ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1663.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1663.)

  Докато съквартирантът, петокурсникът Богдан от Перник любеше евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, микробиологът Пешо от град Кубрат си бе в родния кът, а аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу обителта ни, до каците с кисело зеле у замогнали се шопи на ул. "Георги Гачев" № 20, в софийския квартал Герена, вперил зъркели в очакване кога прозорецът на мазето милостиво ще се отвори широко и светналата 40-ватова крушка ще ми даде знак, че вече мога да се прибирам, да се пъхна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е Герена – раят на прасета и кокошки, ровещи из купчините боклук, сгурия и шетащи плешиви угоени плъхове в коритото на канал с помийната слузеста вода, зад който денонощно тракаха машини на мърляв предачен цех. В късната есен, из цялата зима по раздрънканото радио на Богдан, който чудно ми напомняше актьора Марчело Мастрояни, вяртяха любимия ми хит на Адриано Челентано "Светът в ми-септима" и нощем си мечтаех за светлото бъдеще, което ме очаква. – Аноним (1947)

  Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!

  21 dec. 2014 

ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬО-ОУ, ХЕНРИ!*

За ценителите на замъци от словесна плява

  Някога поетът Валери Петров (1920-2014) се оплака, че докато кротичко плажуващите наоколо му се изтягали блажено на пясъка, лежейки посред тях, поетът си измъчвал ума в търсене на по-точна метафора на какво му мяза морето. Тъй че и известни поети понякога си бият тъпи шеги; между другото, себе си иронизират, ебават се, изречено на хъшлашки жаргон от бедняшките махали на моя роден Пловдив. Очевидно настанаха пищните чалгаджийски времена поетите отново да си се затворят в оня прословут замък от слонова кост с полюшващи се като прани бабини гащи пембяни знамена и вимпели на честта и фукнята. Споделеното от поета Петров бе човеколюбиво изразено между спотаени въздишки на застарялото сърце по изгубената преди години девственост, съпътствани от едва обуздани сълзи, сополи и женствени хлипове по Дионисиевски вакханалии. И това бе човеколюбив израз, един вид коленичене пред човешката ни природа, пред олтара на бесовете своего рода опит за извисяване на духа.

   Салваторе Куазимодо (1901-1968), например писа с печал и възхита... 

                     Човек е сам върху сърцето на земята,

                     пронизан от едничък слънчев лъч:

                     и ненадейно пада вечерта.

  А от друга страна, романтичният роман "Лолита" на руснака Владимир Набоков (1899-1977), си позволяваше кощунствено за човек на изкуството изискано да представи, бих казал, педофилията като съвършен сюжет за платоничната любов. И сега явно заничаме към време, когато Поезията дотам се завря в себе си, в собствените си тъмни ъгли и подземия, че на воля да се любува на гроздове от метафори, които сладки плодове само елитният, обзаведен с висока култура и вкус изискан читател ще разбере.

  Та питам, само питам, нищо лично: за кого твори Поетът? За огромната маса простосмъртни, които едва ли се досещат какви велики откровения им съобщава Поетът, или за тесен кръг професионалисти и оценители на най-новите тенденции извън класическата конфекция? За илюстрация на мои лични пристрастия обръщам се към нещо, изкрещяно с автентичния глас от клошаря непукист за литературни свахи и говеда Чарлз Буковски (1920-1994), което въпреки и в стих, но без предвземка, без така страстно обичаните модни финтифлюшки обобщава:

Хенри,

нещата като че ли

наистина нямат

значение:

останалото е просто

нищожно количество

болка и

пулсиращи

пишещи

пръсти.

 По-леко смилаемо за огромна множество човеци едва ли е изричано в наши дни. Или може би Сафо (VІІ-VІ век пр. Христа):

                      Някои казват: конницата, други: пехотата, трети:
                      флотът е най-прекрасното нещо на тая земя.
                      А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
                      което обичаме.

                      И не е трудно да го обясниш на всекиго…

      2014 г., Апостолова (1945) връчва награди за поезия

   

  Юбилейната награда за поета Васил Балев*

 Из творчеството на Аля Балев (1968) 

РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също). Пред президенството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – но това е стилистична грешка: малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва.

                                                      ***

Но тогава отново си спомням за теб
светът се превръща в мое тяло и чувство
предметите придобиват нравственост
дъждът се огъва във ветровитото огледало
и тогава столът до мен
става висша добродетел на дървесината си
а уискито трепти като червено листо в моята чаша
Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда

Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен

Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече

ме приближава до теб
а това не може
да се сравни
с нищо
друго**

ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО

3 пъти бях тъжен днес

(имат право древните: след полов акт човек скърби)

но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:

Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства

да не загубя чувството за хумор

Но да оставим леките шеги: все пак отдавна

нямаш вест от мен

Тук заесенява

свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата

а голите дървета придават на пространството безпаметност

Каква умора

какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите

Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото

Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо

заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото

гледа тъпи филми, изнежва се с депресии

Как мразя този град, Анеций

(а няма друг според класиците)

и става още по-противен, че не откривам сили

да го видя другояче

Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам

като извинение

Аз просто обвинявам другите

отричам другите от страх, униние, дребнавост

Например тази нощ сънувах

че лежа в уютна дупка, невидим за света

но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек

от благодарност ме целуна

а моята уста се сцепи от недоумение

Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес

и само от това беснях до обед

Но да оставим херпеса: за друго е писмото

искам да ти кажа, че напускам най-тържествено

стоическата школа

Не мога повече, не е за мен, прости ми

И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)

и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо

аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра

Единствената ми утеха е

да ме забравят бързо

а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес

това от теб съм го научил

КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ

Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –

вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър

от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,

слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря

развален латински... Силно се пристягам. С олющената

катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.

Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото

си реша миглите от чувства... От години се пристягам.

Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали

е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият

Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се

превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата

си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези

прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се

събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;

и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.

ПОНЕДЕЛНИК

пуших. И

се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии

при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник

затова го подарих на свраките

КРИТ

Тя е почти на 40, 100, 9000, 8

на съседната маса малко момиченце

малка принцеса която си ляга върху много дюшеци

върху много културни пластове

но отново настръхва зърното отдолу

мъх на майчиност има по китките

обича дъвчащи сърца – и

игри в телефона си

Бих искал да блесна

„Клишето

е лабиринт без стени

който поглъща милиони туристи годишно”

но го казвам наум

Тя би се изсмяла

с развалени от времето зъби

маранята над нея (на мазни квадрати)

напомня за древна мозайка. Лъчът

се пречупва през пола й

Тя живее в хотели

и нейните нови родители я пазят ревниво.

А мен – толкова сам и космат

властите биха прибрали веднага

ако я гледам по-дълго

И сега си отива

да си учи уроците

Всяка сутрин без нея трепти като езеро

там се оглежда

една тъжна позната муцуна

докоснеш ли неин предмет

се пълниш с олово. Но в мислите

ти предпочиташ да бъдеш

вместо неин любовник – баща

за да остане по-дълго

Ще я отгледаш ли в себе си?***

Стефан Цанев (1936):  

 – Стихотворенията на Васил Балев трябва да се четат под микроскоп – колкото по се взираш в тях, толкова повече метафори и значения откриваш; те са толкова сгъстени, сякаш във всеки стих са компресирани десет стиха и тътнат от концентрираната в тях енергия.

Георги Борисов (1950): 

       – Поезията за В. Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно – дори срамно. Новата му книга, скромно озаглавена „Стихотворения“, е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само литературоведски термин, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра. 

Елин Рахнев (1968):       

       – Страници, които те карат да се родиш отново.****

НА ГЛУПАЦИ ЛИ НИ ПРАВЯТ, ИЛИ НАИСТИНА СЕ Е ПОЯВИЛ ГЕНИЙ?

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, edited on 7 noe. 2024

Илюстрации:

- Лицемерието вместо изкуство...

- Поетът клошар Чарлз Буковски.

___

* Юбилейната награда „Иван Николов“ за господин поета Васил Балев, вж. http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev

** Из „Стихотворения”, вж. http://www.litclub.bg/library/nbpr/vasilbalev/poems2014.html

*** Единствената ми утеха е да ме забравят бързо... Из новата книга „Стихотворения“ на Васил Балев, вж.  http://www.fakel.bg/index.php?t=3997

**** Премиера на "Стихотворения" от В. Балев с участието на Стефан Цанев и Елин Рахнев, вж.  http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377