вторник, 24 януари 2017 г.

Story – АСЯ (7.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"


АСЯ

Глава ІV

    Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че студените режещи ветрове от североизток не преставаха да влачат тежки оловносиви парцаливи облаци, от които от време на време ръсеше лепкав едър сняг. Слънцето все по-често пробиваше снежната пелена и от локвите по селските улици към небето нежно се издигаше белезникава пара. По стърнищата щръкнаха бледозелените ушенца на троскота. Гъшите ята се занаизмъкваха, клатушкайки се в редица, опърпани, с висящи безредно пера от разкаляните селски дворове, с пърхане на крила и изпъната напред дълга шия гъските се затичваха срещу вятъра, с пронизителни дрезгави крясъци правеха плавен завой ниско във въздуха и се спущаха с кикот върху омаломощената от зимните студове орна земя.

    В механизираната бригада към стопанството механиците бързаха да приключат ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер съскаше електрожен, звънтяха чукове в ковачницата.

    Хлапетата в училище станаха неспокойни. Момичетата от седми и осми клас на шумни групички започнаха надвечер да обсаждат пейките в градинката зад местния Културен дом, наобиколени от момчетии, които се появиха като че изпод земята: не ги бях срещал дотогава. Директорът Петков все по-често се хващаше за главата от притеснения да не изпуснем някоя грешна душица в батака от естрадни палячовци и глезли, жежки цинични вицове и сексуално любопитство.

    – Ей, да внимаваме, че лошо ни се пише, стане ли някоя беля! За всичко селото нас ще обвини. Кой ще ни защити, мислите ли? Колцина от колегите ни са местни хора! 

    Съветваше ни очите да си отваряме на четири, по-честичко да посещаваме по домовете учениците, да държим
тясна връзка особено с родителите на физически по-развилите се, по-буйни девойчета. Математикът Пешо Кирилов, онзи, който ме посрещна първи в Гурково, се вайкаше тези дни в учителската стая за пухкаво моме от осми клас – синеоката Вержинка*:

    – Ей, мамицата му! Ама седнала ми на първия чин, и като ги вперила ония сини комбали** насреща ми, взех да си обърквам формулите. Като жена ме гледа, бе!


    Ася се пренесе с чанта бельо при мен. Донесе одеяла, черга пода да покрием, бельо, няколко поли и роклета. Петков, като бъдещ наш кум, уреди тя да започне работа: прави размествания, отвори място за още един учител, тъй че Ася водеше часовете по физкултура, по трудово обучение и рисуване. Дадоха й новичък анцуг, придоби самочувствие сред децата от началния курс, пък и те я харесваха; виждах от втория етаж как като квачка ги събира около себе си, но изглежда бързичко се уморяваше, защото все търсеше сухо местенце сред мократа спортна площадка да поседне. Седне върху асфалта, обгърне с ръце колене и остава така дълго време неподвижна. Притеснявах се малко за нея: кой знае какви ли мисли й минават през ума; разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко.

    Развличаме се, като хлътваме в Читалището да погледаме кино или пък в неделите често с междуградския автобус ходим до Балчик. Понякога Данко идва с нас. Тя никога не ни прекъсва, когато водим с него вечните ни разговори за книги и политика, намеси се дип нарядко с подхвърлена дума и пак ни оставя да спорим, да се горещим.

    Не умеех да й щадя самолюбието, все още пред очите на останалия свят с нея се отнасях твърде прямо, твърде независимо. Това доста я разстройваше и тя много пъти плака с тихичко хълцане – основно за дреболии, погледнато откъм моя страна. Пък и хората около нас не бяха свикнали да ни приемат като нещо общо и единно: момичетата, които – притеснен разбирах, вече се усещаха жени, пак си ме следяха с влажни погледи; на самата нея някой си Панко, две години по-малкият брат на най-добрата й приятелка, предложил да се съблече в кабинката на киномеханика. "Ще ти дам десет лева да ми се съблечеш както те е мама родила" – придумвал я братът на приятелката й и съученичка от основното училище Таня.

    – Ще му натрия мутрата на това лайно! – гневях се.

    – Не му обръщай внимание, по-лошо ще стане. Да не мислиш, че е сам! С един да се захванеш... Те момчетата тук само това чакат.

    – Избягвай тогава да ги срещаш. Оня чешит тенисистът Стефан знаеш ли какво рекъл на колегата по география Генчев? Казал му: "Ние си взехме, каквото имаше да се взема от Асито, нека сега и други се пооблажат".

    – Ако пък съм имала нещо с него!

    – Тогава тия гадости що ги е говорил?

    – Ами изпращаше ме известно време, определя ми срещи, прави се на интересен: ту на италиански, ту на немски, английски, ту на някакъв друг език ми приказва… Кух човек, не му обръщай внимание.


    През голямото междучасие тичаме в квартирата, хвърляме се в леглото да се любим. Не забелязвах кой знае каква стръв у нея, по-точно, като да беше щастлива, че може да ми угоди, но бях ненаситен да галя, мачкам и да прониквам в тази свежа, плътна, кадифено мека плът.

    Сутрин върху перваза на прозореца все откривах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни буди, по тъмни зори баща й се отбивал от пътя да ни остави тази кутия, приготвена за нас от двете жени в Тригорци, майка й и баба й Анаста. Опитвам се да си представя какви чувства ще да е изпитвал, когато внимавал сакън да не притесни дъщеря си и любовника й кандидат-жених, гушнати в плътска прегръдка. При доста редките ни разговори с него, зад оскъдицата от думи усещах все същия онзи пронизващ ме поглед, в който се таяха и угриженост, и бащинските му лоши предчувствия.

    Тъй измина седмицата до началото на пролетната ваканция. На два пъти Ася получаваше припадък с гърчове. Изпуснала се, в подгизналата си от урина тънка нощница, вкопчва се за мене като удавница; очите й с невероятно разширени зеници надничат в очите ми; посинелите устни, по които пяната не е още засъхнала, хрипливо шепнат: "Мацинко, нали ме обичаш? Кажи ми, мацинко! Кажи, нали ме обичаш"Отпуска се, постепенно пулсът и дишането й се нормализират. Гледам как заспива и бледа розовина плъзва по страните й, как тъничка синя вена на шията й пулсира.


       
Вечер пиеше фенобарбитал*** и сацерно. Бях я попитал какво й има; каза, че е невроза, втора степен, един ден ще й премине и тогава ще свали и очилата с голям диоптър. Свиваше ми се сърцето, мислех си: нали любовта всичко лекува! И каква ще е тази любов, щом пред такива подробности се стъписва! След известно време проумях, че ме мами. Може би възрастните и от нея криеха истинското й състояние. Странно нещо е любовта – тази явна неистина, вместо да ме отрезви, накара ме да се чувствам горд, че мога да пренебрегна горчивата истина****. Уверен бях, ще се справя с всякакво положение, няма начин да не се справя. Хайде де!

    На 31 март от Балчишката пощенска станция изпратих телеграма до Пловдив: "Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април". Качихме се в следобедния автобус от Гурково за Варна, помахахме за довиждане на нейните родители, майка й с крайчеца на престилката си изтри влагата от крайчеца на окото си, баща й едно и също повтаря: "Да заповядат на село! Кажи, Джорьо, на вашите да заповядат на село!" Милият на сърцето ми, по-мил и от родния ми баща! Той изглежда най-дълбоко преживяваше промяната. И тъй, помахахме си за довиждане, в единайсет бяхме вече в потеглящия от Варненската жп-гара нощен експрес, а на следния ден рано сутринта звъня на входния звънец у дома в Пловдив.


    Цяла нощ в купето главата ми беше лежала върху скута й; завиваше ме, будна, бдеше над мене. В просъница я откривах вглъбена в себе си, съсредоточена в нещо свое. Във Варна, докато чакаме да настане време за влака, изгладнели, настаняваме се в снек-бара току срещу Варненския драматичен театър. Русоляв момък с вид на самовлюбен палавник се промъква между масите, от три-четири метра подвикна:

    – Асе-е... Осигурил съм квартирка за тая вечер. Идваш, нали!

    Като приближи съвсем, тя ме посочи с очи:

    – Запознайте се, това е моят съпруг.

    Онзи, смотолеви нещо, огледа ме, направи кръг около нас и се стопи в кадежа от цигари сред препълненото от гърбове и уши лъскаво снобско кръчме на Варна.

    Изправи ме тогава на нокти тази случка, ала замаян от дългото нощно пътуване, притеснен как ще ни посрещнат у дома, оставих я нейде настрани в съзнанието си. В момента миналото й не ме засягаше. Зъзнем, значи, двамата с нея пред вратата на бащиния ми дом, чакаме да ни отворят в пет и трийсет рано сутринта
на 1 април.

    И ето ни около масата. В дома на родителите й беше къде-къде по-уютно, а тук вее сибирски мраз. Уж съм си сред свои у дома, а се държа като гостенин. Баща ми, майка ми – сдържани, много сдържани, не мога да ги позная. Сестра ми – ученичка в десети клас на гимназията, ме прегръща разплакана зад вратата на кухнята:

    – Батко-о, какво направи! Ти за мен беше кумир. Отде я намери тая?

    Как да обясня, че "тая" за двайсетина дни ми беше станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, Париж, Монте Карло, Холивуд и изобщо – на света!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
    Следва
 
Plovdiv, uni 1987  edited 25 jan. 2017
____
* Побългарена версия на латинското virginе, девствена-девственица.
** Простонародно
: облещени, вперени очи. Има гальовен оттенък.
*** Лекарство против епилептични припадъци, отречено днес от медицината, понеже води до трайна зависимост и уврежда невъзвратимо нервната система. Силен опиат.
 
**** Наричат я "царска болест". Не ми е известно дали се лекува; медицината, доколкото знам, се стреми единствено да ограничи пораженията, които нанася върху най-финото у човека, съзнанието, нервната му система.
 

Ars Poetica – КОГАТО НАЙ НЕ ОЧАКВАШ

  Мъжът не живее по друг начин освен чрез религията и илюзиите си. 
      Джакомо Леопарди (1798-1837)

КОГАТО НАЙ
НЕ ОЧАКВАШ


Самотник прекосява сам полето,
затрупано под януарски сняг,
денят е мрачен, времето – проклето,
че иде му на глас да ревне чак.

Зарязала го милата женичка,
друг да я люби в дивата си страст,
а него рогоносец да наричат,
и с право, съгласил се бих и аз.

Върви си, значи, мрачен през полето
и ето че насреща му жена,
изпратена му сякаш от Небето
сред дивна белоснежна пелена.

Ресниците си заскрежени свежда,
нослето зачервено й стърчи
под смръщени от изненада вежди,
а пък устата розова мълчи.

Не казва нищо, нищичко не казва,
но и какво ли трябва да рече,
освен да диша с плътната си пазва,
като сърна да рови със краче!

Спогледаха се двамата щастливи
и рече, вперил дръзките очи:
– От теб не виждам друга по-красива,
пък нека и ужасно да звучи!

Какво мъжът, изпаднал в тежка драма,
да си помисли в този чуден миг
при среща неочаквана на двама,
освен да го опише в кратък стих?

Щом някъде вратата ти захлопнат,
приятелю – един от всички нас,
прескочил старата печална локва,
и ти ще срещнеш звездния си шанс.

Пловдив европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 16 dec. 2015 – not edited 24 jan. 2017

Ars Poetica – НЕ ВЯРВАЙ НА БЕСА

НЕ ВЯРВАЙ
НА БЕСА

Не вярвай на мъжа, глупачке!
Отърква се о младото моме,
готов е даже и да те разплаче
от жар по сладките ти колене.

Жената, докато е още млада,
примамва го с печал и самота,
ала прегръща сенките на ада,
остане ли самичка през нощта.

Каквото има тука да се случва
 отмерил е за всеки Господ бог –
мъжът да следва хубавата кучка,
беса му тя да бърка със любов.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 24 jan. 2016 – not edited 24 jan. 2017

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...