ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1623.)
Лицемерието от страна на родния политически "елит" към електората се превърна в такваз френска мода, на която би завидял средностатистически актьор от гилдията на Xоливуд, чисто и просто – българските политици са Царе на комедията с щастлив край за всеки тройкаджия от ПУЦ за авторемонтни бачкатори, допълзял до властта. – Аноним (1947)
3 mar. 1998
СИТНИ-ДРЕБНИ... КАТО КАМИЛЧЕТА*
Тук Вичо примижа, изкашля се, прочисти гърло, огледа ни подвежди, па продължи:
– Заговорил Станю на образа си в огледалото: "Ех братче, ама па голяма работа си. Каквото наумиш, изпълняваш. За триесет и намколко си години сума пара профука. И сега край, край и край! Бива ли обаче таз победа над алкохоля да се не отпразнува?!" Тъй говорил на образа си в огледалото. Споменал думичката "отпразнува", дълбоко се замислил. Да-а! Какво се прави на празник? Пие се. И трагичният Хамлетов въпрос "Да бъде ли, или напротив, никакво пиене?" надвиснал над Станю със страшна сила.
– Случайно да знаете кой е Хамлет? – между другото поинтересува се Вичо.
– Майната ти! – възропта Станчо, – само ти можеш да четеш книжки! Хамлет е герой на писателя Дончо Цончев, принц Датски от Троян, прав ли съм?
– Прав си, прав си! – успокоява го тате и подканя да се не разсейват, а на Вичо знак дава, мърда вежди в посока към Станчо, демек: "Остави го тоз завалия, всички не са начетени като нас двамата с теб".
– Е ми, че къде другаде! Отърчал Станю като ловно гонче с навирен куйрук, на един солук** взел пътя. Още влязъл-невлязъл, от вратата реве: "Ахмаци-и-й, приятели мои верни! Черпя днес за победата над алкохоля". И шестима апапи дружно, за час и нещо се насвяткали до козирката.
– Нет, падружка мая! Масква не веруют на салзи.
Тотю допълва:
– Любов е чат-пат невястата с мерак да си онодиш, да й угаждаш, като не я дразниш, винаги се съгласяваш, купуваш й семки, бонбонки и пуканки, на разходка я извеждаш, баклава или кадаиф, или локум с бозичка я черпиш, парфумче от педесе стотинки ще й донесеш за Осми март и Нова година, обечки от сергия за балончета и пищялки. Ето това е красивата съвършена любов. Всичко друго е фалш. Скъпи дрънкулки не важат за жената, бако, за нея не е важно колко струва твоят дар, а дали искрено и от сърце й го даваш. Чистосърдечен ли си, демек. Не се ли правиш на кавалер от турски сериал.
Как уцелиха тази тема ми е мистерия. Вичо декламира какво рекъл някой си веднъж вече разведен Стойчо на своята двайсет и пет годинки по-млада възлюбена, която се чудела как да го ожени за себе си.
– Що са ми мен, пиле, дечинки! – отклонявал мечтата на своето момиче въпросният Стойчо. – Не ща аз джерамета***. Съберем ли се, душко, ще ме съблазняваш. Не ща да мислиш за друго освен за леглото. Ще ти купя алено герданче с мъниста и посребрен синджир на глезена, да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти ще си гейша, аз – самурай. Ще се галим, пиле, мълчешком, да може мъжкарят у мене и самката у тебе да се чуят, инак думите, миличка, най-често пречат, пък мълчанието – никогиш.
– Женската уста как ще затвориш! – учуди се тате.
– С цалуфка! – отвърна уверен в опита си на стар коцкар простосърдечният Станчо.
– Пует ще да е бил тоз – рече Тотю. – Дано гейшата, като свикне на таквизи обноски, не пожелай и друг, по-заможен мъжкар да я гали. Е! Изпълнило ли му се желанието?
Кондукторът се умисли, та Станчо продължи да се самонавива:
– При жената, бако, средно няма: или е кучка, или домашен полицай.
– Нищо не знае той – ядоса му се леля ми Гица. – Туй сегашните мъже не са мъже, а баби. Изпедерастил се е хептен мъжкият ви свят. Усукват се, а ги страх да си поискат.
– Това не им пречи да плещят глупости за любовта – обади се мама от кухничката.
– Иде ми на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо пак като да премисляше.
– Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.
– И какво? – тръгна към вратата Гица.
– Припозна си той синовете, ама после излезе, че семето му нефелно било, спомен от КаЦеЦемето и от високата заплата. Добри пари вадеше от КЦМ (Комбинат за цветни метали) и всяка от тричките си го набелязала за съпруг. Ех, това е то женската любов!
– Ами коя обичал най-много? – пак се обади мама. – Коя все пак взе за жена?
– Вълчицата. И тя му изяде парите, па сетне го паряса и отиде при друг.
Минаха към приватизацията на село. И то бе "Слово на седесаря пес-помияр", както обяви Станчо, който себе си възприемаше за помияр от славното фалшиво СеДеСе.
– Рачо бил терминатор на "сините" – подхвана Станчо, па с преправен глас изпълни Монолог на простака кюнлия, дето се изживявал като борец за демокрация в родното си село Драгойново: "Дошел сум я туче да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирма, ама на онез нефелни гражданя ни им ясну пулуженийту, та я сум се зафатил сам с гулямтъ рабутъ. Державътъ, туй съм яз! Яз сум демокрацията и за вазе яз сум и царот, и пъдарот. Мен шти слушъти, ей. Времито е наше, на СеДеСе".
– Еййй, тоя бетер Иван Костов и Васко Кръпката, бе! – възкликна Вичо.
– И къде се случва това? – вмъква се в кухничката премръзналата Гица. Носи кофа картофи от избата.
– Къде-къде! – отвърна Станчо. – Навсякъде из нашта земя убава.
– Знаеш ли "карък" какво е? – обърна се Вичо към тате.
– Каръкът е лехичка, част от бахчата – намеси се Станчо.
– Ей, комшията ми зад оградата отсреща Димо Сърбина. Целия ден миналата пролет като облак градоносен вървя след жена си да й пъка-пъка-пъка, докато тя му прекопа бахчата. И понеже му мълчеше, не му се връзва да му отговори нещо, взе да я кълне: "Тпу-у, че си проста! Как и една приказка не чух от тебе, мари. Тпу-у, колко си проста!" Това е то карък.
Помълчаха да чуят дали Вичо ще добави още нещо. И като не добави, заговориха за снощния турски сериал за Айше по телевизията. Ала Гица ги върна към старата тема:
– Карък е тоя, дето кожата му отесняла, а като няма на кого да си го изкара, от това най пати женицата му.
– Ба! – рече Станчо. – Чакай аз да ви кажа що е карък.
И начена историйка за бостанджия, който – кога сял тикви, никнели му корнишони и репички, като хвърлял семе за праз, бахчата му обрасвала в райграс както английска поляна на Нейно Величество госпожа Кралицата на Великобритания.
– Все едно нерез с големи топки, ташаците си ги окачил на ушите, та му и работа не вършат, че са му за парлама, уж за работа му служат! – отсече Тотю делово.
– Истина е! Туй българите сме си каръшко семе! – впи Гица искрящи очи във Вичо.
– Естествено! – съгласи се кондукторът. – Шест**** милиона карък екстра качество. Ей, ама страшни сме! – възхити се. – Кой се е хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме окепазили и оплескали, всичко сме провалили и загробили. Пожелал ни за ортаци немецът, и естествено изгубил войната. Лепихме се като дъвка за Руския мечок, сгромоляса му се империята. Днес сме дупе и гащи с хамериканеца – ихтибар му правим, каквото си поиска, ний дваж повече се стараем, метани до земята мятаме. Радват ни се янките, че не знаят с кого си имат работа. Гледай как ще им натрият носа ония с чалмите, как ще им смачкат каските, ще ги натирят през Атлантическия океан, та отвъд. И пак заради нашето калпаво, каръшко племе на шмекери и подлизурки.
– Аз пък му се чудя на господин Божков що от баш-министър се заби диско-джокер – изпъшка Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде Ди-джей Ал Бож! Светът се е побъркал, мила. Ти го имаш за цвете, а то бурен. Де поникне, всичко задушава.
– Анджак! – отсече Вичо, и компанията кротко сведе очи. Красиво им прозвуча.
– Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.
– Мир и любов нам, Господи Боже наш български! – благослови Тотю. – Че Господ е българин, нали си знаем от памтивека! Коментатор един го каза. Защото Бог е любов.
– Да, бе – кимна леля, – любов. Страстната любов на големците към себе си.
– Сещам се и една за любов – подхвана Вичо. – Излезли бяхме на хайка за вълци. А вълци йок. Газим ний в угарта като щурави – хем гладни, хем ядни, и виждаме навръх тракийска могила кацнал стар москвич с вдигнати капаци. Брях, що дири там москвич, мамицата му? Наближаваме, значи. Па изскача един пенджуек***** по бели гащи, маха с ръчички, че и крещи: "Ай бегай оттук, да не вадя пищоля!" Тъй ли? Споглеждаме се ний: "Как е, приятельо?" А пък той: "Не съм ви приятел, не съм ви никакъв, тук съм с мойта вярна съпруга на оглед дошел". "Че ний отде да знаем, че не е някоя от нашите верни невести! – казвам. – Туй нещо на мига трябва да се провери"... И под дулото на дванайсет ловни чифтета, заредени със съчми бренеке от шестнайсти калибър, де ще ходи! Извършихме оглед. И там – примижа Вичо, че и примлясна: – маце с ей-толкави цици, мамка му, голо-голеничко. Ний – аполоновци, херкулесовци цели, гоним Михаля по трънаците, а тоз тарикат побарал агнешкото, па го и качил на баир да го люби. И ни лъже, на всичкото отгоре. Как да му простиш на такъв шебек!
– По време на абсолютната халяба професор Неделчо Беронов запалих се да опиша цялата политическа бутафория, цялата ни българска отврат. Събирам документация, факти, отмятам в тефтер само и единствено далаверите, дето ни ги показват вечер по телевизора. Купих шест папки, надписах ги с имена на политици, залягам една събота сабахлен и до неделя по икиндия описах далаверите на тоя и оня шеф на державата.
– Ъх! – изпъшка Станчо. – Току-виж, земеш и нас да ни изтипосаш в някой вестник!
– Помниш ли го оня депутатин, хаирсъзина от Силистренско*****, как й се зъбеше на оназ двайсетгодишна мома от полицията?! Щяла да му прави кълбета назад и напред на кюнлията, че му вдигнали с паяк мерцедеса от столичната полиция – рече Тотю.
– Ще пратим и ний опровержение, ще напишем: Жалки комунистически инсинуации, и ще си очистим образа пред Българския народ – вживя се и баща ми Хлебарят.
Станчо се впери в кандидата за честен вестникар, по челото се плесна, завайка се:
– Ух, мамка му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей Ставри Богомолката, дет от двайстри годинки душичката ми яде?!
– Каза му: "За народа съм", а той какво ти рече? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тези на старата ми капа!
– Рече ми: "Виж сега, наборе драги мой, я занеси го другаде нейде тойзи пасквил, че пусна ли го това чудо за печат, по-харно да стана от туй топло местенце, па наедно да си тръгнем, хем да те изпроводя, хем и повече да се не връщам в този красив честен вестник обратно". Ей това ми каза чешитът му с чешит, честен кръст! – Прекръсти се с лявата ръка, па и наопъки.
И леля ми Гица, сестрата на Тотю Хлебаря, изфуча:
– Католик ниеден! – Напоследък, кой знае защо, Гица взе да ненавижда католиците, канеше се по православната вяра да се замонаши в женския манастир над Белащица, село на двайсетина километра от Пловдив.
– Излиза, Партията-столетница много внимателно подбира кои да са ни любимци – започна Станчо. – Хваща за козината такъв един изпосталял помияр и го туря върху трибуната да лае, вицове да ни разправя, да се глуми с всичко свято, за нас уж да се застъпя. Ако сте забелязали, тез любимци все на една струна дрънкат. Дали ще да е за Вазовото "Аз съм българче", дали за атомната в Козлодуй или нахъсаната срещу нас сърбоманска Македония, тяхната е едничка: Друг да преценява вместо нас. Тези говорители от последна инстанция, самозванци глашатаи, говорещи все от името на Господа Бога, не ви ли плашат! България е пълна с шмекери, поучения и напътствия.
Случило се на Кръстовден в Родопското село Горно Костурково.
– Прииждаха от всички краища на България – почна кондукторът. – Идеха набожни, ама и атеисти идваха на туй аязмо. За славата на Господа обърнат някое шише ракия, безбожни песни пеят за сочни цицки и бели балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски, или Данчо Лютото, хем набожен, хем суен-буен, но вярата в Бога дип не дели мегдан с бабаитлъшки мурафети. Дръвце некакво си му предложили двама търговци, искат майка си и баща си. Викам: Да не си луд? А той: "Ще го взема, че евтино го дават, ами че туй е от Честния кръст, бе, на който Исус бил разпнат". Каква му е силата? – питам. "Ще видим" – вика. Е, видя каква му е силата. Гончето му глиган вдига от леговището му глиганско и глиганът първо да вземе да изтърбуши песа. Че като подгони онзи ми ти нерез наш Данчо. Що бяг, що препускане с търкаляне до долове и по върли баири на четири крака, по сипеи и къпинаци! Отивам – рече, – да върна дръвцето". Сварил ги онези на същото място. Апапи, ей ви я стоката, не ви я ща, само уюни (дертове) ми отваря. А те: "Не си вярвал силно, съмнявал си се, затова не ти действа. Силно да й вярваш трябва". Мамка му и дръвце! Очукал им го по кратуните. Оправдал си прякора Данчо Злото, оладжак!
– Ех! – реши Станчо. – То всички сме будали. Вярно, и най-умният си е малко прозд, ама кога цял народ халосват от Десети ноември, държавата пиши я загробена.
– Не ставаш за вестникар – рече кривокракият Станчо.
– В редакцията на нашата "Нова Марица" и Иисус да влезе, не би го признали, че е Христос, Син божи. Толкова са затънали вестникарите в лъжовния си калпав занаят.
– Напомня ми историйката с твоя набор от казармата в Сливен за Митю Манахилов – поде тате. – Разположил се наш Митю в кафене "Монблан" насрещу Джумаята, сред нашата Главна. Начоколили го бивши даскали и пресни пенции, пишман-шахматисти от Клуб на пенционерина, омайва ги Митю, обяснява им световната борсова система, пазарите и Европейския валутен фонд. Устата му наедро мели, че и курса на валутата пресмята: десет милярда долара колко кяр ще му снесат, да ги има налице. Да речеш, банките са му в джоба, името му не е Митю Манахилов Гладното, ами Джордж Сорос или Левон Хампарцумян му е името. Пари си няма милият биричката да си плати, цял ден с михалковска се плакне и чака някой да го почерпи малка ментичка поне, а ако го чуеш какви ги дипли, ще си речеш: Рокфелер пред тоз супер-нашенец ряпа да руча!
– Вичо, бре! Що стана с онуй голичкото с циците на баира? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?
– Ба! – ухили се кондукторът. – Отпраши оня с белите гащи и я произведохме шеф на ловната ни дружинка. Поединично лично всеки месец й се отчитаме. И да ти кажа, Гичке, оттогаз голям лов пада, на кадем излезе цялата работа. Къра сме го овършали открай-докрай, пък и на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?
– Лъжец! – рече Гица и в очите й лумна пак онзи неин дяволски пламък. – Като стар депутатин и ти лъжеш, лъжеш, лъжеш и въобще, тук бетер депутати, само се лъжете.
Сред певачките и певците издува жили и един, дето повече мяза на селски бакалин, нежели на оперен певец – някой си Петко Петков, звезда на Българската естрада, по която щуреят младите любители на чалгата.
– Я го, па я тоз юнак с това постно име – възмути се ценителят Станчо. – Поне да му турят една по-така европейска фамилия, че то гаче чувам Гъдю Мъдюв, Съби Събев, Тодю Тодюв, Мако Даков, Пеко Таков, Филип Боков, Доко Доков, Найо Тицин, Цоцо Ц. Цоцов, Генко Т. Пункин, Янчо Гъзибаров, министър Свинаров, Говедаров, Божанков, Копанаров, Къци Къцев, Гиню Ганев, Ганю Сомов. Да му турят Лев Балкански, Курназ Сербезлийски. Кепазим се с тез просташки имена. Е, как да ни признае Европата, като сме се цели въвонели на лук, праз и чесън, шкембе-чорба и овча карантия?
– Бива си го и тоз! – изпуфтя тате, ала след миг гръмко се надсмя над певеца. Като не уцели началния тон от арията в "Наздравицата" на италианеца Верди, наш Петко изхъхри като спукана войнишка флигорна при зов за атака на нож, и ето че Хлебаря Тотю не пропусна ехидно да отбележи: – Пуснали куцото муле на кушия с атовете!
Глава от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).
Илюстрации:
- Блаженият кмет на Пловдив Мамин Ваньо.
- Ако не с друго, с топки мъжете си се фукат.
***** Нарицателно за невзрачен човечец.
***** Депутатът на НДСВ Камен Влахов (1956), човек на Васил Божков - Черепа (1956) от Велинград..