ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1216.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1216.)

  По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

 …те избират най-прекия път до целта и се фокусират върху онова, което е пред тях, докато мъжете по правило виждаме по-надалеч... Жените са по-трезви в преценката си, не виждат неща, които всъщност не са там, докато, ако страстите ни са разпалени, мъжете, преувеличаваме всичко и си представяме неща, които не съществуват...* – Артур Шопенхауер (1788-1860)

  19 jan. 2002 

 Из романа "Морето, морето" на Айрис Мърдок – пасаж на стр. 50 май изразява и мои грижи: "Клетата Клемънт може да почака; всъщност, тя няма друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията и сложил оръжие, отказал съм се от работата си! Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух – това времето ще покаже". В моя случай "Клемънт" е двайсет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма на бащинско (едва ли не) смирение; знам, не е тъй; знам, смирението ми е роля, отесняваща от ден на ден заешка кожа. Никакъв край не ми се привижда в тази "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция? Ама наистина ли, като замълчаваш, си губиш любовта с момичето отсреща!

 Не ме интересува, казвам си, Re.; всъщност, безразлично ми е какво се случва с нея и около нея; интересът ми е към това как ще се промени моят живот, отношението ми към самодоволен тип мъже и жени, които досега съм изобикалял, странял съм или не съм пожелал компанията им, ни сладостите вследствие благосклонността им. Е, сега ми влезе в ума едно от точно тези "насекоми на успеха". Какъв дух, Боже мой! – нима точно този тип човеци не ми е амплоа, поприще, специалността?! И тази компютърна измислена анимация ми се представя за живия живот? Предизвиква ме! Ще почака за истинското сражение обаче; познавам се поне откъм тази страна, струва ми се: дълго ще кървя и неочаквано ще предприема онова, дето и мен самия ще изненада.

  Дъждовно тихо. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца и пера; по клоните на липата срещу балкончето ми са се наредили като орехчета върху Коледна елха, а един едничък се отделил от ятото и кацнал върху парапета на балкончето ми, върти лъскави като мъниста оченца, асъл крадлив циганин, чака трошици... Любовен класически триъгълник, това ли ще да е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена най-спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе у дома. Защо не, мисля си, ей тъй, излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално както преди! А не бих отказал... Хм! Какво искам всъщност?

  Може би ме вълнува ловуването за точно този сексуален партньор, и вече не върху познатия до днес терен – лична собственост, вид притежание, а за умна, интелигентна жена, която очевидно сега принадлежи другиму. Застрашен ли е самецът от моето – а и защо само моето – посегателство? Разбира се, че е застрашен. Нещата стоят по друг начин: не аз, онзи нахълта в завладяното от мен пространство, появи се с претенции, самоувереност като господар на положението. Щом плащал, щом поемал ангажимент, главоболия, разноски около тази жена, по думите му, които тя ми предава с кокетство на знойно момиче, това щяло да значи: оттук-нататък той дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

  Телефонът ми звъни вече пет-шест пъти; изключвам, и отново набират... Досещам се кой ме търси... Уви, не е тя. Обажда се Надя, втората от двете мои самостоятелни от години дъщери, да ми каже, че утре ще ми гостува.

    

   21 jan. 2002 

  Човекът е много самотна вселена.

  22 jan. 2002

  Двете й последни послания по джиесемчето, което кажи-речи ми насила ми го беше подарила: "Благодаря от името на малкия! Благодаря и от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12:00 ч. на 21 януари) и "Мили, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години, че ми помогна в много тежък период, че малкият не усети липсата на баща, но и за още много други неща". (11:05 ч. на 22 януари). Днес синчето навършва първите седем години. Опитвам се да удуша любовта си към тази жена, и колкото повече опитвам да я отдалеча чисто физически и от мислите си да я отскубна, толкова повече ми липсва. Не ми помага особено да я забравя. Като че ли фронт дели с онази част от мен, която воюва с мъжкото ми самолюбие. Защо са ми сантименталности в тези мразовити във всякакъв смисъл пловдивски дни и нощи?

    Виждаме се в учителската стая. Сами сме. Не знам, че е влязла; сепва ме гласът й:

  – Жоро, здравей!

    – Здравей! – гърбом към нея.

    – Жоро, какво става с теб? Защо не отговаряш на съобщенията? Малкият много се зарадва на твоя подарък.

  – Не съм част от празниците! – обръщам се, показвам й: – Виж какъв готин химикал ми подари вчера моята Надюша.

  – Хубав е. Много е хубав! – върти го из ръце.

  – А! – казвам. – Менте е. Но добре изглежда.

  – Можеше да ми звъннеш... – укорно.

  Казвам, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине и този път. И изобщо, говоря, говоря, говоря, понеже ми е неловко. Гледа ме внимателно. Съвсем близичко до мен, усещам дъха й. Очарователна, заинтересувана от тъпотиите, които бъбря. Жена, която си знае цената! И хем благосклонна, хем като медицинска сестра учтива и уравновесена към мен, пациент на тази много специална клиника, където лекуват Любовта.

  Тръгвам си от учителската стая:

  – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – гърбом над главата си помахвам за довиждане.

  Излиза подире ми. Следва ме по килимената пътека във фоайето на втория етаж, а насреща се задава червенокосо моме, новак от началните даскалици. Червенокосата мимоходом ни оглежда. Установявам го с периферното си зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението, се усетих. Отдалечавам се бързо-бързо и от двете. Свих по коридора, отключих моята класна стая. Все още объркан, сядам зад бюрцето. Въртя из ръце химикалката от дъщеря си, наум се моля: "Ах, само дано Re. не отвори внезапно вратата! Мили Боже мой, не искам, не искам точно сега да я видя в рамката на вратата предизвикателно хубава, по медицински угрижена за мен". Дали ако влезе, бих се удържал да не я прегръщам, галя, целувам?

  Описвам... Станало е преди три часа и нещо... Преди да се хвана да пиша, пуснах си мелодията от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам – Кевин Костнър, и Уитни Хюстън, капризната млада самка, която ловува. Май лично приемам тази преработена кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на своя бодигард (пазителя на тялото й – буквално преведено от английски). Изпята със зноен, хем много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, чувал съм го не само от нея, че откривала у мен излъчването на Кевин Костнър от филма, точно в празничната за момченцето й вечер, ще ми се да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт.

  Разбира се, няма да сторя нито първото, нито второто, нито третото от тези три така необходими за мен в онзи момент работи. Най-много да си пусна още два-три пъти да се върти основната мелодия от филма с Кевин Костнър и Уитни. 

 Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 18 mar. 2023

Илюстрации:

- Младият Артур Шопенхауер (1788-1860).

- Снежният Пловдив през дълбоката зима.

–––

* Артур Шопенхауер. Цитат от негов трактат, вж. http://magnifisonz.com/2016/08/14/%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B8/ Бел.м., tisss.