петък, 17 май 2024 г.
сряда, 15 май 2024 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1565.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616)
24 dec. 1998
ПАСТИРЪТ И СТАДОТО
Е, стадото не е по-голямо от
пастира, ала народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво
е? Може ли да си пастир ей тъй, сам по себе си! Нима стадото – с греховете,
опита и катаклизмите си, не осмисля съществованието на самия пастир?! В
опозицията "Народ-Власт" все пак народът е невидимата и велика страдаща,
раждаща и отглеждаща своите властници Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото сами си наумили, а всъщност са
изпълнители и слуги на духовни енергии, които народът е вложил у тях.* Например, немската нация, една от
най-творческите нации на континента, е същински виновник за зловещата природа
на национал-социализма, руската нация носи основната вина заради идиотщините на
болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели племена и народи да
бъдат обвинявани, ала нали всяко племе само формира своя манталитет и общество,
където в борба надделява една или друга идея! Истински духовни лидери сред
Тодор-Живковци, Иван-Костовци в нашия случай, Данчо Ментата и пр. не са лидери в невидимия
спектър на духа, а духовни водачи, или в тесния
смисъл на понятието "учител". В България учители са неколцина за
хилядолетната ни национална драма: Климент, Евтимий, Раковски, Левски...
Паисий не. Паисий е предвестник, той е като Йоан Предтеча, който кръщавал във
водите на реката Йордан и говорел на народа: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на
сандалите" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото
е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на
евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият
подир мен е преди мен, защото съществуваше преди мен".
Величаят хъша Стамболов, но
въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, Стамболов си остава
вагабонтин, което въпреки лъскавото покритие от по-ново време – вследствие митотворчеството на Иван Вазов, означава нехранимайко. Ако смъртта ни е логичен завършек на стил на живот, жестоката
сеч върху тялото на 41-годишния физически дребен Стефан
Стамболов насред София в далечната 1895 г. съвършено се вписва в
стилистиката на целия му раздиран между Добрини и Злости несретен живот на
далновиден държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена
му Поликсени: "ръст по-голям от среден, жива, с бледно лице, черни
големи очи", както я описват съвременниците, била външно спокойна, сдържана благодарение на воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла
буйствата на недоклания, агонизиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й: забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи. Тази жена е забележителен характер, ала кой между нас забеляза това!**
Закономерно сякаш ще да е
присъствието на гротеската в подтекста на националния пантеон от светци, изваяни като от кремък Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов,
Стамболийски задъхани, потни, честолюбиви, ще речеш: добра версия
на общо взето непривлекателния, но твърде жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо
Балкански... Нима нямаме от по-друг тип характери, които да служат за ориентир и за пример?! Имаме, разбира се. Но онези, които заемали
длъжността възпитатели на нацията, т.е. нашите публицисти и писатели
класици, май не сметнали за здравословно да ни ги представят. Историческата българска памет е била изглежда в плен на особен синдром за малоценност,
щом писаната в учебници и книги Родна българска история бъка от едностранчиво
развити, огрени от фанатична ярост лица, които поради ужасната им кончина ни налагат за единствено достоен за следване от поколенията пример.
Е, харно! Задължително ли
е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на кръв и трупове! Противопоставянето на всичкия свят, който не се оказал съгласен с нас,
липса на умение да следваме гъвкаво, неотстъпно дълготрайна политика за защита на националния ни интерес, липсата на приоритети в управлението
на държавата ни, нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки, които от дипломацията се наричат компромиси, страстното залягане да постигнем
максимума от мечтата си ли е есенция от героичната история?! Коленичене пред саможертвата на националните ни герои нима изключва респекта
пред достолепния не по-малко вдъхновяващ лик на талантливия стопанин,
издъхнал в постелята си от естествена смърт, оставил образец как човекът може,
и без да гине с оръжие в ръка, да е полезен на Отечеството. Или и то иде от легендата за
кончината на Христос в земния му образ на Земята! За да го въздигнат в Духа, за да царства
над нас в Небесата, дали не е задължително според легендата да бъде разпнат на
хълма Голгота.
Както представят общото ни
минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял
романтизъм, докато нам е нужен далеч по-съобразен с реалния живот рефлекс
към себе си, към многоизмерния свят отвъд границите на България.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 16 maj 2024
Илюстрации:
___
* На чаша бира вчера – 13 август 2006 г., в кварталното кафене, убеждаваше
ме самоуверен философ как масовият българин не проумява каква ценност за България
е старши асистентът по политикономия на марксизма, вождът, за част от
седесарите – командирът Иван Костов (1949).
** Вж. http://bolgari.org/zhenata_na_stefan_stambolov_ne_poglednala_myzh_sled_smyrtta_mu-el-823.html Поликсени и Стефан Стамболови.
*** Вляво на фотографията: бившият главен редактор на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра", роденият в Кнежа Петър Кошутански (1941), срещу уцеления с паве по кратуната Филип Димитров (1955) от политически враг на демокрацията. Бел.м., tisss.
събота, 11 май 2024 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1564.)
.jpg)
Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. – Аноним (1947)
Тихо е.
безнадеждно
ме обзема.
–––
вторник, 7 май 2024 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1563.)
Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. – Аноним (1947)
И тук, и там от август до април
къде ли не прошетал си Земята,
докато в Пловдив аз съм бил,
най-много да отида до реката.
Париж, Чикаго, Брюксел, Тел Авив
на теб са ти били почти в нозете,
докато мен тук вечно на афиф
все някой ми подрязваше крилете.
На снимките си готин, лъснат, франт
в най-скъпите курорти на Земята,
докато аз до селски ресторант
отивам, че там евтина чорбата.
Облечен по последна мода, шик,
по теб жените блещят си очите;
а мен посрещат ме с учтив ритник
да си държа езика зад зъбите.
За теб там бдят отворени навред
посолства, резиденции и кметства;
а аз не съм дори добре приет
и от кръчмаря в кръчмата ни местна.
Днес, мили, виждам, си върхът
на всичко тук, за мен недостижимо,
че вечно следват ме студът, гладът,
а радва ме и разредено вино.
Поседнал в пущинак накрай града
понякога прехвърлям си живота
къде ли бъркам вечно, за беда,
та все оказва се да съм в хомота?
Прославен, еталон за вкус и лукс,
ти, Принцът си, изплувал от мечтите,
във вехтите си дрешки аз напук
за присмех на глупаците и злите.
И тук, и там от август до април
надлъж и шир прошетал си Земята,
докато аз при корена съм бил –
Илюстрации:
- 7 август 1961, в Китен с баща ми.*
- Пловдив 2024, Матинчеви градини.
–––
петък, 3 май 2024 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1562.)
.png)
В новия ни квартал доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Още ми е пред очи гърдеста, весела, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня, и никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и на кварталното ни пазарче зад районния универсален магазин вестници продава:
– Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.
– Що бе, Тошка, защо се крие?
– Станала е кожа и кости. Виждал ли си дърт беззъб китаец с окапали коси и месата му увиснали като парцали? Ей това е днес хубавата Маргарита, да не дава Господ!
Месец подир това видях и некролога й, разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо. Разбирате ли, българите сме научени да търпим и преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие в полето, както усилвателната мощна уредба, която към небесата всеки Божи ден молитви на арабски изпраща мюезинът към неговия господ, воят оглася клетвите, оплакванията, хленчовете му; докато нашите българи се бесят, стиснали зъби сами; мълком под сайванта се бесят, при овцете, агнетата и козичките в обора**. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората! Тъй, срамежливо някак – без салтанати, без поза, в тишина, в мълчание сам си отиде от нас и живота баща ми. Единият от двамата манговци гробари в старото общинско гробище, докато оформят ямата и преди да спуснат ковчега, отметна платното, с което бе покрит мъртвецът, и като зърна обгорялото му черно като на негър лице с полуотворените изцъклени очи, извърна се рязко и погнусен се изплю.
Пътуваме с раздрънкан старичък жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е още жив – лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми тихичко си бъбрят. Отпред, в кабинката до шофьора е веселякът доктор Иван Бошев: четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седя до задните врати на зеления жук. От време на време Бошев отмести плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърли едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към уморените комбайнери и те, от своя страна, шегувайки се, фалшиво бодро му отвърнали:
– Е, как е? Как е, бай Кириле! Как е?
– Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма пр-р-роблем, доктор-р-ре!
Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с онова "бай Кириле", че беше младолик, хем и мълчаливец с излъчване – жените се заглеждат по него, а пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше баща ми дърводелецът мебелист Кирил. Та и Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е в това, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва отронва думите и опитва милият дори да му се усмихне:
Гледам, лицето му – цялото оросено в студена пот, ручейчета лъщят по обгорялата кожа. Извръща лице към голата тенекия на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа, та не се стърпях и изръмжах на шофьора: "Ей, чувал с картофи ли караш, мамицата ти!" – и с устни, само устни мърда, да не ни притесни, да не разберем, колко се мъчи; движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан човек, който се притеснява да не би да го видят слаб: "Олеле, майко! – шепне. – Олеле, о-ох, майчице!" И никой: ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз, синът му, съм свидетел, попивам неизличима от съзнанието ми картина. До днес тая съмнение, че убиха баща ми заради моите бакии в младежкия ни пловдивски седмичен вестник "Комсомолска искра" – някой като да е посегнал на газовата инсталация в новичката жигула да избухне в пламъци на паркинга към милиционерския блок 51 край Пощата на пловдивския жилищен район Тракия, където са го повикали да напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика", и на онзи закътан паркинг в ЖК "Тракия, в жежкия ранен следобяд на 31 август 1983 г. баща ми горял като факел, блокиран от стопената пластмасова ключалка на колана в купето на горящата жигула.
6 sep. 1996
БАЩА МИ
На 6 септември – 40 дни след шейсет и първия си рожден ден, към 10 часа вечерта в стая на десетия етаж в столичната клиника "Пирогов" в самота, без човек покрай себе си издъхнал баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Съжаляваше, че ме пратил да уча в Софийския университет, мерак му беше да ме направи мебелист, и за своя занаят ме готвеше, откакто се помня. Едва петгодишен, връчи ми в кухничката в избата на улица "Ниш" № 4 да въртя на ръка бала памук в тензухено платно, напоен с ленено масло, байц, пемза и разтворени люспи шеллак, докато фурнированата врата за гардероб, плот за шкаф, маса или табла за семейна спалня лъсне. Задължен съм и на двамата с майка ми, че са ме създали физически. Бе сръчен, вдаден в работата си, но неумел да лавира в живота, от онез доверчиви българи, за които тарикатите в моя Пловдив казват: "Прост, ама честен". Всичко, каквото направи, правеше го с мерак и труд, труд и труд. Беше мълчалив, разговорите ми с него като баща и син фактически наченаха след смъртта му. Много си го обичам, но и много съм му обиден. Струва ми се, че никога не се е постарал да ме разбере. Двамата с него – баща и син, сме твърде различни. Имам неговата сръчност и хъс в работата, не ми е помогнал обаче в нищо, което съм захващал. Напротив, пречил ми е. Забраняваше ми. Държа се с мен като с аргатин, не син. Държеше ме далеч от себе си. Мисленето му бе на битово ниво, като у 98 на сто от българите, но и на битово ниво, вече мога да кажа, че не му е пукало за мен. Живеехме в оскъдица, макар нищо да не ми е липсвало в материален план, ала гордостта си съм отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите и го направих мой пример за поведение именно с обикновеността му. Приживе обаче май не се разбирахме.
На интелектуално ниво откривам бащините му послания не в приказки, а закодирани в стореното от него, в реакциите му, които бяха някак срамежливи и нежно прикрити в мълчание. Бил ми е нужен, когато съм грешил и съм се лутал, но май съм бил твърде горд да го моля за каквото и да било. Духовно не съм му син, син съм на майчиния ми род, като първия, единствено любим измежду внуците на проклетия Борис Дявола от Пазарджик, я той – внук на заклания на дръвник тежко ранен в сражение с башибозука Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски, както и син на доброволеца от Балканската война 1912 г. Ненко Ангелов Керемидов, тръгнал да отмъщава за честта на поруганите си майка и баща, както се бил зарекъл пред жена си Елисавета (баба ми Ветка, която смътно помня как си седи настрани от бъбривите комшийки, подпряла с юмруче брадичка надвечер пред двукрилата ни тежка порта на улица "Тунджа" № 18 в пазарджишката Пич махала. Раснал като сирак от 12-годишен, замогнал се с труда на цялата си челяд и с предприемчивост, като един от заможните стопани на Пазарджик. Кълняха го лелите ми пък и майка ми Надя заради страстта му да се труди, в която бе употребил и тяхната младост като строго възпитавани в труд момичета.
Живял в крайна мизерия, макар син на общински бирник в Харманли, на когото съм кръстен, баща ми най-вероятно е смятал, че имоти, вещи, пари носят щастие, но беше влюбен в майка ми и двамата бяха задружни. Пък майка ми бе двигателят на всичките им проекти. Той май не умееше да мечтае: голямата му мечта бе да си има собствена мебелна работилничка, да зависи само от занаята си. От него ми остана автомобилно купе с белези от обгорялата му кожа и засъхналата му кръв по тенекетата отвън. И аз превърнах обгорялото купе отново в чудесна нова жигула на 15 хил. км. пробег, която съседите ми тук, в крайния квартал на Пловдив гледаха със завист и с възхищение. Благодарен съм на майка ми пазарджиклийката, която ми нарече да бъда щастлив с тази кола, с която тя и баща ми са имали само хубави преживявания. Истина е, майка ми по свой си начин държеше на мен, но почти винаги е била неособено тактична: за истината и справедливостта можеше да извади душата на човека, независимо дали е тъпак управник или галеник на властта. И си отиде в шейсет и третата си година – пет години след баща ми, все така вгледана в спомените от онзи труден, но честит живот с мълчаливия си мебелист, за когото говореше, хълцайки и със сълзички, стичащи се по бузите й, привела се дена албума със семейните им снимки: "Я виж баща ти, яхнал магаренце и вдигнал ръка за поздрав. Не ти ли мяза на Исус?" Снимка от родопското село Добростан, когато са били честити, влюбени един в друг – и затова, а не поради пари и вещи, истински щастливи.
На вчерашния ден през 1983 г. издъхнал баща ми. Без близък до себе си, сам, като осъден на смърт. След като три часа се тръскахме от Пловдив до София в онзи зелен жук, към единайсет го приеха в клиниката им "Пирогов". Позволиха ми да го облека в техните болнични дрехи: синкаво-сива, умирисана на карбол яко захабена от лошото пране болнична пижама със следи от кръв и йод. На носилка с колелца го откараха до асансьора за най-горните етажи и... край, рекоха ми сухо: Вие повече не сте му нужен. След десетина часа издавал предсмъртни хрипове сам в болнична стая с един бутон, но ние близките му: майка ми, сестричката ми и аз, това още не сме го знаели. Сестра ми въртяла телефоните да предупреди, че в клиниката са приели неслучаен човек, та после научавам, че в "Пирогов" управата била разтревожена, че с фамилното ни име по онова време се подвизавал шеф някой си, доктор в Здравното министерство.
Помогнах му да влезе в силно захабената болнична пижама, на другия ден пръв го открих сред шестте трупа долу, в просмуканата с воня на карбол морга на клиниката, докато със санитаря обикаляхме мъртъвците, а роднините пред металната порта на моргата кършели пръсти, хапели устни и калеко ми Славчо от Пазарджик едва ли не припаднал. Почернял от обгаряния, с корем издут от гнилостните процеси в мъртвата плът, с полуоткрехнати оцъклени очи. Очите не е имало кой да му затвори. И той като дядо ми Борис Дявола от Пазарджик, си отива от този свят с изкривена сякаш в гърч иронична усмивка. Смееше ли ни се, що ли?! Имаше сълзичка в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха разрязвали и тропосвали след аутопсията; до брадичката иначе светлата му луничава кожа беше в груби тропоски, а бялото допреди седмица лице бе в люспи кафява като лигнитни въглища овъглена кожа.
За света беше съвсем неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, баба ми Динка (Господинка), когато болките се усилвали; но не, не дори шепнешком, а с устни, да не ни тревожи със себе си, с болките си... Милият мой голям Малък човек! Настръхвам, като си помисля за величието в кротостта му в може би най-страхотната самота – самотата при момента на Смъртта. И са ми дваж по-противни и суетността, и хленчовете у галеници на общественото внимание.
Като син на този кротък мълчалив българин, писах до Прокуратурата след смъртта му. И никакъв отговор... А сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. Цариградско шосе до блока, където живея, ги изминавах на тръни – че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах тази пътечка сред осеметажните блоковете, стиснал нож в джоба си. Оттогава ми остана текстът:
Сам вървя
по улицата –
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.
Ай, колко неуредени сметки имам с могъщи лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и важни ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ за манипулатори и демагози, настоящи озлобени самозванци с борческа, героична биография, накъсо казано – нагли мекерета на Партията, които след "славния" техен Десети ноември си изпонаписаха романтичната измислена биография на страдалци и на активни борци срещу същата БКП, на която служиха! Ай, колко неуредени сметки имам с пасмината лицемери, която сме изнудени да търпим от раждането до смъртта ние, обикновени граждани на унижавана България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, драги "демократи", не латиноамериканска сълзлива драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а си беше екшън in live. Оттам ми е тази гнус, тази отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната риторика с неизменното аз-аз-аз на възгорделия се тарикат-наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах, аз се жертвам за вас". Ай сиктир!!! Какво си дал, като лягаш с патлак до възглавницата си и нощно шкафче, натъпкано с валута и кюлчета злато! От кого те е страх, защо ти е този боен патлак, като те пазят дузина телохранители кабзамали?
Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам. У дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради последния от петима харманлийски братя на 31 август в четири часа след обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно там, където е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (около 40 минути) три цигари, премислям отново и отново случилото се, само за да не забравя, да не си въобразя, да си избия от кратуната всичката суета след униженията от възгордели се наглеци, да си припомня още веднъж, че съм обикновен син на моя баща, нищо повече от син на сдържан, срамежлив и доверчив българин, когото моят любим Пловдив уби с отмерен жест и хладно безразличие, както вероятно някой ден ще погуби и мен.
3 may 2024
ИМА ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА, УСЕЩАМ БАЩА МИ У МЕН
След смъртта на баща ми преди края на лятото на 1983 г. при тази горчива любовна песен майка ми мълчешком се обливаше в сълзи,
и докато – изправен на нокти, стоя покрай нея, шепнеше: "Това е баща ти! Виждам го като
жив". Милият, горял вързан за колана в новичката жигула на паркинга зад
милиционерския жилищен блок 51 срещу Пощата в пловдивския ЖК Тракия. След шест усилни дни, на 6-и септември издъхна в столичната клиника "Пирогов" на 40 дни от 61-я му рожден ден. Погребахме го черен като негър в дупка на метър и нещо
дълбочина в гробно поле № 71 сред най-старото пловдивско общинско гробище, на 30
метра зад автобусната спирка покрай булевард "Цариградско шосе", срещу Полиграфията, и
онова, което ми е останало в спомените от приказната слънчева утрин, е как единият от двама манговци, които бяха изкопали дупката, отметна
снежнобялото платно от лицето на татко, и като съзря изцъкления черен човек
отдолу, като попарен заметна тензуха обратно, извърна се и погнусен се изплю,
докато ние, почти дузина негови близки, унило и чинно стояхме омърлушени, траурно
мълчаливи. Шест и половина години по-малката ми сестрица и майка ми си бършеха
очите с носни кърпи, а пък бях се наредил най-отзад и си мислех как небето над мен
се отваря, като да се отмести бая дебел железобетонен капак, и заблещукаха гроздове
от звезди откъм дълбокия Космос. После майка ми и сестра ми обявиха, че докато
двете страдали край дупката, стоял съм като пън едва ли не, не съм проявил ни капка синовна печал. Бил съм 36-годишен, а деня го помня като епизод от филм и
оттогава при карък ситуация за съвет се обръщам към мълчаливия си Дърводелец в гробно поле №71 край шумния твърде динамичен шестлентов булевард за Цариград.
Илюстрации:
- Жук, с какъвто откараха баща ми в Пирогов.
- 1980 г. С баща ми при Бачковския манастир.
-
.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1340.) Лицемерието неизменно си пада по гръмките кухи фрази и тържествени проклятия. Инак човешките прис... -
.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1525.) Лицемерието от страна на родния политически "елит" към електората се превърна в такава ... -
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1023.) "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия...