ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

 Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват. – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)

    9 mar. 1987

НАДЮША ЩАСТЛИВКА*

  – Името ми е Вера (от Вяра), обаче не си харесвам името. Да бях умряла, когато съм била много малка, сега нямаше никой да страда, защото мама и тате нямаше сега да се развеждат, просто понеже никога нямаше да им се налага да се оженят. Сестра ми Надя също нямаше да я има и да ме притеснява, защото я виждам как едвам диша и има бронхопневмония, и след половин час ми се налага да я водя на деветия етаж и една съседка там да й бие инжекция. Но като има нещо да става, то си става, каквото и да прави човек. Много ми е самотно, а вън като че ли отново започва да вали онзи неприятен февруарски дъжд, и като изгася за миг лампата и надникна иззад пердето, улиците са пусти, няма никой, асфалтът долу на паркинга лъщи като полиран, а пък колите блестят като чисто нови.

  Поне както в други неделни вечери момчетата да се бяха събрали под козирката на нашия вход Б, и пак да подрънкваха на китари, но и тях ги няма никакви, запилели са се някъде с другите момичета и изобщо... Обаче това е друга тема, както казва нашата госпожа Венедикова по български.

  Била съм само на два дена, когато баба ми Вичка от Добруджа дошла със сестра си Петрана, за да ме погледне. Погледнали ме, оставили си даровете неразопаковани на масата и веднага си тръгнали с нощния влак за Варна, пък после с рейса – за Балчик и Тригорци, за да каже на съседките от Тригорци, че мене няма да ме бъде и въобще, започнала да се подготвя за телеграмата от Пловдив, с която щели да й съобщят, че съм си отишла от този свят. Ами толкова съм била мъничка и синя-посиняла, нямала съм сили дори да плача. Пъпната ми връв се била омотала два пъти около шията ми, та лекарят казал: Цяло чудо е, че туй бебе се измъкнало благополучно на белия свят.

  Имам спомен как в леката кола на пловдивския ми дядо Кирил тате ми подаде едно вързопче с нещо, което шаваше отвътре. И като отгърнах розовото одеалце, за пръв път видях сестра ми. И така съм се разкрещяла от радост, че едвам ме успокоили, да не би да уплаша бебето. Крещяла съм, и сълзичките ми се стичали по бузите: "Кака... кака... кака! Аз съм кака!" Ами тя си беше толкова сладка, едното й оченце затворено, другото се кокори. И си кротува хубавелката. Усетих дъха й – лекичък като въздишка на котенце. Обаче ми я взеха, издърпаха ми я от ръцете и отидоха да се снимат, а пък ний останахме с дядо в колата... А пък дядо само си мълчеше, гледаше през стъклото право пред себе си и аз си седях самичка на задната седалка. Защото ний с него нищо не си говорихме тогава. 

  Една зима имахме папагалчета в клетка, хранехме ги и тате отваряше вратичката, а те летяха из стаята, и като дойде пролетта и навън всичко се раззелени и разцъфтя в различни цветове, те започнаха да се блъскат в прозореца, защото и те са глупавички като другите птичета. И веднъж, като останахме пак сами с Надя, отворих вратата към южната тераса и без да се усетя, женската, която беше зелена и много по-красива, взе, че излетя и кацна върху тела за пране да си подрежда перцата. Толкова красиво беше разперила крилата си, които заблестяха на слънцето, че няма никога да забравя онзи миг. А мъжкият, който бе по-грозен и се беше целият проскубал горкият, джиджикаше отвътре, все не успяваше да уцели изхода: блъскаше се в стъклата и се свличаше на пода, и разперил крила, дишаше-дишаше с широко разтворена човчица и ме гледаше учуден като човек. След седмица умря от мъка. А пък хранилките бяха пълни с просо. И го погребахме двете с Надя долу – на поляната под южната тераса. Издълбахме му гробче на поляната и го покрихме отвътре с клечици и пухчета. Много плаках за него.

  И дядо си отиде така, за една седмица. Само че тогава ние с Надя сме били на село, в Добруджа. И като се върнахме през есента за училище, тате ни заведе край реката и ни разказа какво се случило и как дядо горял сам самичък в колата, понеже не можал да излезе, докато си обгарял точно на паркинга зад милиционерския блок в съседния жилищен район Тракия. Обаче това е още по-тъжна история и сега не ми се ще да ви я разправям. Сънувах го после доста често и все такъв един весел, приказлив. Пък той беше много мълчалив. Дори когато горял в колата, пак си мълчал! Кой го знае защо, в сънищата ми все ми се усмихва, отваря онзи негов шкаф, дето държеше специално за нас с Надя бонбони, фъстъци, бадеми, и ми тика в ръцете стотинки или цели левчета.

  Чувам как сестра ми кашля в съседната стая и ми е малко криво, че не мога заради нея да поизляза, да се разходя с другите деца от блока. Ама такъв мрачен ден е днес, голям студ и киша! Сестра ми се прави на непукистка, каза ми, че най-приятното нещо за нея било да й бият инжекция. Нас двете тате ни научи, когато много ни боли, да се усмихваме, да се смеем, да се смеем като луди. И по-леко става. И е истина. Спомням си, като бях в детската градина, дойдоха да ни бият гама-глобулин. И аз бях спокойна, най-спокойната, най-веселата. И съм се смеела, когато сестрата взела да си приготвя спринцовката, и после вече не помня... Защото съм се свлякла. И леличката казала на тате, че съм се държала странно, за пръв път й се случило да види как някой се смее от страх.

  Щастливка е нашата Надюша! Вчера вечерта, когато се гушехме двете в леглото на мама и тате и чакахме някой от тях двамата да ни звънне по телефона или пък да се хлопне вратата в антрето, и тогава сестра ми каза, че много се радва, дето е болна от такава сериозна болест, защото сега всички ще се грижат за нея и ще й угаждат, а пък тя ще си лежи като кралица в леглото на топличко и ще се глези.

  Ако се интересувате как изглеждаме ние със сестра ми, тя е русичка и със сини очи. В добруджанското село на баба ми говорели, че била същинска майка ни в детските й години. Пък аз приличам на тате, казват: одрала съм му била кожата. Те и двамата са ни добри, ама не се разбират. Да имаше някаква сила, да реши вместо тях въпросите, дето не успяват да решат заедно, щеше да бъде прекрасно. Ама изглежда няма такава сила, или ако я има, тази сила е решила да се разделят, и сега ние с Надя не можем да решим кой ни е по-мил. Защото и за двамата еднакво се притесняваме, където и да се намират, макар че за тези работи избягваме да си говорим. Съдба, какво да се прави!

  А вън така вали, сякаш някой плаче и сълзичките му се стичат по прозореца.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 maj 2025

Илюстрации:

- Знаем ли що е нещастно детство!

- Децата са по-умни от родителите. 

–––

* Из сюжети от действителността. "Може би не ми носи нищо. Искам тате и мама да се съберат, но както винаги няма да се сбъдне“, пише Валентина. И добавя, че обича Дядо Коледа, защото той е единственият, който я разбира. Пощенските служители, назначени да изпратят отговор до децата от името на щедрия старец, признават, че някои послания ги трогват до сълзи. Вж.https://lupa.bg/news/zaradi-mama-i-tati-momichence-ot-plovdiv-se-otkazva-ot-podaraci-za-koleda_91262news.html?fbclid=IwAR0t7SI2kgCR4nb103TnaSYuD33lwQGg9R-ie0k4iqBTN96pHYaw6lFTeHo

   Вера, която не си харесва името, баща им и дяволитата й сестричка Надя. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1710.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1710.)

 Лицемерието сред нашия политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на големите актьори на Xоливуд... Актьорите на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  "Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее!" – Христо Ботев (1847-1976)

  "И ще викнем всинца: "Хляб и свинско!"* – Из ученическо съчинение на нашенче.

   3 mar. 1998

ПРЕСТАРАЛ СЕ** 

  Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко родно и възвишено. Помните ли случая с подполковника, който нощем, когато приключвала първа програма на някогашната наша, ама наистина родна, не турска, не американска, ами Българска телевизия, вдигал челядта си от леглото, изкомандвал  всички да застанат мирно, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край!" Идиотът буквално така ги тероризирал, че челядта му зверски намразила и България, и всичките й аxмашки простотии, келешлъци и салтанати. 

  Понякога и тате го прихващат родолюбивите красти. Навръх Втори юни, тъкмо обядваме в кухничката и той се въртеше като калайджия около печката, за да си сипе манджа в паницата, когато градските сирени наддадоха тревожен вой, а грохотът на голямата черковна камбана от "Света Петка" го изненада с пълен черпак в ръка. Като гвардеец пред Мавзолея на вожда Димитров, Тотю зае стойката "За почест", притисна черпака като автомат Калашников с чупка в кръста, вдървен, издул гърди и трътляв задник, замръзна, да речеш, чадър е глътнал.

  Видя го сестра ми, четиригодишната Юлка, изпусна си лъжичката и се разплака:

  – Мамо-о, мамо, мама ма-а... Какво му стана на татенцето!

  – Ти не чу ли какво съобщиха по радиото! – избръмча с траурен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният хлебар, и Юлка по-високо ревна, та мама грабна най-голямата възглавница и я зафучи по гвардееца с черпака. 

  – Акъл няма... Чешитът му с чешит!

  – Не чу ли, ма? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Не шавайте! Никой да не мърда.

  Сестра ми трие сълзички:

  – А оня дядко, дето клати камбаните на "Света Петка", той не шава ли?

  Намеси се леля:

  – Камбаните, миличка, сега ги клати г-н клисарят в чест на падналите за свобода на отунзана* от навлеци и тарикати, разположили се като турски паша в България.

  Тотю се отгипсира и отиде да занича навън през прозореца.

  – Я, да зърна аз кво става там! – Първо се наежи и разтревожи, после се захили и успокои: – Хе-хе-е, църен манго в бели гащи крачи ли, крачи, гаче сме Рио де Жанеро. Не са братчедите като нас прости българи, нормално е напет да крачи мангото, кво че клисарят от "Света Петка" зор си даде да лашка камбаните! Свободни хора са те!

  Насядахме около масата и леля ни осведоми какво им разправила тези дни колежка от детската градина за занемарения чугунен паметник на Христо Ботьо Петков насред не знам кое си градче на Северозападнала България. Кесил на градския площад още от ерата на соца еднокракият, наперен Христо Ботьо Петков без сабля, па и с половин отскубната от Десети ноември 1989 г. насам от местни скрападжии десница и липсващ от коляното надолу ляв крак в поръждавял ботуш, и общинската управа, за да замаже някак нещата покрай далаверите, поканва чужда някаква делегация официално да й гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха-а, като маймунки ще ги разведат из китна Бългейрия, па като ги отпратят по живо - по здраво от замляната с байраци и шарени балони авто-гара, с гостуването ще оправдаят липсите в общинската си каса. Родната нашенска управа, ако се не пооблажи и поосвежи по време на управлението, поради что се трепала за предизборни харчове по кюфтета, пържоли и наздравици, и каси бира за сеир на електората според местния табиет и агитация! Що им било да се натискат да управляват, нали! Желязна логика има в това. Та така...

  За целта натоварили двамина още с ума си родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи политически речи, рецитал на местни поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински дъxав роден наш", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, пети от смесения хор на администрацията в общинското предприятие "Паркове, гробища, ред, чистота". Общинарите настоявали Христо Ботьо Петков да бъде засипан до веждите с гирлянди от цветна хартия, борови клонки, шишарки и прочие, да не личи как скрападжии са го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената пък към небето сабля, понеже се явява типичния знак за мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал между китките, при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бял бронз, в краен случай сребърен феролит, с който сребърен феролит всяка година-две вапцат двата вехти реактивни сокола на бойната ни авиация.

  – Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Христо Ботьов е това, не може хем на куци крак, хем без оружие!

  Случило се, какво се случило, и ей я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските четири мерцедеса из околностите: посетили четири манастира, трите местни заводски цеxa от недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онези много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали!!! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под сянката на Ботьов изнащракали двеста пози как кметът – партаец и обновен баш социалист, ухилен до уши, се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото иначе органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно, сакън! – дума да не става! Та значи, онова ми ти там ръкостискане с целувка уста в уста три пъти се явявало бетер историческо събитие за града В. Сетне глутницата се завтекла към паметника с маскирания Ботьов и онази сабля, да му поднесат венец от цветя, анджък по класическия сценарий на писателите от София.

  – Обаче – лудо се изкиска дяволицата Гица, – човек предполага, тънки сметчици си прави, ама съдбата, драги мои, понякога шегички си бие.

  Подухнал едвам планинският ветрец. Струпали се дъждовните облаци над площада като биволи на водопой. Прашна вихрушка внезапно се извила, когато джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи самият Евгений Бакърджиев, същият, дето години по-късно ще гръмне мавзолея с тленните останки на Героя от Лайпциг. Та в сюблимния тоз миг лудият Старопланински вятър тъй зафучал, тъй се развихрил, тъй насмел всинца нафукани големци и мазняри, че първо разпердушинил прическите на знатните елитни госпожи и господа, после из лапите им изскубнал венците, букетите, китките и всичкия инвентар по посрещането, та и най-сетне дотъркалял бронзирано парче чамова летва току пред патъците на Негово Високо (метър трийсе и две) сиятелство Главния джигитаец, и онзи, значи, като турил ръка върху сърцето, опрял чело в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и доземи се поклонил на фалшивия меч.

  – Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото японче. Ами за японеца саблята е свещен символ, не като нас: сатър за кълцане на мръвки, агнешки ребърца и зеле.

  – Дали японецът от оная делегация не усетил, че е чамова летва, а не сабя? – рекох.

  – Как ще усети! Как ще стане това, ако бронзът е качествен и бояджията си свършил качествено работата? Дръжки ще усети! – рече леля.

  Мама се обади откъм мивката:

  – А...! То ний, щото сме Царе на фалшивите мурафети! Пък вчера, като се прибирах от Четвъртък-пазара, паметниците, дето мина нашият автобус № 26, заринати бяха в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, то китките ни само кусур!

  – Аз що сабахлен не видях таз китна украса? – оживи се одрямалият се Тотю.

  И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, ден, когато поменуваме героите, демек, онези, дето загинали за свидното отечество.

  – Значи – отметна чорлави коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и пет кубика борови и елxови клони с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс томатос енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернешънъл". Фирмата доставя всичко това, обаче не в насипно състояние, а под формата на гирлянди, живописни букети със синя лентичка (за господата и госпожите от СеДеСе) и алена лентичка (за другарите и другарките от БеСеПе) с ажурна фльонга и съответния надпис от жълт бронз. За целта наемат мангасарки от Аджиасан махала, Арман махлеси, Шекер махала и Столипиново, които да придадат вид на празничната украса под надзора на модерния художник Колю Карамфилов, бивш бояджия в ДАП-а, плакатист, експресионист и шуре на управителя на ритуалния дом "Вечен покой енд погребения всякакви". На Първи срещу Втори юни, цяла нощ украсата се надипля по паметниците, късните минувачи, като видят украсата, си казват: "Евалла на господин кмета Спас Гърмидолски, Господ здраве да му дава на Спас, аз на следващите избори пак ще гласувам за Спас!" В късна доба, когато по времето на нощно дежурство даже и полицията сладко спи, по късни петли чавета от четирите затънали в помия и смрад цигански гета на Пловдив прибират де що докопат от пищната празнична украса.

  Леля вирна нос, изгледа ни един по един отгоре-додолу и отдолу-догоре и заключи:

  – Та тъй сутринта на Втори юни опоскани няколко китки се мъдрят край гранитните истукани, а на крачка-две от тях мургави братчеди предлагат в кофи букети, венчета и байряци на промоция.

  – Ей, ами че така всеки лично може да си поднесе букетченценцето – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът все пак си е бизнес, от друга страна, има си я и почитта. Представи си, мила Ленче – пресегна се да гушне мама, – че ако само крадяxа китките и после не ни ги продаваха, нямаше да имаме с кво да почетем наште славни юнаци. Исторически камфуз се получава. Реша, примерно, аз да си поднеса букетчето дъхави теменужки за два лева и педесе...

  Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотюво букетче... Била се наслушала на простотии, ами се досетила за чугунения седемметров паметник на Христо Ботев във В. – планински град в полите на Врачанския балкан. Това й разправила съседката Бонка, Бонка-Бонбонка, родом от В. и във В. се спасявала от наште пловдивски жеги.

  – Та – подхвана мама, – като спечелили изборите от дивендисент и втора, местните "сини" пишман-демократи взели, че демонтирали Христо Ботйов, понеже на каменния му пиедестал видели изчукан кощунствен за тяx надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". И за тази му простъпка заврели го чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече се явявало новичко градско сметище. Лашнали Ботйов в дълбок, от багеристите изкопан ров, с лице "към земята, майко, черната" и задник към небeто в цвят седесарско синьо... Яд ги било да гледат изчуканите в камъка думи, с които Ботев агитирал за най-омразния враг на седесаря, неслучил по Татово време да стане член на БКП. Надписът хвалел комунизъма.

  Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали дърмите и на сцената се завръщат отново истинските господари на града В. И значи, вот тебя чай на Кавказе!*** – бумти духовата музика на местния по милостта на янките едва оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатни тупанджии, ще спукат двата тъпана от юнашко блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер, опнати като по конец. Величествено по централната улица на градеца В. пърпори съветски камион "Краз", тапициран с ален тензух и петолъчки, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето – талисмана на любимия за обновения член на БКП (БСП) вестник "Дума". По Червения площад, префасониран с новото име Площад "Демокрация", прекарват морно полегналия по корем Христо Ботйо Петков. И най-известните другарки и другари – весели, щастливи, а в храстите зад официалната трибуна седесари и ченгета на ДеСе газ пикаят, както би се изразил отлъчилият се от ДеСе рожба на комунистически джинс честен журналист Иво Инджев.

  Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов поема пак към градското сметище. Там обаче не с багер изровена, ами с артилерийски взрив, двайсетипетметрова яма зее. Хвърлят горкия Ботйов като египетски фараон в ямата и му курдисват отгоре двайсет бетонни панела, бракувани барабар от местния Строителен комбинат, понеже им навявал кофти спомени от соца, същевременно от Балкана младежи – активисти на СеДеСе, върху Ботйов три морени с кървава пот и зор от Витоша дотъркаляли. Дотук – всичко по ноти, в стил "Филип Димитров и Иван Костов", но подир следващите избори кой да управлява, предсрочни зарад неумелите далавери на "сините", войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Xем със същия автокран го вадят от дупката и го монтират сред площада на града В. Сега червените два пъти повече гюрултия вдигат, докато монтират Ботйов с духова музика насред площада, топовни салюти и прочие салтанати: зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадалната родна майчица България и любимая Матушка Русь. 

  И тъй вече двайсет и кусур лазарника клетия Ботйов го разxождат напред-назад из областния център В. Дойдат "червените" на власт, ей го Ботйов – цъфнал на пъпа на града; спечелят "сините", хайде, драги бай Ристьо, поемай към сметището!

  – То – въздъхна мама, докато бършеше чиниите, – да вземе внезапно да отвори очи и слезе от връх Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри и с куршум ще да ни отърве от тия, дето още му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.

  – Мамо, нали Ботев е написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, той хайдук ли е бил?

  – Не, Ванчо! – рече ми леля и вместо мама се хвана да ми обясни. – Бил войвода на триста души храбреци. Да кажеш "хайдук", не е редно. Едно време им викали хайдути, а сега онези ми ти двеста и четирийсет, дето се мотаят из Парламента и се кемерят от лъскавите мерцедеси и телевизионния екран, са наследници на нявгашните хайдуци. "Хайдутин" и "хайдук" си мязат, Ванчо, ама са различни по смисъл, и двете означават луда глава. Първият от тези двама обаче милее за България, а вторият все мисли как да бастиса народа с данъци и такси, да даде отечеството даром на чужденци и кръвта да ни пие, да загроби България, да ни подари на лакомите отродници Ян-Кеседжии. 

  Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на превърнатия в частен имот Шуменски конезавод, галопират кипро по разкрасения площад като че ли са в нашенска носия: потури, червен пояс и везано елече, с черен овчи калпак, пък кой знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Нашият Гьорги Бенковски не ми мяза на българин, ами на Будьони, любимия маршал на Чичко Сталин. Българската телевизия ни представяше, доколко може Хвъркатата чета на Бенковски от Април 1876. Докато им се любуваме, ето че на тв-екрана в хола цъфна Светилникът на неувяxващата литературна класика – вечният душеприказчик на управляващите държавата, аверът, достът Тутуруткин****, който с гробовен глас захвана да реди траурни стихове от въздебеличък бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешивото си теме лява ръчица в юмрук, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., класикът Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ новата модна лирическа линия: печална ода, понеже го вадят на телевизионния екран в съдбовни за нацията моменти: кога висш държавник ритне камбаната, гушне букета и когато се наложи да ни доказват колко сме верни на новите сакъ приятели янките и колко мразим гадната Русия и прочие все от този род хубости. За народния трибун и оратор, любител на тихата аванта, запоите и женските прелести каквото и да се рече, няма да е истина. За несломимия дух на Българската литература, вечно изплъзващия се като влажен сапун в кървавата баня от заплетени разни исторически положения някой си сър Уилям Шекспиров някога си възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Авторът ще рече: "Непостоянство, твоето име е Тутуруткин". Какво сътворил и що всъщност представлява еталонът за демокрация в държава със затихващи функции, ще изясняваме в следните епизоди от "Историйките на ученика Ламски", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.

КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЮЖЕТА

  Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г. лидери и членове на партия, известна с яростта си към Русия и особено срещу руснаците възкресяваха сладки спомени от годините на учение във висшата партийна школа за агитатори в Ленинград. Епизодите, които следват тук, са щрихи от трагикомедия под надслов "Крах на комунизма в Демократична България". Комунистите си били отишли... Е, хайде холан, зарежете ги тези паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна "прогресивна" сила кои са най-влиятелните персони! Двигателите на прогреса, тъй да се рече, в политическия ни живот де са расли и де са пасли, къде са се учили на демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семена на сърпа и чука в нароилите се като гъби след дъжд подир "Славния" 10 ноември 1989 г. т.нар. демократически партии, коалиции и движения, така минира (осра) чиста и свята Република, бленувана от Апостола Васил Левский, както усърдно снася яйчица молец в прогнил гардероб с чеиза на предишни поколения тарикати и доверчиви нашенци. 

Пловдив – гнездо на древна култура и прогресивна пошлост

Plovdiv, edited on 29 maj 2025

Илюстрации:
- Старият паметник на Ботев във Враца.
- Спомен от погрома през януари 1997 г.

___
* Не знаел, че в Ботевия стих: "Ще викнем всинца: Хляб или свинец!" свинец значи олово, а не свинско.

** Местен пловдивски жаргон: "ограбена".
*** Тъй отговаряли защитаващи отечеството съветски бойци на нацисткия мерак: Фрицът, като господар на света, да си пие чая в Кавказките планини: "Вот тебя чай на Кавказе!" или както за подобни случай гласи пловдивският лаф от някогашните тютюневи складове, когато беднячките от съседната Македонска махала в подножието на Джендем тепе решили да накажат една кипра въртиопашка, че си лягала със застарелия собственик на тютюневите складове: "Бо-ой по путката с налъма!"

**** Тутуруткин е събирателен образ. Първообрази на Тутуруткин са креслива тълпа обкичени с държавни, академични и литературни знаци за престиж чиновници, назначени за говорители на нацията: журналисти, поети, писатели, политолози, антрополози, социолози, философи-психолози, които всеки Божи ден чепкат дреб зад телевизионния екран пред очите на целокупна опоскана България 

  Илюстрация от автора: Бенковски мязаше на маршал Будьони, любимеца на Йосиф Сталин.

  Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан през 1994-2004 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1708.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1708.)

  Системата на народно представителство не е нищо друго освен управление на държавата чрез общественото мнение. – Бенжамен Констан (1798-1874)

17 maj 1999

ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ

    1.

   Като кандидат за президент от листата на БСП, си беше гола вода: речовит, интелигент-чаровник, объл, търкаля се на всички посоки с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като учен-траколог обаче същият този "лимонаден Джо/Иван" е нещо коренно различно. Политиката все пак е изкуство. За човек на изкуството са присъщи динамика, интуиция, пластика, жонглиране с реалности, а господинът е типичен учен. Един Вацлав Хавел, например, може да е успешен президент, макар и за 6-7 години само, след което започна агонията му като политик; невежи мошеници и канибали могат да бъдат... и се оказват впоследствие успешни политически лидери. но един Айнщайн, Нютон или Питагор как да си ги представя като лидери на крадлива политически пасмина!

  Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май го изболедувах. Грип. Вече ми просветва. Интересно ми е с Иван-Маразовата* научна студия "Митология на траките". Уравновесен, мисля, му е главно достойнство. Знае докъде е етично да предполага и оставя отворени територии за логични упражнения от страна на онзи, който пожелае.

   Намирам у Маразов подкрепа на стара хипотеза – че отделил се от масата хора, за да управлява уж в нейна чест, най-нормалното е човек със слаба психика да се окаже чужденец спрямо собствения си род и отечество. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да ни се представя, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия обграждат с пренебрежението и сакралната си почит, тъй и властникът разхожда сред народа претенциите си за своето величие; и народът го идентифицира като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на призрачен свят. Казано по-рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с песни и еуфорични шествия в сферите на властта.

   На стр. 165 от въпросната книга Маразов пише: "А многобройните царски имена на траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позицията на "чужд", т.е. на "извънзаконник". Защо "в архаичното"? Да не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от пренебрежението си към закона? Този яростен фалш, това пищно лицемерие и самодоволни усмивчици, да го речем за лъчезарния Иван Костов, когото почитател закичил към репликата си от 14 август, това яко задебеляване на гласа, да речем – у Георги Пирински, у Юнал Лютфи, Емел Етем и Владимир Дончев, подсказва велико самоуважение към собствената си персона, този нарастващ глад за овации не са ли именно това симптоми на лудостта? Ако не са душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се властта е погубила най-много сред даровити личности, когато ги е приела в ледените блестящи селения на грандоманията и самовлюбеността.

   Та интересно ми е в случая какво е изкарало от равновесие приетия с уважение по цивилизования свят траколог?! Със зрение на сокол да разкодираш знаци и жестове на древността, а да се мотаеш като пате в кълчища из съвременността...

    2.

   Власт и властващи – ами да, разбира се! Ала да не си въобразяват велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено със закон време в управлението на държавата. Престоят в казармата е дълг към отечеството за гражданин и поданик; престоят във властта защо ли пък да е нещо различно? За каква каста на пожизнените политици настояват идиотите?

   Ами Монархът откачен ли е? Или не е задължително да е идиот? Понеже неговата функция, както сочат успешните съвременни западноевропейски монархии Испания, Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Холандия и прочие, е не да управлява, а да обединява. Бих се усещал горд да се закълна пред символи на родината, включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да обединява, не бива да произтича от моето племе; за да чувствам респект към статута му, трябва да е вън от вроденото у мен отвращение към стоящия над мен идиот; и второ, четирима с мен поколения мъже от началото на 1900 г. бихме били свързани с един царстващ род, но не с президент, който е временна фигура, колкото и скъп да ми е този образ на уредил се успешно в живота висш държавен чиновник.

  Така - говоря лично за себе си, симпатията ми към Кобургите**, каквито и грехове да им откриват, иде не от тях, а от независещия факт, че прадядо ми Ненко Ангелов от Керемидовия род в село Калугерово, Пазарджишко***, се записал доброволец заради честта, вдъхновен или манипулиран от цар Фердинанд през 1912 г., за да отмъщава за ислямските зверства над родителите му в Априлското въстание 1876; дядо ми Борис Ненков Ангелов се е клел като българин пред символите на България и НВ цар Борис ІІІ; баща ми Кирил заминава за фронта и се връща в Пловдив, като 22-годишен редник от унгарската Пуста, клел се като обикновен войник в Царство България, докато като вероотстъпник, аз съм се клел фактически не в моята България, а сред подгизналия в ноемврийски дъжд хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на световната комунистическа революция. Гади ми се, когато помисля как фино рязаха корените на моето поколение българи! 

   Знаел ли съм нещо за масовите екзекуции на "вражески елементи и предатели", за геноцида спрямо българската интелигенция след Девети септември 1944 г.? Къде е Вардарска Македония днес? Къде са българите от Одринска и Егейска Тракия? Кой внимателно планира разграбването на Български земи и имот от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа (делтата на Дунав) до Мраморно море? На сърби, гърци, турци, румънци ли да се сърдя, че отстоявали националния си интерес?! Или да благодаря на коминтерновските функционери, че ме отървали от империализма-капитализма и ни превърнаха от стопани в народ-ратай на мракобесническа империя?

   Народ, който не разбира разликата между Русия на Чехов и Лев Толстой и Русия на руския имперски чиновник, разликата между разкошните руски мечтатели и творци и чиновническата, безмилостна Русия на осетинеца Йосиф Джугашвили, такъв народ си заслужава участта.

   В България са костите на хиляди руси. Объркана славянска орис! Едно знам със сигурност – човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали е ясно – на собствения си имот стопанин, не на земното кълбо! Затова мене не ме плаши идеята за монархия. Монархът в днешния свят може да бъде очовечен образ на нация, без да се въвира в мразовитите пещери на властта. Не е ли очевидна разликата между водещата своята външна политика, отчитаща всеки миг националните ни приоритети моя България до смъртта на Борис ІІІ, с всичките скудоумия, грешки и слабости, и България след това, люшкаща се като корабче без кормило по световните течения и капризи, предана на всеки натрапник и тарикат, който я пожелае!

    3

   До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица Люлебургаз 17, срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Кресна, Страцин, Добрич, Вериговска клисура, Ниш – сякаш откъснати от календара на Балканските войни. Тази част на Пловдив, от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона край сегашния пловдивски квартал Прослав, беше населена от пришълци, все бежанци от опустошена Македония, прогонени от Османска и Гръцката армия от дома, от имота си, пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали с придошли от Средногорието и от полските села на Горнотракийската низина. Сред гмеж от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства в 1910-1915 г. Но не за тях ми е думата.

    Зад високия човешки бой и половина тухлен зид, от съседския двор в задушните летни вечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука зад дувара с надвисналата с прашни вейки джанка. Звучи грамофон.

    Пиша това, а утре е Денят на влюбените – католишкият или протестантският Свети Валентин, и този спомен ми се върти не случайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, пристъпващ с изопнат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, ама не тантуреста, с прибрани в кокче косици и румено личице на някогашна хубавица. За всички нас, махленските дечурлига от онези години бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав, кокаляв, толкова жена му беше пухкава, заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница: нозете й под коленете, онази част, дето се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен Пловдив. Бяха бездетни.

   Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария, някакъв си там заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното женче откъм нова за мен страна: унесено-отнесена. Затова кръстих фотографията, лицето й в полуфас: Моят минезингер****.

  Двамата саможивци зад високия тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си очевидно живееха в хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорците с бели тензухени перденца. От време на време млади мъж и дама, вероятно техни близки, им водят дъщеричката си, скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което няколко седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говореха само на руски.

  В този мой спомен има провиснала като уморена змия стара лозница край мраморен кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и за липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, на което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила скъп дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред лют мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир Девети 1944 г., брат на собственицата на II етаж леля Лучка, чувам съседите, бил убит веднага след смяна на властта от ползвали се от добрината му завистливи бедняци като кмет на Цалапица*****; живеехме на I етаж и половина под наем с едно семейство арменци в наследство на забременялата годеница на пречукания с колове цалапишки кмет, грубоватата цицореста Кица от Нова Загора, която се яви оттам с две-три години роденият преди мене син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и майка й, надхвърлила 70-те лазарника гърбава Зюмбюла. По онова време, ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да престане да притеснява сестричката ми 5-годишната Ели, че докато онези трима се завираха в кирпичената къщурка за прислугата, ние, бедняците на мебелиста Кирил, се ширихме под наем в наследството от две стаи на щерка й Кичка, изиграх вдъхновен свише, сценката "Иисус Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие"; ала гърбавата вещицата дори не мигна, гони ме с масивен налъм в ръка от циментовата пералня по дворчето; да беше ме уцелила с налъма, онзи ехидничещ лъже-Христос отдавна да гние в пловдивското общинско гробище. "Кръстиш се като католик" - крещеше православната Зюмбюла. Противни виждах всички новозагорци, друг път може да отделя специално внимание и върху тази романтична тема.

   И значи, покрай родните вакханалии от подли мизерии до гласовити кавги между нагъчкани един в друг, мразещи се отчаяно бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на любовна история, начената из руските дворянски имения с огромни пространства от некосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун коне, жерави, високо прелитащи под бухлати облачета над разцъфнала степ, и река, блестяща като сребърен накит, поръбена по крайчеца от снежна ивица. Идилична Рус! Днес, като са минали повече от 35-40 години, под пласт от нашенска простотия и непоносимост към чуждото, откривам как лекичко завиждам на онези двама, превърнали се вероятно в добре оглозгани от гробищните тлъсти червеи два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу любопитните ни посегателства, свято пазещи великата тръпка на Любовта дори в изгнаничество, щастливи в нещастието, че са така далече от родната тяхна Русия.

   4.

  Как упорито още от детската градина ни втълпяваха респект към този велик народ! В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" и "Кавказки пленник", "Демон" или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Какъв размах на човечността, Боже, какво страстно жизнелюбие!
   После се заровихме в необятната "Война и мир" с граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски или човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Иван Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни, като дуела на Пушкин с дантеления женчо Дантес, свършил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой според човешките ни мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния му приятелски кръжец от пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучновати, като участта на стресирания от ранна младост Михаил Достоевски поради оставила дълбоки рани в душата му след мнима екзекуция, или като отшелничеството на заядливия, ала и ненаситен за свежата плът на крепостните слугинчета граф Лев Толстой, който едвам понасял жена си ревнивата графиня София Толстая. Харашо, панимаю, человек, я любл тебя, руските думи за моето поколение хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха твърде екзотично.

  Но в тази дива настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха нашите сталинисти, и в ентусиазма на строящия се чисто нов обществен ред там, във великата братска страна, нашите учители, вероятно без да са си давали сметка, инжектираха в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на този объркан смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме два паралела на географския глобус на север, та да се гушнем с необятната и трагична духом Руска участ? Колко жалко наистина!

  Подреждам щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за подмолното обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да, "и ний сме дали нещо на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; ама нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно смирено "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяване от страхотната с трагедиите си Родна история не от годините на "Славния Октомври", а от мита за Дядо Иван, който ще ни освободи.

  Прав бил Стефан Стамболов, креснал в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв имперски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, споменава я житиеписецът на хъша Стамболов Димитър Маринов в книгата си******. Уместно му рекъл един от генералите (случва се това в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за таквиз приказчици в Матушка Русь пътят пряко води към Петропавловската тюрма. Така че какво ли си си въобразява нашият хъш и вагабонтин!

   5.

  Накъсо, в моите си лични размишления България е център на вселената. А всичко останало: руските витязи или богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб и на Магелан, Вашку да Гама, барабар с Испанската свирепа Инквизиция, Римската могъща империя, блестяща Византия, Древна Елада на патриции и философи, Александър Македонски, египетските им фараони, китайските мъдреци и императори, древните индийски Веди, самият Господ и цялото им звездно небе, и световният океан под нозете ми с вулкани, земетръсни зони и всичко-всичко... е само нещо странично, нещо допълващо в онзи върховен миг, когато съм се усещал ударен като от гръм с прозрението, че българин съм се родил в България сред карък хора несретни, която ме приземява в хаоса от самозванци, завист, войни, смърт.

    Ако някой се опасява, че гледам извисоко и пренебрежително към другите нации затова че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, децата? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега, тук, върху земя колкото мъжка носна кърпа, по-точно, колкото "една човешка длан"******* – това е Пътеводната ми звезда, моята земна ос: следователно, каквото да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от Великобритания, не от Япония, не от Северна Америка или Южна Африка, а от Тракийската ни низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на империята ми и всички пътища към мен тръгват от тук, от моя приказен завистлив, каръшки и посредствен Пловдив.

   И когато чувам днешни първи мъже и женици в държавата колко красиво обещават да ни отведат в Европа, иска ми се да ги попитам: Е, що! Тесничко ли ви е тук? Съклет ли ви гони, та сме занадничали по пустата опустяла чужбина? От озъртане и въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха, забравихме кои сме, що сме, та цели сме замязали на тенекиени петлета и ветропоказатели? 

БЕЛЕЖКА:

   От излизането ни Османското робство българите като сенна хрема от време на време ни обзема манията да пулим зъркели към някоя по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко харно е да си елин, поданик на кралицата или на руския цар, по чужд тертип да пием и да се веселим: по френски да си служим с обноски, по английски да си сдържан в чувствата, като немец дисциплиниран, като италианец мързелив (dolce far niente), като янки да следваме на всяка цена изгодата. Подтекст на всичко дотук: ай, колко неприятно е да съм българин!

    Горният текст бе отпечатан в местното вестниче "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на злобен опонент, мисля си: нищо случайно, няма случайни неща, случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на калугеровския и перущенския род на майка ми неслучайно. Изразените тук оценки не са лично мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в протежение на половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към Европа, към европейските духовни ценности... Прекрасно! Ала преди приобщаването що да не си спомним кои сме, какви сме, що от поколенията преди нас сме съхранили в калпавия си български нрав!

  Не мога да разсъждавам като праведен мюсюлманин; не мога да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще ида да се гръмна на многолюден площад само да докажа любов към своя жесток бог. макар да не съм религиозен, рефлексът ми към света е както би реагирали предците ми, преселили се двама братя от ограбеното, съсипано, разрушено от чуждите орди Велико Търново и основали наред с други три Български рода селище с показателното наименование "Калугерово". Калугерово из дълбините на исляма у нас какво трябва да ми говори! Иначе защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и на т.нар. европейски духовни ценности, нали? Наскоро по идея на по-голямата ми дъщеря Вера, долетяла от София, да ми вземе материал за генетично изследване в американска лаборатория, оказа се, че нося гените на местно тракийско население, обитаващо Балканите от поне 10 хиляди години.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited on 14 maj 202 

Илюстрации:

- Манастирът „Свети Никола” над Калугерово.

- Приказният Пловдив, градът на моето сърце. 

___

* Маразлия (тур. "болест") Болен, болнав. Маразъм (гр. marasmos  1. Обща отпадналост на организма и психиката поради старост или хроническа болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.

** Така съм мислил през 1999 г., дива утопия за г-н Симеон Кобурготски. Да си уважаван монарх, трябва да си личност?

*** Според някогашния кмет на Калугерово, заел се с история на най-старите родове там, бащата на Ненко прапрадядо ми Ангел Керемидов, чието име е върху паметна плоча насред селището, с по-големия си брат Георги е загинал с част от Хвърковатата чета на Бенковски в сражение. 

**** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.

***** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html

****** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", изд. 1992 г., стр. 43-44. 

******* От стихотворението на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми Надежда. Бел.м., tisss.