вторник, 15 октомври 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1655.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1655.)

 И предадох сърцето си, за да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и много досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст*

  27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ**
В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-28.VIII.1972)* 

  
– Световната любов ли? Ка-а-кви са тия глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оная песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях. По панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха между нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама то, да ти роди деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, па ще ли се върнеш, че и на какъв хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните ни невести. Имаха ни страха и не че не са съскали и мърморили – че то има ли женско да не мърмори, съска и да не ти мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти жена мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти, и Светият синод.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай теб, и целият се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток таче те бий в кръста, омекват ти коленете и зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквози ми ти женско войни са се водили, царства са се залагали само зарад изкушението да му се полюбуваш до насита, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия...

  Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двамина калфи, невяста, барабар с тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал: еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.

  Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – цели бичета; а па то – писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха рани да ближат, па то пуста хубост, как се забравя?! Дяволицата ай тъй ги усукала по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки. Всекиму ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кире Ламбин пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-ак в Австралия овци да гледа, заряза ситни дечица и парализиран баща. И заради него, освен всичко друго, се заклех: Ай, кучко-о, ще ти дам да се разбереш!

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока, велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем: левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Ем пращя от сила, и не за пари, ами от пусти бяс, подир работа пак
коноп чуках и у дома, насред двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се като грешен дявол", зееха по мен. Ама як бех, ербап бех, окумуш бех, германците на Хитлер на крака ми идват, по петите ми вървят да ме кандърдисат грамофоните, електрическите им фенерчета, устните хармонички, и с шевните им машини да търгувам. А грамофонът и устната хармоничка беха мода.

  Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, но от орисията си няма как. Да ви разправя как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума време, как месеци лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двамата дзверове, братята й! С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме радва, в ума ми само ей туй на – как й раздиплям шестте фусти една по една, косите й как разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще заръфам, па инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах палат на кьоше, седем спални и три балкона, с широка веранда откъм юг и лозница, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време на деня и нащя да мога при нея да си се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя или ме подмами с меден гласец проклетницата проклета.

  И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласенка. Кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам аз при нея със здравец зад ухо, и сред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагали на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой ли не ми идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я заплетени срамни косми, я стрита суха конска фъшкия. По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме връхлетяха и се криха в плевника под сламата да ги храня, джандари за оружие и бомби сайванта ми три пъти претършуваха, кобилката ми се ожреби, а руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик внезапно есенес сабахлем осъмна цял в кармъзъ байряци, аджамии ни зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с кадърен, учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата коня: кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, работилницата с такъмите, дюкяна, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дет с ей тия две ръце съм ги строил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се сбръчка, състари се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд господар ръка целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую
, като анджък завалия. Имотецът ми се изниза както речен пясък из пръстите, всичко мое насреща ми застана, и на нищо вече се не надявам, в нищо вече не вярвам – ни в бога, ни в царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Папучкина и жребчето от кобилката Лишо, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив, щастли-и-ив. Адски щастлив! Щот без любов кво щастие е то!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 oct. 2024
___
Еклисиаст е анонимен труд, вероятно писан през III век пр.н.е. Авторът се представя като син на Давид и цар на Йерусалим, т.е. Соломон, което датира ръкописа към X век пр.н.е. Книгата ни говори за смисъла на живота и за най-добрия начин животът да бъде изживян. Обявява всички човешки дела за суета, тъй като и мъдрите, и глупавите сме подвластни на смъртта и постиженията ни нетрайни. Еклисиаст определя разума за основа на добре преживения земен живот, ала в никакъв случай не приписва вечност на живота. Заради безсмислието на живота човек трябва да се любува на дребните радости от делничния живот, като любов, ядене, пиене, задоволство от труда и постиженията си. 

 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%95%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0

** Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не спори в живота, в мешената табла и картите, понеже е прост и не съумява да се ориентира в действителността. Моят дядо, на когото посветих този донякъде измислен, донякъде основан върху действителните събития текст, обаче беше от онзи род българи – изчезващ при управлението на тарикати мизерници като Бойко Борисов, Росен Плевнелиев, нахални, па и цинични чешити като Делян Пеевски, лигавещия се Ути Бъчваров, циганчето Азис, дето се прави на турчин, мазните турски сериали, Софи Маринова, Николета Лозанова, Калайджиев Митко и съзвездие от професори-отродници в Софийския университет, автори на обновената  преиначена история на България, предназначена да промива акъла на младежта ни по указание и с парите на Джордж Сорос и висшата администрацията на световния Биг Брадър. 

 
Пена Папучкина, любовницата

  Проклет човек беше дядо ми Борис – баща на майка ми и правнук на заклания на дръвник на мегдана в Калугерово 36-годишен, тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единственият от внуците му, който си го обича, както само хлапенце безусловно може да обича някой чешит, толкова серт и сербез, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, моят прадядо – едничък син на клания Ангел, не се върнал от Балканската война, дето заминал доброволец, нагизден като младоженик, за да отмъщава за баща и майка, и там някъде в окопите край Мраморно море среща смъртта. А гроба му днес никой не знай. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)   Пазете се от книжници, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по тържищата, предни...