Хуморът е преди всичко израз на нацията: както трикът е народен похват, и самият хумор е един вид трик. Фактът, че шегата е привилегия на социално низшите класи, е велико древно явление. Начевайки от латинската комедия, това винаги е беден човек, който се проявява като майтапчия. Господ бог не може, просто няма как да е смешен, ала неговият слуга има невероятен усет към смешното. Майтапчията е беден човек от народа. Швейк – ами че това е нацията. Сякаш откъм низините дочуваме страхотният, шокиращият кикот на Историята. Смехът, това е човеколюбива материя, а хуморът е най-човеколюбивото сред човешките умения. – Карел Чапек (1890-1938)
7 uni 2001ГОСПОДИН ПРОКУРОРЪТ НА РЕПУБЛИКАТАИз "Историйките на ученика Ламски"
Развали се карето, че едните само падаха: хем колкото повече падат, по-заядливи стават. И като нямаше други желаещи да си премерят силите на белот, хванаха се на мухабет. Ние, хлапаците от блок 243, попиваме какво си бъбрят бащите и дядовците. Хихикаме, побутваме се с лакти; любопитно е как възрастните си придават важност. Заговориха за някой си Иван Татарчев*, и съседът Манчо, ни в клин-ни в ръкав, рече:
И Манчо разправи за любимия котарак на някой си Васко Петров, ама не оня Васил Петров, зализания с олио мазен певец, дето само се прави на Франк Синатра, ами за уважаван шивач от Кичук-Париж. Животното си Петров хранил с мръвки от близката транжорна, та котакът на Петров до такава степен затлъстял, станал тежкоподвижен, че не успявал сам да се изкатери вече и до леговището си на вехтия диван. И понеже шивачът имал ишиас – трудно ставал от стола си пред шевната машина, сложил му кашонче, та да може мъртатотът** до леговището си да се добере. Висял му коремът като на бременна котка. Като се разхождал по дворчето край улица "Скопие" в Кичук-Париж, врабците върху муцуната му се боричкали, за гнезденцата си от опашката му пухчета си скубели. Ей го самия разказ по-нататък...
– За да не го гледа как се мъчи, булката на шивача Петров отнася мъртатота ленив у роднини в градеца Вълчедръм, Михайловградско – прекръстено на Монтанско. Там, под хамбара с брашно и трици, им се навъдили и се разплодили мишоци ей таквизи, като дланта ми големи, с дълги опашки. Тия ваджии са досущ циганите, родени само за бели и веселба. И пускат, значи, ловеца от нашта улица "Скопие" в Кичук-Париж да уплаши мишленцата-а-а-а...
На това място от одисеята на котака на Петрови Манчо посегна за цигара. Подадоха му огънче. Смукна той блажено, опъна се назад и продължи:
– Надушили са мишата пикоч и мишите барабонки и затуй са се навъртали тъдява – хладно отбеляза тате.
– Само не схващам какво общо има таз работа с господин Иван Татарчев – до ушите захилен, намигна Теню Лавкаджията от съседния вход, дето скришом търгува с печен слънчоглед и ментови близалки в училищния ни двор: допълва мижавата инвалидна пенсия, вече бил супер-заможен, фукал се пред трите знойни вдовици с плетките им на пейките пред блока.
Но баща ми не можеше вече да се спре:
– Ми като е такъв законът! Па и щом са се покаяли, от къв зор да ги задържа? Има грешка, има и прошка. И в Библията го пише... Пък и кой храни бандюгата в пандиза – нали на наш гръб лежат! Доста са ни братчедите, дет напоследък бясно се наплодиха, да ги храним, да им плащаме масрафа. Добре прави той, че ги пуща. Знае си работата!
– Ма вий срещу Татарчев ли сте? – изхълца мълчащият до този миг с тестето карти Темелко. От някогашния занаят му останал прякорът Темелко Тапицера.
Докато ломотеха тъй един през друг, отведнъж млъкват. Сега се чу как от тръбата в избата, дето сме се заврели, се процежда помия. Някоя чистница от етажите над нас мие застоялата чорба от наложеното в пластмасов бидон зеле и тук всичко завоня на свежа пръдня. А навън от осем сутринта бучи музика. Вие кларинет, зурна пищи, три тъпана здраво лумкат и въздухът отдолу, в абонатната на метър под земята трепери. Дрезгави мъжки гласове на развален български канят за веселие, ядене, пиене, песни и танци народа. Певачката им пери нокти, върти ханш, пее за любов; чуваме как тежко диша в микрофона. Мощната усилвателна уредба разстила над Горнотракийската ни низина гордото "Шабана, амуджи! Йех-йех, евалла, ашколсун! Машаллах!" Монтирали естрада, опнали шестнайсет маси с ядене и пиене. От китното Столипиново прииждат многолюдни тълпи със златни зъби и гердани, целите в копринени дантели и атлаз, и скъпи кожи. 24 май е. Така празнуват сюнета на някое тригодишно момченце. Резнали му пишльока на юнака, и за тях то е повече от нашия Великден.
От другия ъгъл на жилищния блок друга сюрия се задава. Ечи възбудена, нахакана неразбираема реч. Преметнати през дългите три метра саръци, носят юргани, рокли, килими, възглавници с щамповани ориенталски мотиви и пейзаж с полуизлегнала се хубавица край фонтан с пауни и лебеди върху фона на снежни планини. Светът нека види чеиза, демек, да узнае колко е заможен родът на момата. Тя сега е в бонбонено розово от глава до пети, тъй я изрисували, че под пластове мазила едва се разбира, ами това е девойче, всъщност още дечко. Три дни се точи тяхната сватба: всеки ден булката в нова дреха превеждат по улиците: розова, пембяна, снежно бяла. Рев на възхищение "въздуха разпра", ето че по мощните 150-ватови тонколони на завален български ни се заобяснява кой какво дарява. Една дарява цял потник с английския му надпис "Freedom!" (Свобода!), друг – две възглавници атлазени, третият – този ще да е кумът: та ето, кумът дарява само някакъв си мерцедес с шест еднакви цифри на регистрационната табела. Клечим в полутъмното мазе ние, изпъваме шия, заничаме през зацапания прозорец на абонатната какво пиршество на щастието се точи отвън. Умълчали сме се като ремсисти пред разпит, като партизани преди да ги изведат на разстрел за назидание и поука, че с властта не бива да се спори.
– Стреля се бе, Гочев – обажда се притеснен Стоян Обущаря, дето живее два етажа под нас и по цяла нощ след работа в приватизирания вече частен завод женицата му, нисичко невзрачно същество, трака на шевната си машина сая за обувки и сандалки, предназначени за чуждия пазар нейде на майната си. – Ами да, стреля се, и по-харно да си траем. То, че вече сме демокрация, две мнения няма, ама ония там, сватбарите оладжак, ходят въоръжени. Пък ний тук сме си баш по бели гащи, живи обречени да бъдем щастливи. Гледай в парлюментя депютатите как се джанкат. Отде да им знам спатиите! Може за парлама да се джанкат. А тук сме война! Току-виж стане напечено. ония, както са с ножове и патлаци, тръгнат ли ни по апартаментите, кой ще ги спре?
– Ами! Не бери гайле, че ний и тъй сме загинали – рече сакатият Калин Майсторов, някогашна слава на изтърбушения ни завод за електроника. – На депутата таквази му работата. Бори се със зъби и нокти, кавгосва се.*** Инак след театрото пак по братски с другите депютати България си делят като шоколадова торта. И мислиш, че за теб се борят, заради черните ти очи?! Я си го избий от акъла!
Останалите мълчат, забили нос в цимента. Стискат празните бирени стъкла, сякаш дремят. Седмина са с наш Тотю. Четиримата станаха да си вървят. Единият трябвало да провери дали не му е уврял бобът, дето го турил на тих огън да къкри. На другия жена му го чакала на телефона да й се обади в село Дивотино, Пернишко. Третият се затюхка, че изкарал пуйката на балкончето, дали не му опасла магданоза. Четвъртият бе Гочев. Гочев честно си призна, че го е шубе, хората на Иво Карамански мернал да се мотаят тъдява между сватбарите.
При излизането му, когато отвори за миг тенекиената врата на мазетата, блъсна ни звуково цунами от пиршество, гюрултия, нахакана реч, както и гласът на говорителя, продължаващ гръмко да известява кой с какво дарява младоженците. Отсам врявата, която се вихреше в този същия Ден на Кирил и Методий, Манчо замислено рече:
Тези Манчови думи дадоха повод на Тотю да подхване историйката за личен авер на Саддам Хюсеин, биг-шеф на местната ни клиника, тип расово пазарджишко говедо, което лани нахъсано се пердашеше с юмруци пред камерите в залата на парламента.
Внимателно го изслушаха. Огледаха го от върха на темето до съдраните му патъци, нахлузени на бос крак, пак умно огледаха от патъците до веждите този новоизлюпил се Цицерон, па измучаха нещо нечленоразделно и положително. А не стана ясно като как хлебарят оценява работите. Добре ли е, че гние партията на обновените партийци или не е добре, добре ли е, че пазарджишкото говедо се намърдало сред депутатите или не е дип добре? Може би това беше номерът: да излееш каквото ти се насъбрало на душата, хем да не рече някой прилежен доносник, че зееш срещу силните на деня.
* Иван Татарчев (1930-2008), вж. https://blitz.bg/article/9035
Няма коментари:
Публикуване на коментар