Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 12 август 2017 г.

Публицистика – БОРИС ДЯВОЛА

БОРИС ДЯВОЛА
    
     11.07.1996. 

    Завчера сглобих бюфета, правен от баща ми. Сестричката ми го държала цяла година на двора завит с черги и найлон и на места фурнирът се напукал и се рони като юфка. Най-после холът ми доби що-годе завършен вид, но има да се правят куп поправки по татковия бюфет.

    ...На 40-годишна възраст дядо ми Борис има две колоездачни ателиета – в Перущица едно, другото – сред чаршията в Пазарджик. Имал лозови градини, засети с череши, ябълки, ягоди, зеленчук. Тъй като съм му първият му внук, водеше ме със себе си да орем. 

    Помня от 3-4-годишен чардака сред лозето, белия жребец със сивите петна красавецът Сивчо, бумтежа на газовия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и дядо с мотика в ръка, до колене запретнал крачоли, гази калта, отваря път на водата ту към тази, ту към онази леха... 

    Или седнали сме на сянка край талигата, закусваме домашен хляб, сланина и чесън, а чучулига трепка току над главите ни и пее така звънливо, толкова сладичко, както май само чучулигите край Пазарджик умеят да пеят напролет.

    Сега си давам сметка, че този мой предтеча е живял с всичка сила, обилно гребял от живота: и от хубавото, и от лошото, с мазолести, отрудени длани. И нищо – даром получено! Всичко... от иглата... е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като правил най-тънки проекти къде да си вложи печалбата.

    Почнал сирак 16-годишен от нищото, на 40-45 години, в най-усилното време на Втората световна война, вече има пълна къща с хора на раменете си. Баба ми Вена перяла и готвела освен за петте им деца, на мъж, свекърва, но и на двамата калфи и неколцина временно наети аргати. Единият от калфите се казваше Кръстю и дядо му помогна да си вдигне къща на съседната улица.

    На пъпа на Перущица, родния град на баба ми Вена (Невена), дядо уредил колоездачна работилница, давал велосипеди на час под наем; в Пазарджик, на пъпа на чаршията – също. В Перущица "на ателието" в делниците стояла жена му, в Пазарджик – сина му (вуйчо Любо). През седмицата дядо търчал по бахчите на пазарджиклии, в неделя – до Перущица повредените велосипеди да ремонтира. Освен другото, търгувал с грамофони, фенерчета, вело-части, имал договор с немска фирма за електрически материали...

    Първи в онзи район на Пазарджик, някогашната Пич-махала, си прокарва чешма на двора. Първи се сдобива с радиоапарат и нощем развивал гайка на пломбираното от полицията радио, да слуша забранени радиостанции със съседите. 

    В струпаните за градеж на нова къща камъни криел ротативна машинка за позиви, а вуйчо, 12-13-годишен, бил куриер на Методи Шатаров, нелегален от антифашистката съпротива, макар вуйчо Любен никога да не стана партиец, и пак ей тъй, вече 1953-54 г., помня, от дядовия "Херц", сглобен от части "Made in USA", в приземната дядова кухничка се слушаше вечер БиБиСи и "Гласът на Америка". Гонгът на Биг Бен* ме връща в онези най-ранни детски години около 1952. 

    Децата си обаче не жали, ползва ги по-зле от аргати. Докато бъдещата ми майка е студентка в пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща чиракува в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет да се флиртува. На снимка сред Цар-Симеоновата градина в поленцето отдолу ситничко изписала: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".


    
    Майка ми е втората му щерка, както казват, негово копие и любимката му. Родена е на Гергьовден 1925 г. Нея курдисал на мотора за поливане, че той ходеше и да полива по пазарджишките чужди имоти. Децата му мъкнели на гръб чували с оборски тор да го разхвърлят из градините му. Някъде около 1944 г. бутнал старата съборетина и вдига къща на два етажа.

    Вода от неговата чешма си налива цялата махалица. Камък голям имаше до чешмата и там оставяше сребърния си часовник, знак за доверие. Един ден часовникът изчезна. Без дума да продума, без да се вайка, докара десетина каруци тухли, материал колкото за още една къща, и огради чешмата и двора със зид, над два метра висок и керемидени стрехи. Двете крила на огромната дървена порта залостваха с дървена талпа отвътре и секретен катинар, който се отключваше с особена, "пъпчива" пластина.

    Нарочно ли го сторил или наистина някой му открадна часовника? Не мога да кажа. Но като знам що за човечище бе, не мога да си го представя в ролята на тарикат егоист. Беше от онзи рядък сорт хора, дето за едната чест могат да ти светят маслото, особено ако ги излъжеш или нараниш достойнството им.

    Правил е страхотни жестове. На неговия ратай Хасан кон и каруца купи. И за благодарност или заради нещо друго, в двора на същия този замогнал се Хасан го пребиха от бой циганите. Нямаше жалби, нямаше съд, нямаше нищо; полежа около месец дядо ми, налагаха оттоците с прясно драни ярешки кожи и му мина като на куче... Любовна история като да бе; това ми иде на ум, като знам що за чешит беше, но не съм се сетил да питам лелите.

    Дворът му съм си го рисувал по памет в бележника: не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо си знаеше мястото.

    А къщата? Към втория й етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стайчета имаше горе. Между двете странични – по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над терасата – низ лястовичи гнезда. Лястовиците бяха от онези, с дългите опашки. По цяло лято се носи над двора ситното, тъничко цвърчене. Долитаха и гургулици, тежко кацаха сред кокошките и пуйките или се мушеха на сянка в листата на голямата лозница, ако не префюфюкваха с крила ниско над двора. 

    Камбаната на катедралния християнски храм "Св. Богородица" в центъра на Пазарджик, до моста на Марица, тук звучеше особено мелодично. 

    От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, опряна на стената, можех да се изкатеря на тавана, в царството на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо овесваше афуз, който с аромат на стафида изпълваше зиме къщата. Чепки кехлибарено грозде имахме до началото на март.

    Под навес в далечния край на двора имаше голяма каца "бадем", висока човешки бой и половина. Гроздето се насипваше с плетени кошове и после по стълба трима-четирима мъже влизаха вътре да тъпчат гроздето с крака. Дядо ми продаваше и вино.

    Спомням си как се връщаме с талигата от градините. Канатите – отметнати хоризонтално, а отгоре в четири-пет реда – щайги с ягоди. Докато прекосим Пазарджик откъм отсрещния му край през центъра до къщи (ул. Тунджа 18), повече от половината ягоди хората ги изкупуваха по улиците. 

    Шестваме, облъхнати от аромат. Наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря и ний, двамата с дядо, адски уморени, гладни и щастливи, влизаме в двора, а баба и лелите ми уж се суетят около нас, но за кратко всичко си отива на място. Всеки си знаеше задълженията в тази къща. 

    Отпред вече се струпали махленските хлапета, и покашляйки се тежко-тежко за авторитет, комшиите идват да питат останали ли са ни ягоди за продан.

    До обора на коня беше кочината. По едно и две прасета се угояваха всяка година за Коледа. От най-ранно детство ми е останала тази картина. Клането на прасе! 

    Сбират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо, тук е Спас, стар ерген, пръв авер на дядо – скулптор, самотник и мухабетчия. Отварят вратичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба вече е наклала огъня, в големия казан водата ври. Върху снега край обора мъжете поставят дървена тарга и наоколо й редят стиски слама. Касапинът си точи ножа, докато пийват греяна ракия. 

    И всички възбудени, очите им лъщят. Подгонват прасето. То се мята насам-натам, квичи пронизително, разхвърля буци кал с копитца. Докато четирима-петима го приклещят... И тогава касапинът с дълга мушамена престилка сяда отгоре му, забива ножа в гушата, до дръжката чак. Блъвва кръвта. Обезумяло от ужас, животното се мята наляво-надясно; изринатата от копитцата му кал ми се лепи по лицето, докато с мазни хрипове от устата му излита кървава пяна. 

    Мятат трупа върху дървената скара с подгънати нозе и начева пърленето. Замирисва на печено. Дядо резва парченца от ухото и опашката, дава ми да опитам пърлена кожа. С горещата вода и широки ножове свинската козина е остъргана и започва отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, разполовяват го на две. 

    От дреболиите баба пържи мезе. Всички вече пият червено вино и посягат към дълбоката тава с пържените късове пресен черен дроб. Това е началото на угощение, което приключва към полунощ с юнашки песни, пукотевица, облози и уговаряния за следващите дни.


    Над масата в кухнето на първия етаж (той беше наравно със земята) висяха окачени две ловни двуцевки: по-старата – с хоризонтално разположени цеви, по-новата, английската – бе надцевка. На същия гвоздей виси патронташът, а пред вратата върху залъскана ярешка кожа лежи вечното дядово куче.

    Да е сменил, да е сменил поне четири-пет кучета, но едно, че бяха все от една порода: бяло и черно на големи петна, с клепнали уши и дълга рунтава опашка, всеки пес носеше все едно и също име – Джон. 

    Зиме дядо, Спас и Джон ходеха на лов за диви патици. Имаше си землянка край Марица и там, в гюмето, прекарваха по два-три дни да дебнат прелитащите високо от североизток над равнината ята диви патици. Не е било да се върнат празни; все си идваше дядо с низ диви патици, виснали на колана му. Сред кокошките в курника се разхождаха половин дузина мюрета. 

    Патиците-мюрета ги връзват пред гюмето да привличат с глупешки крясъци прелитащите високо в зимното небе горди ята свободни птици. Иде ми на ум Радичковият разказ "Нежната спирала".

    Пред вратата на стаята, току зад каменната стълба, отдясно на входа беше огромният сандък за брашно. Вечер баба Вена меси тесто в дървеното корито, завива го като бебче с кожа и черги, че да втаса и на сутринта прави винаги по четири големи самуна – ни повече, ни по-малко. Нареди ги върху полирана от употреба широка дъска, загърнати в синя ленена кърпа, и заедно ги отнасяме до близката фурна. Малко преди обяд пак двамата с баба отиваме да донесем току-що опечения, още парлив, дъхав хляб.

    Бил съм 4-годишен. На Василовден (14 януари) нашите ми купиха сурвачка, качиха ме на стол да сурвакам дядо. И Борис Дявола, като си бръкна в джоба, рече: "Колкото хвана в шепата, твои са, Джоре..."

    Пак нейде около петгодишен. Дядо ме побутва да се напъхам под масата, докато облакътен, наметнал ватенка, си пуши цигарата. За да не го зърнат жените – баба, майка, лелите ми, на какъв мурафет ме учи, подава ми под масата да си смръкна от фаса. Кашлям, а той ме издърпа от скривалището ми, ръмжи като мечок, рунтав, умирисан на кисела пот и лют цигарен дим, стисне ме с лапи и ми натърка лицето с небръснатите си бузи. 

    Пищя. Дотърчават жените. Баба го кълне, а към мен: "Ами ти що стоиш, бе? Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата?" (Галенето, значи.) Издърпат ме от лапите му; лицето ми гори като с коприва
нажулено; дядо с глас се смее, а то и смехът му не смях, ами мечешко ръмжене.

     Дядо издъхна на 26 август 1972 г. 

    Не ходих на погребението. Излязъл към пет сутринта, кога слънцето огрява лицето на къщата. Стоял опрян в рамката на вратата и като покосен се строполил по очи върху земята, която толкова обичаше. Така го и сварила Смъртта – с уста, пълна с пръст, разкривена в смях.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 13 avg. 2017

___
* Биг Бен, символ на Великобритания, часовникова кула, част от Уестминстърския дворец. Под четирите циферблата се повтаря латинският надпис: Domine, salvam fac Reginam nostram Victoriam Primam (Боже, пази нашата кралица Виктория I).

Няма коментари:

Публикуване на коментар