събота, 8 април 2017 г.

Ars Poetica – ПО БОЖИЯТА ВОЛЯ

Усещам – някой ми копае гроба.
Поти се. Риза хвърля през нощта.
Превърта мънички очи с тревога...

Из "Само за апостоли" (1984)
*

ПО БОЖИЯТА ВОЛЯ

В памет на Йордан Кръчмаров (1948-1986)

Простете вий невежия субект! –
с ръката на сърце, за прошка моля,
че си останах дързък и проклет:
човек по Божията воля.

За слабостите ми според зависи
свидетелстват приятели и други,
като например куп от ръкописи
и прелъстени няколко съпруги.

Щом тегля си чертата най-подир,
откривам сетната си роля
под надпис "Тук почива в мир
щастлив по Божията воля".

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 16 avg. 2013 – edited 9 apr. 2017
––––
* Поема от добруджанския поет Й. Кръчмаров.

Ars Poetica – ЛУМИНЕСЦЕНЦИИ

ЛУМИНЕСЦЕНЦИИ

* * *
Делата всичко ли решават,
или е подтикът по-важен?
И като те виждам да ме гледаш, мила,
с очите на сърна уцелена,
си казвам: ето повод за стихотворение.

* * *
Кой писъмца не пише?
Кой не говори за събитията важно,
умирайки и плачейки
от всичко чуто!

* * *
Което и децата виждат,
за възрастен е често непосилно –
рутината пречи;
ний бъркаме усещане със знание и –
вкопчени във вече усвоеното,
не чувстваме –
 изчезнала удобната картина,
докато сме се превъзнасяли.
Смирение, ти си дете:
уж нищичко не знаеш,
а всичките канали са отворени за тебе.

* * *
Тревожа се за себе си, когато
две по две все ми излиза четири,
когато, всъщност, може да е три...
или пет може би?

* * *
Кога се изтърколиха Юни, Юли
сред отминаващите дни!
И ей го моя царствен Август
с великолепие от страст:
свидетелствува колко много съм жив:
повече склонен да се влюбя,
по-малко склонен да намразя.

* * *
Сега боли, но зная – както винаги,
ще мине; ако не мине,
ще свикна – както винаги,
 със болката и пак, и пак
тя ще ме връща към детството,
понеже – както всеки, тъй и аз си имам
своя ад и своите огорчения от себе си.
Обмислял съм си най-спокойно как
да си изляза от разните стълпотворения,
които животът ни предлага.

* * *
И си мисля напоследък: имам
най-солидни основания да предложа
нещо много лично сам на себе си –
да си представя, че – от своя ад изскочил,
върху Небесните врати със длан,
прегъната в юмрук, съм се разхлопал дръзко
под ироничната усмивка на човешката си същност.

* * *
Когато няма ме, ще е по-леко
да ме обичате и мразите –
 присъствието затруднява
четенето, дишането даже;
отсъствието пречиства от налепите,
ароматите, потта и всичко,
присъщо на физическото тяло.

* * *
Най-дръзки от мечтите,
от страстите си най-горещи
и за сетивата ми най-изкусителни са
мигове, когато липсата усещам,
у себе си до вежди потопен.



* * *
Какъв разкош! – в леглото ми
си гола, и пада неочаквано
средновековен мрак:
прииждат варварите...

* * *
Така познато е човек да пожелае
да бъде влюбен, приласкан
с прегръдка и милувки,
дори с единствен поглед мил поне;
и горкият – като не му се удава,
сълзи размазва, мрази, квака, издъно покрусен,
дано го забележи някой и го прокълне поне.


* * *
Астрономически два цели часа
кълвачът най-внимателно ме наблюдава,
подхвърчайки от храст на храст,
заничайки как чопля слънчоглед –
учуден, явно силно възмутен,
преди да изкрещи свадливо
на своя си език: Здравей!

* * *
Поетите са най-мързеливите
същества във вселената –
 не им се доверявай, щом
чуеш ги на висок глас да хленчат
или да се възторгват;
ала не знам по-тънка струна от душата
на тия вестоносци,
кога за болките човешки заговорят
шепнешком.

* * *
Отхвърлих належащата си работа за днес,
всекидневните ми занимания, знаете:
да си колосам ризите,
гумата да залепя на байка,
да се изкъпя три пъти под душа,
смръщените вежди да подкастря мимоходом,
тока да платя, с лястовиците да си побъбря:
да им се оплача от своята разхвърляност
и суета, на ум да си попея, докато се бръсна,
 и така – с резен изстудена диня
на балкончето в следобеда да седна,
пропуснал с бухлати облачета леки
слънцето да поприкрия –
пак поради нехайство може би.

* * *
Човеко сдържан, мълчалив, угрижен, тъжен –
о, ти – изящна нежна катедрала за болка,
от изгрева до залеза със шлейф от прахоляк
от пътищата, пеш пребродени,
и с ореол от светлина, струяща се от теб...
Ти къде ми се изгуби?

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 9-16 avg. 2009 – edited 8 apr. 2017

Ars Poetica – ЗАКЪСНЯЛАТА ЛЮБОВ

ЗАКЪСНЯЛАТА ЛЮБОВ

Най-после престраши се Джон, реши да се ожени;
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени,
муцуната си освежи, брадата сива сам обръсна,
подряза дългите коси и ето го красив възкръснал

един достоен мъж, тъй горд, хидалго сякаш от Ла Манча!
Занемарения си двор премете, прекопа и значи,
със дланите на колене отпред в очакване приседна
мома със влюбено сърце да се яви тук ненагледна.

Моми дал бог, но тез моми защо към него не поглеждат,
замятат мрежи отстрани към глупавичките младежи –
кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво.
Не знаят ли как го боли мъжът, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло?
Тъй шумен е за нас, уви! – сезонът весел, мимолетен
на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
когато някой Джон седи накипрен и ужасно смешен.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 21 dec.2006 – edited 8 apr.2017

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...