ЛЮБИТЕЛИ НА ПРИРОДАТА
Който някога е засаждал дръвче,
поне би трябвало да знае, че
с дръвчето не бива да се спори,
а само гальовно да му се говори.
Понеже то е толкова крехко,
че въобще и изобщо не бива
да му се пречи да се развива.
И понеже са много опасни
за него всички мисли нещастни,
с които човекът е тъй зареден
като автомат калашников
от първия си ден,
когато се е почувствал засегнат,
обиден,
злочест,
изоставен...
А дръвчето къде да отиде,
какво да направи,
нали!
И да не мислите, че не го боли?
Боли го, разбира се, и още как...
Щом слънце го пърли от зори до мрак,
щом вятър свиреп клоните му превива
или мраз зъби хищно в снагата му впива.
Боли го и когато някое мило детенце
отскубне от него дори и листенце
или сантиментална някоя ведра душица
издълбае върху кората му летяща птица
и на себе си и любимата гальовните имена
под сърце, пронизано от летяща стрела.
Който някога е засаждал дръвче,
навярно би трябвало да е наясно, че
всичко, което е днес върху Земята,
се крепи на тревите и дървесата
и във величието на тоя зелен океан
човекът е приютен, приласкан.
А подир време, когато ония двамата
престанат да идват, за ръцете си
хванати,
и изобщо когато ги няма никакви вече
и животът ги разпилее далече-далече
един от друг
и помежду им свие арктически студ,
тогава дръвчето се вижда застанало
пред издълбания от безразличието им ров
понесло върху себе си раните
на една отлетяла любов.