.jpg)
Решат ли да унищожат поколение или цяла нация, първо ви насочват към модел на претенциозно невежество, като ви отнемат възможността, умението да мечтаете. Погледайте "нашите" телевизии и преценете: Случайни ли са сламените, разкривени от самолюбие образци на успеха, нахълтали в дома ви!? След три-четири поколения промиване на съзнанието, и получавате чиста проба отрепки с високо самочувствие, които пълнят ефира с празни философски приказки и всяват зло. – Аноним (1947)
Тези дни ходих до Пазарджик със сестра ми и племенничката Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствени градини в местностите Комсалето и Азмъка край града, па после седнахме не у леля ми, а по мое настояване седнахме да пием кафенце в мънзърко едно кафененце на съседната уличка. Ето що разправи за рода леля. Нейната версия променя казаното дотук в тези записки – едно промени, друго допълва, няма да умувам кое е правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат, а за да изяснят кое-що за нас, живите, да го направят по-разбираемо. И тъй... За калугеровския корен. В центъра на Калугерово, научавам, има плоча с имената на загиналите през Османското "присъствие" местни българи. Сред бастисаните наши калугеровци, според леля ми Виолета, е изписано върху плочата и името на прадядо ми Ангел. Голям и як род били Керемидовите. Не случайно този човек бил избран за кмет на селото в най-усилните времена. Жена му Мария била толкова красива, че влязла в очите на хайманосващите наоколо млади турчета, ергени и нехранимайковци. Следва вакханалната сексуална оргия, за която леля ми – 66-годишна жена, нищо не рече. Същата Мария подир посичането на мъжа й се установява в Пазарджик с невръстния си шестмесечен син Ненко. Задружният род на Ангел вероятно помогнал невредима да се отдалечи с пеленачето си. Повече не се омъжила, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам – поне петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който дом зная като имот на дядовата "баба-леля Миче", баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в най-ранните ми детски години. Изправя се срещу дворната портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Ми-иче! Бабо-лельо Ми-иче-е!", докато не излезе от дъното на двора сестрата на дядо ми Борис Дявола, или мъжът й дядо Гошо. Кучката им Соня беше зла, та зла, а синджирът й бе вързан с халка за тел провесена открай-докрай през двора. Умирах за черници, а те имаха черничеви дървета, лаком бях по тези сочни черници. Мъжът на "баба-леля Миче" дядо Гошо – невисок, шкембелия и веселяк, държеше дюкян за направата на каруци при площадчето при фурната на Пич-махала. Пред мен, както си седеше на ниско трикрако столче, веднъж този дядо Гошо сглоби от букови трупчета колело за каруца. С наточена като бръснач тесла. Друго нямаше в ръцете му. Факир!
Синът Ненко на Ангел и Мария Керемидови носел прозвището Дявола, понеже една нощ прескочил през дувара у съседите, заможни хора, биволари, и задигнал гъската, която се варяла, от тенджерата им, пък на всичкото отгоре пъхнал стар цървул да се вари. Бил двайсетинагодишен, пояснява леля ми Виолета, кога сторил тази магария. Усетили го и уж нищо не му сторили съседите, ама му лепнали прякора. Този Ненко е роден в Калугерова в края на 1875 г. Издъхва в 1912 г. като доброволец във войната, отишъл да отмъщава. Разболял се от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия или край Мраморно море. Там е заровен незнайно къде. Бил към 36-годишен. Оставил жена си Елисавета с двете им рожби: – 12-годишния Борис и по-малката му сестричка Мария, кръстена на Богородица, но и на хубавицата от Калугерово, която задиряли чапкъните от околните турски махали.
В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а в 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си на улица "Тунджа" № 18*. Къщата му била кирпичена и на един кат, мизерна, но своя къща! За асъл българина открай време е ясно: почувства ли се достатъчно силен, отделя се от своите и първом дом ще си построи. Булка му става перущенлийката Невена от заможния до Април 1876 г. Хаджи-Трендафилов род. Пристануша била баба ми Вена. Уж дядо я открадва, ама било нагласено така, понеже заможният й род (заможни в миналото, оттам и претенциите им вероятно) не склонил да я даде за жена на калугеровския сирак и внук на заклания на мегдана за назидание Ангел Керемидов. Невестата била година по-възрастна от младоженика. "Ни един от вас (имаше предвид братовчедите, третото котило, както си казваме на шега) не се е метнал на него – рече петата от рожбите им леля ми Виолета (1932-2012). – А дядо ви Борис беше окумуш (предприемчив), ама лют, много лют и буен, невъздържан: псува, налита да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, имал си авантюра с някаква кипра мома. Дяволски трудолюбив и взискателен, сербез българин на имота си, ама това, дето не могат и досега да му простят собствените му дъщери, е, че не ги жалел, жалел ги по-малко от аргатите и калфите си. За отмъщение, що ли! – помежду си, зад гърба му го споменаваха не по име, не и "тате", ами "Дъртия"... Дъртия така, Дъртия онака, слушал съм и подир смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му задомени и самостоятелни вече щерки.
За Перущенския ни корен. Ето версията на леля ми Виолета от Пазарджик. Когато в 1876 г. не турци, ами помашки орди откъм Смолянския край се спуснали, бетер вълчи глутници, разграбили и запалили селището, секли перущенци под мълчаливия взор на редовната, въоръжена с английски топове Османска войска, обкръжила селището на въстаналите заможни и със самочувствие нашенци, бащата на баба ми Невена бил петгодишен. Изклали цялото му семейство, от рода – когото сварили. За невръстното се застъпил обаче бездетен някой си турчин. Рекъл: "Мъничко е, каква у е вината!" и го отървава от ножа. Осиновил го, гледал го като син, въвел го в търговията с фурми, маслини, мандарини и портокали. И когато става двайсетгодишен наш Гочо, турчинът на четири очи му рекъл: "Не сме ти ние родители. Твоите са по къра, из перущенските лозя белеят кокалите им".
Гълъб и Невена по турски се казвали този човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1871 г. Гочо хаджи Трендафилов кръщава първите две от общо трите си рожби с тези в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, е раждан около 1896 г. После се пръкнали Невена – в 1899 г., а пък най-малката – Цвета, родена около 1904 г. Невястата на оцелелия Гочо (Георги) носи име Спаска, което доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била е пет години по-млада от мъжа си, което ще рече: родена в 1876-1877 г. Голяма била любовта помежду Георги и Спаса (прабаба ми), много си се спогаждали и наново се замогнали. "Помня – продължи леля, – мама разправяше, че баща им редовно пращал маслини и мандарини в сандъци от Турция и Сирия, където въртял търговия. Като мъничка, играех си на двора в тези сандъци". По-късно – през 1917 г., вдовицата Спаса не скланяла да даде по-голямата си щерка на дядо ми, 16-17-годишен вдовишки син, рекла, че не им трябва фукара, т.е. сиромах, демек недостоен.Кога издъхнал прадядо ми Гочо от Перущица? Вероятно през зимата на 1908-1909 г., която се случила мразовита, та реката край Перущица замръзнала. Едва 36-годишен, заболява от скоротечна бронхопневмония и за десетина дни свършил... Употребявал говоримия гръцки и турски, а заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали за кадия да им решава споровете... Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с трите си рожби, но друг мъж стопанин не подирила. Силен ще да бил споменът от честития живот с рано поминалия се съпруг. От Перущица не пожелала да излезе. Там е заровена, при костите на мъжа си.
Първородният Гълъб си взема за жена леко момиче. Опитвали да го разубедят, но той, като да прихванал от баща си и благост, и сговорчивост освен разум, отвръща: "Тази ще ми е по-вярна от която да е друга! Не ви ща приказките, сърцето си слушам". И заживял честит и в сговор с жена си, която – разказват – била привързана към него. След първородния Гълъб събрали се по време на т.нар. Октомврийска революция в Царска Русия 18-годишната кротка и мъдра Невена и 17-годишният своенравен щур и зъл Борис. Шест години били бездетни тези две полудеца, а около 1923 г. се появява първата им рожба, Вяра. Според обремененото ми от какви ли не дати и исторически събития съзнание тази е знаменателна година: едно – заради Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание от 1923 г., второ – с историческия глад в Поволжието и цялата болшевишка Русия, когато поради ред исторически причини и обстоятелства загиват десетки милиони селяни. Нарекли рядко красивото синеоко и русо момиче Вяра. Била сръчна, блага, приветлива. Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, възможно е и да е истина. 17-годишна, Вяра залинява от уплах. Изплашили я пощръклели биволета, когато се връщала пролетна надвечер от стопанското училище в Пазарджик. За месец-два се стопила и издъхнала. Името й е предложено от Гълъб, големият брат на баба ми. Изглежда единствено в него е бил готов да се вслуша непокорният ми опак дядо Борис, защото по-късно същият Гълъб го обръща и към земеделието, посъветвал го да купува плодна тракийска земя и да я обработва като зеленчукови градини, лозя, а не да се ограничава само с търговия и с колоездачните ателиета, раздавани на час под наем, в Пазарджик и Перущица.
И се наредили петте им дечурлига – четирите дъщери и син, в разстояние на десет години, до 1933 г., когато се ражда леля ми Виолета, и пак, според обременената ми памет, това е година, когато нацистите поемат властта, а Хитлер в буквалния смисъл на думата вилнее над бившите си помощници в изкачването си към лидерския пост в Нацистката партия на разкапващата се, бедстваща унижена от французите Германия.
Присъства на този разговор с леля ми Виолета сестра ми Ели (1954). Кога излизаме от Пазарджик, в жигулата сестра ми рече: "Батко, представяш ли си какъв късмет ни е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве невръстното момченце от дръвника, сега нас нямаше да ни има". Записвам тези работи и си мисля: наистина, колко наглед случайно, колко обвито в мистерия е, че изобщо сме продължили да се раждаме ние, българите. Имало род голям и заможен в някогашна Перущица, а душманите затрили рода, но ето – бездетен някакъв си мюсюлманин се явява насред сечта, спрял ръката, посегнала да бастисва: "Сто-о-ой! Това дете го остави, то вина няма, вземам го". И го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го храни, облича и възпитава, като да му е син. Въвел го в търговските си дела и тефтери, дал му възможността да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен. А пък на двайсетата му година го дръпнал настрана: "Е, сине, гледахме те като наш, но други са ти на теб родителите". Не личи да го делил ни от българите, нито от християнската ни вяра, не личи да го е насилвал мюсюлманин да бъде. Иначе защо този Гочо ще се отправи към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам... От великодушие ли е? Забравил ли е, че мюсюлмани са превърнали заможна, цветуща и с велико самочувствие царстваща над съседните и бедняшки християнски селца Перущица в пепелище с беснеещи наедрели от мършата подивели песове и човешки кости, белеещи по синорите? Може би още светят нощем из онези чудесни, отлично тимарени лозя. Не е лесно да отговориш, ала урок е. Който има ум, ще разбере за какъв урок става дума в днешните времена, когато мекеретата лъже-философи, отродници от всяка трибуна в днешна България за чужда изгода ни насъскват едни срещу други. Надигнала се тинята от дъното... Луда работа!
Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които изброих хаотично по-горе, светът, мисля си, ще стане по-уютно място за живеене. Сбрали сме се върху това парче пръст, камъни и вода, което лети през Вселената, заобиколено от пустош. Сбрали сме се сега и тук – пътници на перона на една гара. За кратко сме, що да не се държим човешки помежду си! Утре няма да ни има, не, няма да сме ние, но днес, мили сънародници, животът пулсира, изпълва ни с мечти, планове, тревоги, с нетърпение, жажда, глад за слава и подвизи, глад, глупост и суета от всякакъв характер. А толкова е хубаво да се живее чисто, спретнато, с благост към ближния! Само не и със зъбене, само не и в глутница от хиени на Демокрацията.
Как утринно свежо ние – родените подир кървавата касапница, та затова не особено склонни да я оценяваме като престъпление поради присъщата доверчива неопитност и как свежо утринно влезе комунизмът, както някога фанатичния фашизъм в душите!
Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла за зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тук, от мен!**
Да отречеш такива горди стихове, макар и от 1955 г., би трябвало да си сляп духом или озлобен дървен философ. Как иначе да отделя прекрасното от Пеньо-Пеневата лирика, обрасло с показни атрибути на партийната естетика или светоглед?! С такъв деен патос са заредени купища българска словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос, вместо да ми изглежда смешен – ме изпълва с горчивина за поругания и горд човек от село Добромирка, Габровско. Могъщ талант, принесен в жертва нахалос! На всеки три стихотворения поне в две плещи за врагове, битки, сражения, атака, фронт, карабини, куршуми, плюс "убийци от Запад", които "протягат лапи, готови за напад", (поемата "Родина" от 1953-1954 г.). Дали не е време да отворим разговора за гаврата над Българското изкуство! Отвратително е да си представиш как някой канцеларски плъх, някоя убога душица е надъхвала с партиен патос творци от висока класа.
Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!
Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка –
и нищо друго, и кал – светът!
Горкият Пеньо Пенев! Като помисля с каква стръв ни навират в очи неразбираемата за обикновения читател "висока литература", не знам какво да мисля. Изпедерастиха ли ни се поетите, или губя сетива за достойната за Нобелов лауреат предназначена за специални ценители дълбока, по-дълбока от Марианската падина в Индийския океан модерна, всъщност, безсмислена "трудна лирика".***
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
