от 90 кг. нагоре без ограничения. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1695.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1695.)

    Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалила за каквото и да било*, но зад гърба ми оставила у най-близките ми представата, която повтаряха подир смъртта й: "За теб Надка град градеше, Жоре! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". И това беше представа в рода на пазарджишкия род на дядо ми Борис Дявола за домашно възпитание. Накъсо: дете се гали само насън. – Аноним (1947)

   27 uli 2012 

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

30 mar. 2007

 И аз, щом отдалече те съгледам,/ в уплаха бледна, изведнъж изтръпвам./ Сърцето трепва ми в гърдите,/ гласът ми става сух и сякаш май пресъхва. – Сафо*

БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ! 

  – Кога се прибра?

  – Преди половин час, няма и толкоз.

  – Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага, както виждам, на компютъра си се залепил!

  – Нали бях ти казал? А какво да правя в Добруджа, взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща и – струва ми се, яко намусена, компания в интернет.

  – Пък аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.

  – Случи се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Е, не ми са много розови първите впечатления. Но нищо- нищичко не съм чел, освен отзива на някаква възвишена недоволна дама за твоето разтърсващо стихотворение**.

  – Казвай бързо, какво те замая!

  – Момиче. Като че не ме познаваш. Честно признавам, че е много хубаво да видиш жена, която ей тъй... с очи само може да ти се усмихва.

  – ?!

  – Едно от безутешните ми влюбвания от разстояние. Ала ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, да разказвам, а защо баш на теб, не знам, за тази... някаква сервитьорка в някакво си крайпътно заведение. Но то си е химия. Не се преструвам, честно си признавам, много е хубаво да видиш жена, която така... с очи само да ти се усмихва.

  – Айде беж да й посветиш едно стихче!

  – Нейде в облаците стават тези заварки между ангелите, които пърхат с огромните си снежнобели криле. По-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри са все от този род, и все безславно приключват. Но е много приятно усещане.

  – Да напишеш стих, разказ, нещо си! Да не ти отидат зян впечатленията.

  – Имам доста истории за разправяне, ама тази е най-най-важната за мен, и то точно в тези мрачни дни. Като имаш предвид и че не съм я докосвал.

  – Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!

  – Историята, имах предвид.

  – Дадох й визитката си, където се мъдри името ми. И като минахме днес сутринта край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, ама не успяла да открие темите, по които пиша.

  – Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница. Та ти не си писал от дни. Ясно! Затова не е намерила нищичко! И все пак как тъй не успяла?!

  – Стигнала до общата част на форума. Рекох й да порови из Интернет. С такива едни, особени... весели очи. Застанала зад гърба ми като сянка, без дори да я усетя, когато ни носеше чорбите, казва ми: "Май ви изненадах!" Понеже още като влязох в това случайно крайпътно заведение и я мярнах, засрещнаха ни се погледите, преобърна ми се сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не ми се беше случвало. И какво да говоря повече! – постарах се да не я поглеждам, че ставам... и аз не знам – в такъв момент срамежливост хлапашка ме обзема, да не ми се надява човек.

  – Ето нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".

  – Ако щеш вярвай, ама тези четири нощи се приспивам с образа на това момиче. Леле-е-е, съвсем се бях отчаял, че вече не... Пък двете ми щерки срещу мен седят, не усетиха какво става. А разбрах, че тя добре усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.

  – Хитрец!

  – Тези четири дни вечерта се приспивах с веселите очи на това момиче. Хем дъщерите ми срещу мен седяха, и пак не усетиха какво става.

  – ?!

  – И днес, когато влязохме пак там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха, по тоалетни и прочие... и още като я мярнах – и ми се стори, или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва делова, застава до масата, пък аз: важен, все едно хич не ми пука за нея, ама си се топя като евтина църковна свещица. Леле-е-е, какво теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча. "Много се радвам, че ви виждам пак" – това ми бяха думите. И побягнах – кажи-речи, като гузен. Да сме седели – да сме седели не повече от двайсет минути. Излапахме си свинската чорба и се изметохме. Но не съм бил досадник. И като тръгнаха двете дъщери към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам онези думи: "Много се радвам, че ви виждам пак".

  Ах, как ми се ще да обичам жена ей тъй, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейна чест – както аз си знам, когато тези неща ми идат тъй, отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това разбирам. Но тези весели, пък мълчаливи уж нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разни роли... това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък все едно видях Жената на живота си, такава, каквато си я мечтая и не съм я срещнал досега. Знам, че нямам никакъв шанс – и в това може би е голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, а усещаш – нещо у жената отсреща излъчва в диапазона на твоите честоти на биовълните.

  – Абсолютно! Разбирам те напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...

  – От десетина години за пръв път си подавам носа извън манастира, че разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си моите зидове и стени!

  – Вярно ли? Ами аз се учудвам как не си превъртял. Честно!

  – А ми се иска да извикам пред целия свят: "Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".

  – Десет години не са като десет дни.

  – Добре де, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това?! Нали за мен тръпката да видя момиче, което да ме разтрепери вътрешно, хем във възможно най-неподходяща ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!

  – Стига глупости! И не изглупявай. Хубаво е, докато си живеем с илюзии. Това е образът в съзнанието ни, нашата си илюзия, а пък че отсреща стои реалният образ, хем не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш някого, казваш си: Това е Моят човек, ала уви!

  – Уф, глупости са, знам! Обаче са много хубави тези илюзии. Знам! Да не мислиш, че не съм наясно реалността колко красиви илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се. Идвам от такава тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там пищни кавги, заплахи за побоища, за убийство и каквото още гадно ще ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател пред въртоп от страсти и злоба. Накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. И аз ги гледах и им се дивях, че са една кръв, от един род, би трябвало да търсят нещата, които ги привързват един към друг, ала от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.

  – ?!

  – Чух поне дузина истории за Смъртта... Как си отишъл този или онзи от мои някогашни добре познати възрастни хора от двете села край Балчик... Страхотии! Но как само живеят тези хора – в очакване да умрат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем там, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, с което си перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до нея си, заляла се с туба бензин и драснала клечка кибрит. Разговорите на възрастните се въртят все около Смъртта, понеже младите българи тук вече ги няма, раждат само циганите, и двете допреди двайсетина години многолюдни села Гурково и Тригорци са опразнени от живот, който тук, по мои спомени, през 1971-1988 г. кипеше.

  Огромна скъпа японска и грозна кола със софийска регистрация мернах край селската кръчма в Тригорци. За бабките ли, мислиш, са се наканили софийските тузове хиподрум да строят! По улиците като живи мъртъвци тътрузят нозе съсухрени бабички, нарядко – стар дядо или рояк циганета. Това е типичното днес Българско село в Добруджа, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници, бих ги нарекъл "народни изедници".

  – Ама като се приземиш след такава*** романтика, яко боли.

  – Кой мисли за краха на любовта, когато тази любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле?!

  – Аз! Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестоко да се самозалъгваме.

  – Човек съм, българин. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот живяха родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно същество. Спирал съм се да се обвържа с млада жена. Сега научавам, че и щастлива любов при това обстоятелство може да има. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани – че разликата в годините не бивало да е еди каква си и не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, възприемам като нещо друго, нещо за респект и почит, но не точно жена. За всеки влак си имало пътници, обаче отдавна не пътувам с влакове. Нищо лично!

  – И аз така.

  – Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сила имаш, че наоколо е духовна пустош и кал, а любовта единствено възвисява човека истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, нито слава – нищо, нищичко не са тези хубости пред любовта. И ако то е наистина Любов, тя с нищо и никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове, с духовна смрад и помия, даже пустинята преобразява в райска градина.

  – Сами си хвърляме прах в очите. Питала съм се понякога: Струва ли си изобщо това влюбване?

  – На реторични въпроси не се отговаря.

  – Правилно!

  – Много ми се ще да се обзаложим с теб, че от това премеждие ще излезе нещо... Не, не писана реч, а нещо реално... За живота си всъщност говоря. Това са ми интуитивни предусещания. Доста драми в торбичката спомени нося, та да не ги имам на ум, когато бръщолевя този род глупости.

  – Кажи за моренцето де-е! Само някаква хубавица спомена от някакво си крайпътно заведение.

  – Ами започнах с най-важното за мен.

  – Кажи за морето, де! 

  – Морето го гледах като панорама от най-най-високото място на Балчик – от обширна тераса в нова къща на две нива, преизпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма, локално парно и пр., там, където живее братовчедката Рени на двете ми щерки; живее там, значи, с мъжа си Камен и едно много сладко хлапенце, петгодишната... Леле-е, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица, според мен, е най-разкошното хлапенце там в целия артистичен Балчик, а вероятно и в цяла Добруджа. Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката градска болница, която белее двеста метра под нозете ни – отвъд яко обраслото дере. После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на пропастта, после – със стадо овце, което пасеше половин километър по-надолу в ниското, и с две стърчиопашки, които си строяха гнездо баш на ръба над пропастта, на двайсетина метра от тази открита за резливите добруджански ветрове тераса над Балчишкия залив.

  Децата, мила Сонче, си имат много по-интензивен духовен живот от нас, възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: облак, кукли, парцалени палячовци, плюшено или гумено пате, разговарят с всякакви щъкащи или летящи животни, птици, растения и насекоми. Как да не се почувствам и аз малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама на нея хич не й дреме колко съм голям, колко съм ловък и бърз, пъргав и силен, и каква заплата получавам, какво работя, каква кола карам и прочие. Всички тези толкова важни за учения невежа подробности за артистичното хлапенце тук нямат никакво, абсолютно никакво значение... Когато я запитах защо котаракът й носи такова странно име "Мерцедес", леко отегчена, през рамо тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Да беше котка, нямаше да е Мерцедес, щеше да си има женско име".

  Възрастните си въобразяваме, мила, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци или грохнали заможни дядковци, име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в някаква латиноамериканска цицореста, зеленоока, сочна и проч. Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена за присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около живота, Мерцедес е име, достойно за бял и на антрацитно-черни петна своенравен млад, с вирната опашка котарак.

  – Да бе!

  – Влюбените, мила, стават естествени като децата, не знаеш ли?! В това са вероятно и уханието, и чарът на Любовта. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 apr. 2021

___
* Чудесното стихотворение на Соня Пехльова:

Казваш ми: "Седнал съм на дъното на един ров..."
и аз – подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата 
и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките, 
мирисът на риба в близката таверна.
Също така – целувките по раменете, усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието, 
и такива – които потъват.

** Има на ум любовна романтика.

*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e дъщерята на някогашния собственик на прочутата фирма. Бел.м., tisss.