Из дневника на един пловдивчанин (1713.)

 ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1713.) Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Ама наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, човекът си отишъл, няма го, а го сънуваш. Докато накрая проглеждаш: че той отдавна си отишъл, аз обаче къде ли съм бил/а, да не усетя? Не си мисли, че раздялата става изведнъж. – Аноним (1947) 17 sep. 1997 БЕДНЯЦИТЕ ОТ УЛИЦА НИШ Не казах почти нищичко дотук, а навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за знания и хъс в живота ми на обикновен човек, българин по род и нрав, избягващ многолюдните шумни, бъбриви компании... - Дачо Марсола и по-големият му брат Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал с блатна тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му бе мънинка и лъскавичка като кратунка, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние да съзерцаваме, надигнали се вкупом на пръсти иззад каменната ограда, как долу в ниското на техния двор гол до кръста пръхти като кон под чешмата им отвън, как петдесет пъти повдига над кратунката си собственоръчно направената гира от два каменни топуза, свързани с водопроводна тръба три четвърти цола. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му май е изял името. Докато по-малкият брат Дачо (Йордан), надявам се, и днес, ако е жив, мрази да си пилее сополите, а ги сърба както ужасно гладен човек гълта шкембе-чорба. - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжево-кафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс очевидно в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно – песът важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, вързана за кожената му каишка с ален пискюл като на цигански файтонджийски кон. - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен от нас, който най-сериозно ни обясни, че "куда" по рускаму означава куче и затова, значи, оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. Та по такъв начин в съзнанието ни на хлапенца свърза завинаги онези две неща: името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с москвича на баща си уби човек, полежа в затвора и излезе оттам закоравял, печен, завършен комарджия и тарикат. - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора" ли? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло; такъв чешит, вечно учуден и съвсем не в час! И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с един оклепан раздрънкан стар велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийската стълба и двете кофи с гасена вар, качени върху велосипеда. - Добричкият дядо Марин... Никак не го свърташе на едно място, все тъпаше с една лъскава тояжка към Царския остров*. Някогашният Бай Марин бил уважаван каменар, сега никой не го бръснеше за слива, както е лафът, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка – едничката му дъщеря на дядо Марин, умряла, да засвири на цигулка, та чат-пак отключваше шкафа с каменарските чукове, свредлата, длета и шила на двора, за да извади увита в снежнобяло тензухено платно олющена вехта цигулка; даде ни я всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва, само внукът Маринчо не ще и да чуе за мерака на дядо си, бяга като дявол от тамян от цигулката, докато моя милост надуваше гайдата, с две думи, вървях месеци наред по петите на майка си и баща си, мрънках, тропах с крак, молех им се, проглуших им ушите да ми купят цигулка. И те, разбира се, не ми купиха цигулката, която струваше само някакви си четирийсет лева! Знаех го, защото седмици наред ходех да погледам и се любувам на изложените на витрината цигулки осминки в магазина на Главната**. - Чичо Велко, татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, когато видя как, едва шестгодишен, рисувам в кухнето им картинка с къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на двамата с Марин, поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи, значи, първо се копа, после се редят основите, стените, прозорците, дограмата и така нататък, а не се започва от комина и пушека;.керемидите и коминчето с пушека остават за най-подир, не и преди да си копал с пот на чело и да си укрепил здраво основите, както е с всяка друга работа, между другото. - Обущарят Бай Стефан... Изключително зло дребно човече с огромна мушамена работна престилка до пети, окачена на врата му, омазана с лепило и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му паянтова масичка бе на двора сред лехите с градинския разсад и цветята. Същинска люта пиперка, за него казваха, че назлобял откак месец след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията, като враг на прогреса и щастието и заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше все около нас, поизрасли вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред дворчета и къщата им на улица Ниш № 3. Случеше ли се гумената ни топка да падне в дворчето му, скача пъргаво този зъл саможивец от паянтовата си обущарска масичка и продупчи с шилото си топката, па я зафучи обратно и явно с кеф кълне и ни псува на майка. Веднъж ме замери с обущарското си чукче, и то свирна край ушите ми. - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнати до лакти ръкави, все нещо вари, пече, готви в двора им на улица Ниш № 1. Досега няма за мен аромат, по-любим от уханието на печени червени чушки; той винаги ме връща в дните, когато обедно време на път към училището "Сашо Димитров" вдишвах иззад плътната дъсчена тараба аромат на печени върху тенекия червени чушки. Както и в няколко други дворчета наоколо, раснеха и там възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се ние, десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора на Дебела Тота, да се налапаме с топящите се от сладост в устата зарзали. - Вера Тричковата... Живееше Вера с мъжа си и едничкия им син Стефан в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина; тя бе единствената масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас ученик, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив мъж все го виждах с други неколцина местни михлюзи да играят шах и табла и яростно да спорят за футбол зад масата, отрупана с пожълтели вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера – едра и с фасон на заможна дама, и възниската, тумбеста като плондер Дебела Тота до едно време бяха приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов цареше помежду двете дами; после се разчу, че люто се смразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета, кога чистели маси в луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум", като слугини. - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала – съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъмите си по улица Цар Михаил Шишман (днес улица Младост): сутрин по тъмно, вечер по тъмно, прибирайки се от тютюневите складове по булевард Руски и улица Иван Вазов (бивша Станционна) покрай местната жп-гара. Викаха им "склададжийките". Бяха сурови жени и момичета – бежанки от Македония. Някоя си прегрешила със сина на собственика на фабриката, ама пък била омъжена; и се събират склададжийките, наобикалят я плътно, сбутали я сред тезгясите с бали, креснала една: "Бой по путката с налъма!"... и отмъстили за онзи мъж рогоносец. - Строгата и нежна обич на проклетата, ама и гостоприемна Баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки. Все в черно облечена и с черна кърпа на главата, че мъжът й починал – майка му на Джорджо, същия онзи Джорджо, който първи в махалата събра парици да си купи лека кола Москвич 403 нейде към 1960 г., и то бе събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се тук от кол и въже: първи – от околните села, после – от Родопите и по-отдалеч. - Родопчаните Дядо Григор с огромните бели мустаци и Баба Дора, снашицата им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко лежеше първо като осъден на смърт, после – като "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един следобяд през пролетта кротък и посребрял. Много съм се чудел: нали наказват само злите и лошите; защо учтив, кротък и весел човек като съседа Чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел?! Дъхавото кафенце в пръстени филджанчета, избеното приземно стайче на дъртите родопчани още помня, сладни ми на небцето, пред мен е натежалият от старостта си дядо Григор – едър суров балканджия, и ей тъй, цъмън-цъмън, подрънква на една от дузината си тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на хлапенца. Внука Горчо – седмокласник, по-голям от нас, веднъж около обяд Дядо Григор бе подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно подскачаше Горчо, докато дядо му фучеше на родопския си говор и шибаше внука по голите нозе заради двойките в училище! - Ами чехкинята Стамена! Издебна я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичката. Нейният мъж Иван в моите детски представи издъхна от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше весело и се поклащаше над китките в ковчега. И значи този як като печена турска керемида бахчеванджия се оказа за мен първият мъртвец, когото с достойнство и печал, и посред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, отведоха с конска каручка след вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката ни улица Ниш и той тържествено влезе в живота ми. Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени ръбати, ама пък, за разлика от политиците ни, истински хора? Човек сам влиза и сам излиза от този живот. И нормално го забравят онези негови близки и приятели, които след не много ще се окажат и те на свой ред под някой камък в Тракийската плодна пръст. А Любовта, ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото... всичко друго: имат, известност, пари, то са сенки на облаци и вятър. Подухне зъл ветрец, и нищо, нищичко не остава. Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа Plovdiv, edited on 20 ное.2025 Илюстрации: - 1954 г., хлапенцата от някогашната бедняшка махала*** - 1959 г., пет години по-късно пак на същата улица Ниш****. ––– * Местност, която в онези години беше почти извън Пловдив, обрасла с пищна лонгозна растителност, рай за бедняците, които на тумби идеха тук на хлад – да се къпят в реката, да хапнат-пийнат и да се повеселят с буйни хора, акордеон и китара, днес прилежно почти унищожена от местната неграмотна общинска власт. ** Главната търговска улица между площад Джумаята и Централната поща в Пловдив, следваща трасето от Римско време за състезания с колесници, според археолозите. *** Пловдив, 1953 г. Дечурлигата на улица Ниш. Прави отзад сме: Вилито (Величка), Тинето (Христина), аз и Мария Кандемирова; пред нас са Боби (от втория брак на баща си) Гърков, Наско и Видко Троплев, по-големият внук на хазяите ни Дърварови.. **** Правите са: Бобито (Борислав Гърков) и Видко (Троплев), пред тях клекналите сме: Мъмито (Марин Гърков), аз и Ичо (Христо Махинов). Бел.м., tisss.

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1712.)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1712.)

  Ловуват девойчетата, откакто се усетят заглеждани и пожелани от коварния мъжки свят: със замятане на косиците, с подбелване на очи, с кикот, който би трябвало да предизвиква ако не друго, поне мъжкото внимание: ето ни нас, виждате ли ни или не! Природата е неудържима в такъв момент, а ние, възрастните се гневим на Евината изкусителна игра. – Аноним (1947)

 1 uni 2000

ХУБАВАТА РЕНИ* 

Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени гуши се Иван.

Стихове най-възвишени й нашепва там
и потъва наша Рени вдън земя от срам:

"Ах, нещастнико! Ах, глупчо! Дяволе засмян,
много лошо те научих, но не ще се дам".

Блясва иззад очилата българикът строг –
бъркат му се времената в тъпия урок.

Грее хубавата Рени, алена от свян,
а в очите й зелени – глупчото Иван...

Що пък да не я целува, нали се натиска сам
толкоз сладко, че си струва риск и по-голям!

Мае се горката Рени – ако днес не се реши,
друга ще й го отнеме този влюбен до уши.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 ноември 2025

Илюстрации:

- Първата целувка винаги се помни.

- Влюбеното девойче е божествено.

–––

* Рени беше по-малката сестра на Танчето, на която преподавах в IX-а клас. Момъкът, който се усукваше покрай Рени, беше Стоян Кривошиев – хубавец, и в тази възраст развейпрах, както доста момци, по които тайно въздишаха седмокласничките. Учителят по български с тъпия си урок е просто случаен свидетел на тази мила драма. 

  Години по-късно Рени се омъжи за Гошо Бабачев, който по онова време ми напомняше телесно смешните човечета на Доню Донев от серията "Тримата глупаци", но това вече е друга драма. Та имаме си я тази приказка: хубавата ябълка прасето я яде. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

 Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват. – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)

    9 mar. 1987

НАДЮША ЩАСТЛИВКА*

  – Името ми е Вера (от Вяра), обаче не си харесвам името. Да бях умряла, когато съм била много малка, сега нямаше никой да страда, защото мама и тате нямаше сега да се развеждат, просто понеже никога нямаше да им се налага да се оженят. Сестра ми Надя също нямаше да я има и да ме притеснява, защото я виждам как едвам диша и има бронхопневмония, и след половин час ми се налага да я водя на деветия етаж и една съседка там да й бие инжекция. Но като има нещо да става, то си става, каквото и да прави човек. Много ми е самотно, а вън като че ли отново започва да вали онзи неприятен февруарски дъжд, и като изгася за миг лампата и надникна иззад пердето, улиците са пусти, няма никой, асфалтът долу на паркинга лъщи като полиран, а пък колите блестят като чисто нови.

  Поне както в други неделни вечери момчетата да се бяха събрали под козирката на нашия вход Б, и пак да подрънкваха на китари, но и тях ги няма никакви, запилели са се някъде с другите момичета и изобщо... Обаче това е друга тема, както казва нашата госпожа Венедикова по български.

  Била съм само на два дена, когато баба ми Вичка от Добруджа дошла със сестра си Петрана, за да ме погледне. Погледнали ме, оставили си даровете неразопаковани на масата и веднага си тръгнали с нощния влак за Варна, пък после с рейса – за Балчик и Тригорци, за да каже на съседките от Тригорци, че мене няма да ме бъде и въобще, започнала да се подготвя за телеграмата от Пловдив, с която щели да й съобщят, че съм си отишла от този свят. Ами толкова съм била мъничка и синя-посиняла, нямала съм сили дори да плача. Пъпната ми връв се била омотала два пъти около шията ми, та лекарят казал: Цяло чудо е, че туй бебе се измъкнало благополучно на белия свят.

  Имам спомен как в леката кола на пловдивския ми дядо Кирил тате ми подаде едно вързопче с нещо, което шаваше отвътре. И като отгърнах розовото одеалце, за пръв път видях сестра ми. И така съм се разкрещяла от радост, че едвам ме успокоили, да не би да уплаша бебето. Крещяла съм, и сълзичките ми се стичали по бузите: "Кака... кака... кака! Аз съм кака!" Ами тя си беше толкова сладка, едното й оченце затворено, другото се кокори. И си кротува хубавелката. Усетих дъха й – лекичък като въздишка на котенце. Обаче ми я взеха, издърпаха ми я от ръцете и отидоха да се снимат, а пък ний останахме с дядо в колата... А пък дядо само си мълчеше, гледаше през стъклото право пред себе си и аз си седях самичка на задната седалка. Защото ний с него нищо не си говорихме тогава. 

  Една зима имахме папагалчета в клетка, хранехме ги и тате отваряше вратичката, а те летяха из стаята, и като дойде пролетта и навън всичко се раззелени и разцъфтя в различни цветове, те започнаха да се блъскат в прозореца, защото и те са глупавички като другите птичета. И веднъж, като останахме пак сами с Надя, отворих вратата към южната тераса и без да се усетя, женската, която беше зелена и много по-красива, взе, че излетя и кацна върху тела за пране да си подрежда перцата. Толкова красиво беше разперила крилата си, които заблестяха на слънцето, че няма никога да забравя онзи миг. А мъжкият, който бе по-грозен и се беше целият проскубал горкият, джиджикаше отвътре, все не успяваше да уцели изхода: блъскаше се в стъклата и се свличаше на пода, и разперил крила, дишаше-дишаше с широко разтворена човчица и ме гледаше учуден като човек. След седмица умря от мъка. А пък хранилките бяха пълни с просо. И го погребахме двете с Надя долу – на поляната под южната тераса. Издълбахме му гробче на поляната и го покрихме отвътре с клечици и пухчета. Много плаках за него.

  И дядо си отиде така, за една седмица. Само че тогава ние с Надя сме били на село, в Добруджа. И като се върнахме през есента за училище, тате ни заведе край реката и ни разказа какво се случило и как дядо горял сам самичък в колата, понеже не можал да излезе, докато си обгарял точно на паркинга зад милиционерския блок в съседния жилищен район Тракия. Обаче това е още по-тъжна история и сега не ми се ще да ви я разправям. Сънувах го после доста често и все такъв един весел, приказлив. Пък той беше много мълчалив. Дори когато горял в колата, пак си мълчал! Кой го знае защо, в сънищата ми все ми се усмихва, отваря онзи негов шкаф, дето държеше специално за нас с Надя бонбони, фъстъци, бадеми, и ми тика в ръцете стотинки или цели левчета.

  Чувам как сестра ми кашля в съседната стая и ми е малко криво, че не мога заради нея да поизляза, да се разходя с другите деца от блока. Ама такъв мрачен ден е днес, голям студ и киша! Сестра ми се прави на непукистка, каза ми, че най-приятното нещо за нея било да й бият инжекция. Нас двете тате ни научи, когато много ни боли, да се усмихваме, да се смеем, да се смеем като луди. И по-леко става. И е истина. Спомням си, като бях в детската градина, дойдоха да ни бият гама-глобулин. И аз бях спокойна, най-спокойната, най-веселата. И съм се смеела, когато сестрата взела да си приготвя спринцовката, и после вече не помня... Защото съм се свлякла. И леличката казала на тате, че съм се държала странно, за пръв път й се случило да види как някой се смее от страх.

  Щастливка е нашата Надюша! Вчера вечерта, когато се гушехме двете в леглото на мама и тате и чакахме някой от тях двамата да ни звънне по телефона или пък да се хлопне вратата в антрето, и тогава сестра ми каза, че много се радва, дето е болна от такава сериозна болест, защото сега всички ще се грижат за нея и ще й угаждат, а пък тя ще си лежи като кралица в леглото на топличко и ще се глези.

  Ако се интересувате как изглеждаме ние със сестра ми, тя е русичка и със сини очи. В добруджанското село на баба ми говорели, че била същинска майка ни в детските й години. Пък аз приличам на тате, казват: одрала съм му била кожата. Те и двамата са ни добри, ама не се разбират. Да имаше някаква сила, да реши вместо тях въпросите, дето не успяват да решат заедно, щеше да бъде прекрасно. Ама изглежда няма такава сила, или ако я има, тази сила е решила да се разделят, и сега ние с Надя не можем да решим кой ни е по-мил. Защото и за двамата еднакво се притесняваме, където и да се намират, макар че за тези работи избягваме да си говорим. Съдба, какво да се прави!

  А вън така вали, сякаш някой плаче и сълзичките му се стичат по прозореца.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 maj 2025

Илюстрации:

- Знаем ли що е нещастно детство!

- Децата са по-умни от родителите. 

–––

* Из сюжети от действителността. "Може би не ми носи нищо. Искам тате и мама да се съберат, но както винаги няма да се сбъдне“, пише Валентина. И добавя, че обича Дядо Коледа, защото той е единственият, който я разбира. Пощенските служители, назначени да изпратят отговор до децата от името на щедрия старец, признават, че някои послания ги трогват до сълзи. Вж.https://lupa.bg/news/zaradi-mama-i-tati-momichence-ot-plovdiv-se-otkazva-ot-podaraci-za-koleda_91262news.html?fbclid=IwAR0t7SI2kgCR4nb103TnaSYuD33lwQGg9R-ie0k4iqBTN96pHYaw6lFTeHo

   Вера, която не си харесва името, баща им и дяволитата й сестричка Надя. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1710.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1710.)

 Лицемерието сред нашия политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на големите актьори на Xоливуд... Актьорите на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  "Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее!" – Христо Ботев (1847-1976)

  "И ще викнем всинца: "Хляб и свинско!"* – Из ученическо съчинение на нашенче.

   3 mar. 1998

ПРЕСТАРАЛ СЕ** 

  Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко родно и възвишено. Помните ли случая с подполковника, който нощем, когато приключвала първа програма на някогашната наша, ама наистина родна, не турска, не американска, ами Българска телевизия, вдигал челядта си от леглото, изкомандвал  всички да застанат мирно, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край!" Идиотът буквално така ги тероризирал, че челядта му зверски намразила и България, и всичките й аxмашки простотии, келешлъци и салтанати. 

  Понякога и тате го прихващат родолюбивите красти. Навръх Втори юни, тъкмо обядваме в кухничката и той се въртеше като калайджия около печката, за да си сипе манджа в паницата, когато градските сирени наддадоха тревожен вой, а грохотът на голямата черковна камбана от "Света Петка" го изненада с пълен черпак в ръка. Като гвардеец пред Мавзолея на вожда Димитров, Тотю зае стойката "За почест", притисна черпака като автомат Калашников с чупка в кръста, вдървен, издул гърди и трътляв задник, замръзна, да речеш, чадър е глътнал.

  Видя го сестра ми, четиригодишната Юлка, изпусна си лъжичката и се разплака:

  – Мамо-о, мамо, мама ма-а... Какво му стана на татенцето!

  – Ти не чу ли какво съобщиха по радиото! – избръмча с траурен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният хлебар, и Юлка по-високо ревна, та мама грабна най-голямата възглавница и я зафучи по гвардееца с черпака. 

  – Акъл няма... Чешитът му с чешит!

  – Не чу ли, ма? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Не шавайте! Никой да не мърда.

  Сестра ми трие сълзички:

  – А оня дядко, дето клати камбаните на "Света Петка", той не шава ли?

  Намеси се леля:

  – Камбаните, миличка, сега ги клати г-н клисарят в чест на падналите за свобода на отунзана* от навлеци и тарикати, разположили се като турски паша в България.

  Тотю се отгипсира и отиде да занича навън през прозореца.

  – Я, да зърна аз кво става там! – Първо се наежи и разтревожи, после се захили и успокои: – Хе-хе-е, църен манго в бели гащи крачи ли, крачи, гаче сме Рио де Жанеро. Не са братчедите като нас прости българи, нормално е напет да крачи мангото, кво че клисарят от "Света Петка" зор си даде да лашка камбаните! Свободни хора са те!

  Насядахме около масата и леля ни осведоми какво им разправила тези дни колежка от детската градина за занемарения чугунен паметник на Христо Ботьо Петков насред не знам кое си градче на Северозападнала България. Кесил на градския площад още от ерата на соца еднокракият, наперен Христо Ботьо Петков без сабля, па и с половин отскубната от Десети ноември 1989 г. насам от местни скрападжии десница и липсващ от коляното надолу ляв крак в поръждавял ботуш, и общинската управа, за да замаже някак нещата покрай далаверите, поканва чужда някаква делегация официално да й гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха-а, като маймунки ще ги разведат из китна Бългейрия, па като ги отпратят по живо - по здраво от замляната с байраци и шарени балони авто-гара, с гостуването ще оправдаят липсите в общинската си каса. Родната нашенска управа, ако се не пооблажи и поосвежи по време на управлението, поради что се трепала за предизборни харчове по кюфтета, пържоли и наздравици, и каси бира за сеир на електората според местния табиет и агитация! Що им било да се натискат да управляват, нали! Желязна логика има в това. Та така...

  За целта натоварили двамина още с ума си родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи политически речи, рецитал на местни поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински дъxав роден наш", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, пети от смесения хор на администрацията в общинското предприятие "Паркове, гробища, ред, чистота". Общинарите настоявали Христо Ботьо Петков да бъде засипан до веждите с гирлянди от цветна хартия, борови клонки, шишарки и прочие, да не личи как скрападжии са го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената пък към небето сабля, понеже се явява типичния знак за мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал между китките, при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бял бронз, в краен случай сребърен феролит, с който сребърен феролит всяка година-две вапцат двата вехти реактивни сокола на бойната ни авиация.

  – Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Христо Ботьов е това, не може хем на куци крак, хем без оружие!

  Случило се, какво се случило, и ей я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските четири мерцедеса из околностите: посетили четири манастира, трите местни заводски цеxa от недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онези много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали!!! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под сянката на Ботьов изнащракали двеста пози как кметът – партаец и обновен баш социалист, ухилен до уши, се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото иначе органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно, сакън! – дума да не става! Та значи, онова ми ти там ръкостискане с целувка уста в уста три пъти се явявало бетер историческо събитие за града В. Сетне глутницата се завтекла към паметника с маскирания Ботьов и онази сабля, да му поднесат венец от цветя, анджък по класическия сценарий на писателите от София.

  – Обаче – лудо се изкиска дяволицата Гица, – човек предполага, тънки сметчици си прави, ама съдбата, драги мои, понякога шегички си бие.

  Подухнал едвам планинският ветрец. Струпали се дъждовните облаци над площада като биволи на водопой. Прашна вихрушка внезапно се извила, когато джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи самият Евгений Бакърджиев, същият, дето години по-късно ще гръмне мавзолея с тленните останки на Героя от Лайпциг. Та в сюблимния тоз миг лудият Старопланински вятър тъй зафучал, тъй се развихрил, тъй насмел всинца нафукани големци и мазняри, че първо разпердушинил прическите на знатните елитни госпожи и господа, после из лапите им изскубнал венците, букетите, китките и всичкия инвентар по посрещането, та и най-сетне дотъркалял бронзирано парче чамова летва току пред патъците на Негово Високо (метър трийсе и две) сиятелство Главния джигитаец, и онзи, значи, като турил ръка върху сърцето, опрял чело в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и доземи се поклонил на фалшивия меч.

  – Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото японче. Ами за японеца саблята е свещен символ, не като нас: сатър за кълцане на мръвки, агнешки ребърца и зеле.

  – Дали японецът от оная делегация не усетил, че е чамова летва, а не сабя? – рекох.

  – Как ще усети! Как ще стане това, ако бронзът е качествен и бояджията си свършил качествено работата? Дръжки ще усети! – рече леля.

  Мама се обади откъм мивката:

  – А...! То ний, щото сме Царе на фалшивите мурафети! Пък вчера, като се прибирах от Четвъртък-пазара, паметниците, дето мина нашият автобус № 26, заринати бяха в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, то китките ни само кусур!

  – Аз що сабахлен не видях таз китна украса? – оживи се одрямалият се Тотю.

  И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, ден, когато поменуваме героите, демек, онези, дето загинали за свидното отечество.

  – Значи – отметна чорлави коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и пет кубика борови и елxови клони с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс томатос енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернешънъл". Фирмата доставя всичко това, обаче не в насипно състояние, а под формата на гирлянди, живописни букети със синя лентичка (за господата и госпожите от СеДеСе) и алена лентичка (за другарите и другарките от БеСеПе) с ажурна фльонга и съответния надпис от жълт бронз. За целта наемат мангасарки от Аджиасан махала, Арман махлеси, Шекер махала и Столипиново, които да придадат вид на празничната украса под надзора на модерния художник Колю Карамфилов, бивш бояджия в ДАП-а, плакатист, експресионист и шуре на управителя на ритуалния дом "Вечен покой енд погребения всякакви". На Първи срещу Втори юни, цяла нощ украсата се надипля по паметниците, късните минувачи, като видят украсата, си казват: "Евалла на господин кмета Спас Гърмидолски, Господ здраве да му дава на Спас, аз на следващите избори пак ще гласувам за Спас!" В късна доба, когато по времето на нощно дежурство даже и полицията сладко спи, по късни петли чавета от четирите затънали в помия и смрад цигански гета на Пловдив прибират де що докопат от пищната празнична украса.

  Леля вирна нос, изгледа ни един по един отгоре-додолу и отдолу-догоре и заключи:

  – Та тъй сутринта на Втори юни опоскани няколко китки се мъдрят край гранитните истукани, а на крачка-две от тях мургави братчеди предлагат в кофи букети, венчета и байряци на промоция.

  – Ей, ами че така всеки лично може да си поднесе букетченценцето – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът все пак си е бизнес, от друга страна, има си я и почитта. Представи си, мила Ленче – пресегна се да гушне мама, – че ако само крадяxа китките и после не ни ги продаваха, нямаше да имаме с кво да почетем наште славни юнаци. Исторически камфуз се получава. Реша, примерно, аз да си поднеса букетчето дъхави теменужки за два лева и педесе...

  Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотюво букетче... Била се наслушала на простотии, ами се досетила за чугунения седемметров паметник на Христо Ботев във В. – планински град в полите на Врачанския балкан. Това й разправила съседката Бонка, Бонка-Бонбонка, родом от В. и във В. се спасявала от наште пловдивски жеги.

  – Та – подхвана мама, – като спечелили изборите от дивендисент и втора, местните "сини" пишман-демократи взели, че демонтирали Христо Ботйов, понеже на каменния му пиедестал видели изчукан кощунствен за тяx надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". И за тази му простъпка заврели го чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече се явявало новичко градско сметище. Лашнали Ботйов в дълбок, от багеристите изкопан ров, с лице "към земята, майко, черната" и задник към небeто в цвят седесарско синьо... Яд ги било да гледат изчуканите в камъка думи, с които Ботев агитирал за най-омразния враг на седесаря, неслучил по Татово време да стане член на БКП. Надписът хвалел комунизъма.

  Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали дърмите и на сцената се завръщат отново истинските господари на града В. И значи, вот тебя чай на Кавказе!*** – бумти духовата музика на местния по милостта на янките едва оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатни тупанджии, ще спукат двата тъпана от юнашко блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер, опнати като по конец. Величествено по централната улица на градеца В. пърпори съветски камион "Краз", тапициран с ален тензух и петолъчки, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето – талисмана на любимия за обновения член на БКП (БСП) вестник "Дума". По Червения площад, префасониран с новото име Площад "Демокрация", прекарват морно полегналия по корем Христо Ботйо Петков. И най-известните другарки и другари – весели, щастливи, а в храстите зад официалната трибуна седесари и ченгета на ДеСе газ пикаят, както би се изразил отлъчилият се от ДеСе рожба на комунистически джинс честен журналист Иво Инджев.

  Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов поема пак към градското сметище. Там обаче не с багер изровена, ами с артилерийски взрив, двайсетипетметрова яма зее. Хвърлят горкия Ботйов като египетски фараон в ямата и му курдисват отгоре двайсет бетонни панела, бракувани барабар от местния Строителен комбинат, понеже им навявал кофти спомени от соца, същевременно от Балкана младежи – активисти на СеДеСе, върху Ботйов три морени с кървава пот и зор от Витоша дотъркаляли. Дотук – всичко по ноти, в стил "Филип Димитров и Иван Костов", но подир следващите избори кой да управлява, предсрочни зарад неумелите далавери на "сините", войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Xем със същия автокран го вадят от дупката и го монтират сред площада на града В. Сега червените два пъти повече гюрултия вдигат, докато монтират Ботйов с духова музика насред площада, топовни салюти и прочие салтанати: зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадалната родна майчица България и любимая Матушка Русь. 

  И тъй вече двайсет и кусур лазарника клетия Ботйов го разxождат напред-назад из областния център В. Дойдат "червените" на власт, ей го Ботйов – цъфнал на пъпа на града; спечелят "сините", хайде, драги бай Ристьо, поемай към сметището!

  – То – въздъхна мама, докато бършеше чиниите, – да вземе внезапно да отвори очи и слезе от връх Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри и с куршум ще да ни отърве от тия, дето още му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.

  – Мамо, нали Ботев е написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, той хайдук ли е бил?

  – Не, Ванчо! – рече ми леля и вместо мама се хвана да ми обясни. – Бил войвода на триста души храбреци. Да кажеш "хайдук", не е редно. Едно време им викали хайдути, а сега онези ми ти двеста и четирийсет, дето се мотаят из Парламента и се кемерят от лъскавите мерцедеси и телевизионния екран, са наследници на нявгашните хайдуци. "Хайдутин" и "хайдук" си мязат, Ванчо, ама са различни по смисъл, и двете означават луда глава. Първият от тези двама обаче милее за България, а вторият все мисли как да бастиса народа с данъци и такси, да даде отечеството даром на чужденци и кръвта да ни пие, да загроби България, да ни подари на лакомите отродници Ян-Кеседжии. 

  Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на превърнатия в частен имот Шуменски конезавод, галопират кипро по разкрасения площад като че ли са в нашенска носия: потури, червен пояс и везано елече, с черен овчи калпак, пък кой знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Нашият Гьорги Бенковски не ми мяза на българин, ами на Будьони, любимия маршал на Чичко Сталин. Българската телевизия ни представяше, доколко може Хвъркатата чета на Бенковски от Април 1876. Докато им се любуваме, ето че на тв-екрана в хола цъфна Светилникът на неувяxващата литературна класика – вечният душеприказчик на управляващите държавата, аверът, достът Тутуруткин****, който с гробовен глас захвана да реди траурни стихове от въздебеличък бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешивото си теме лява ръчица в юмрук, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., класикът Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ новата модна лирическа линия: печална ода, понеже го вадят на телевизионния екран в съдбовни за нацията моменти: кога висш държавник ритне камбаната, гушне букета и когато се наложи да ни доказват колко сме верни на новите сакъ приятели янките и колко мразим гадната Русия и прочие все от този род хубости. За народния трибун и оратор, любител на тихата аванта, запоите и женските прелести каквото и да се рече, няма да е истина. За несломимия дух на Българската литература, вечно изплъзващия се като влажен сапун в кървавата баня от заплетени разни исторически положения някой си сър Уилям Шекспиров някога си възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Авторът ще рече: "Непостоянство, твоето име е Тутуруткин". Какво сътворил и що всъщност представлява еталонът за демокрация в държава със затихващи функции, ще изясняваме в следните епизоди от "Историйките на ученика Ламски", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.

КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЮЖЕТА

  Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г. лидери и членове на партия, известна с яростта си към Русия и особено срещу руснаците възкресяваха сладки спомени от годините на учение във висшата партийна школа за агитатори в Ленинград. Епизодите, които следват тук, са щрихи от трагикомедия под надслов "Крах на комунизма в Демократична България". Комунистите си били отишли... Е, хайде холан, зарежете ги тези паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна "прогресивна" сила кои са най-влиятелните персони! Двигателите на прогреса, тъй да се рече, в политическия ни живот де са расли и де са пасли, къде са се учили на демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семена на сърпа и чука в нароилите се като гъби след дъжд подир "Славния" 10 ноември 1989 г. т.нар. демократически партии, коалиции и движения, така минира (осра) чиста и свята Република, бленувана от Апостола Васил Левский, както усърдно снася яйчица молец в прогнил гардероб с чеиза на предишни поколения тарикати и доверчиви нашенци. 

Пловдив – гнездо на древна култура и прогресивна пошлост

Plovdiv, edited on 29 maj 2025

Илюстрации:
- Старият паметник на Ботев във Враца.
- Спомен от погрома през януари 1997 г.

___
* Не знаел, че в Ботевия стих: "Ще викнем всинца: Хляб или свинец!" свинец значи олово, а не свинско.

** Местен пловдивски жаргон: "ограбена".
*** Тъй отговаряли защитаващи отечеството съветски бойци на нацисткия мерак: Фрицът, като господар на света, да си пие чая в Кавказките планини: "Вот тебя чай на Кавказе!" или както за подобни случай гласи пловдивският лаф от някогашните тютюневи складове, когато беднячките от съседната Македонска махала в подножието на Джендем тепе решили да накажат една кипра въртиопашка, че си лягала със застарелия собственик на тютюневите складове: "Бо-ой по путката с налъма!"

**** Тутуруткин е събирателен образ. Първообрази на Тутуруткин са креслива тълпа обкичени с държавни, академични и литературни знаци за престиж чиновници, назначени за говорители на нацията: журналисти, поети, писатели, политолози, антрополози, социолози, философи-психолози, които всеки Божи ден чепкат дреб зад телевизионния екран пред очите на целокупна опоскана България 

  Илюстрация от автора: Бенковски мязаше на маршал Будьони, любимеца на Йосиф Сталин.

  Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан през 1994-2004 г. Бел.м., tisss.