четвъртък, 20 август 2015 г.

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)


      Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак – в най-лошия вариант. Изкуственото присаждане на Източни или Западни, чужди на нашия национален нрав
и традиция религии и държавно устройство, обслужва посредствеността, унижава талантливото, което носим у себе си като наследство от далечните ни предци траките – носители на цивилизаторска мисия сред дивите племена на Европа, Азия, Близкия Изток.

      Себе си виним, че сме търпеливи, овчедушни; това обаче
е смирението на творчески устроения, най-атакуваната цел за идеологиите на фанатизма.

      Прилепчивостта на посредствените
невежи наши политици към общества и държави, проспериращи в ограничен отрязък от най-новата история на света – дали към Третия райх на Хитлер, към СССР на Сталин, или към САЩ, като факт звучи унизително.

      Защо българската интелигенция е обект на толкова ожесточен натиск от 1878 година насам? Това случайно ли е! Или сме неспособни да оценим достойнствата си като нация, та приемаме да ни назидават мекерета на някоя друга поредна велика, самозабравила се, освирепяла от алчност империя?

      Ровичкам из речника за често употребявани думи, които срещам тук и там като алилуя в християнската молитва... Виртуален – (от лат. virtus "годност") – възможен; който се проявява при определени условия. Имагинерен (от лат. imago) – само мислимо възможен; въображаем. Афронтирам (от фр. affronter) – оскърбявам, пренебрегвам или не зачитам някого на публично място; отблъсквам. Дезавуирам (от фр.desavouer) – обявявам някого за лишен от доверие и пълномощие, снемам доверие от някое лице. Top-lofty – разг. англ.: надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy – от англ.: непринуден, свободен, необвързан от условности; разг.: забавление.

      08.10.2002

      Моята внучка Невена навършва днес своите осем години. Чудна възраст, но нямам какво да й даря освен увереността си"че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър"*. Пък нали осемгодишната млада госпожица може би съвсем не случайно (?!) е рожба на първородната ми дъщеря Вера.

      Живея, като нижа редици от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис се не живее. Думата "сумрачен" озадачава с тревожността, която излъчва и придава на това словосъчетание... Тоя сумрачен параклис е моята наблюдателна кота към вихрещия се наоколо песимизъм, а мене ме изпълва спокойствие. Разбира се, в оскъдица и сред бесове живеем, ала кога ли тук на Балканите е било по-леко, по-спокойно! И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живее човек по съвест и с достойнство.

      Ето, сготвих тая вечер супа от леща, знаеш ли колко вкусна е таз бедняшка гозбица, когато няма от какво да се срамуваш, хубаво си огладнял и сметките ти са наред! Започнах тая несвършваща книга за нас, които крачим преди тебе в своя живот на простосмъртни българи; започнах я кажи-речи в часа на твоето раждане (седми срещу осми октомври 1994; като вчера да беше). Цели осем години я пиша, и сега си мисля саможиво, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш оттук-оттам; пък може и да се усетиш поне две пръстчета по-височка, като узнаеш, че не сме толкова лоши, толкова посредствени ние, българите от твоите два рода. 

1940. Борис и Невена сред берачки на грозде в лозовите им градини

      А пък аз съм от майчиния ти род, Невенче, която повтаряш името на друга една Невена, която Невена ми е сред ориентирите с кротостта и духовната си сила в дни на изпитания, но и с човешката си уязвимост в тоя наш живот.

      17.10.2002
 
      "Когато Петър влизаше, Корнилий го посрещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и каза: стани, и аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия тоя Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице".**

      В моменти на разочарование бива да си припомням това "да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и съдя хората според както изглеждат, представят ми се "по лице". Понеже същността у човека е нежна, силно уязвима; а пък когато тоя човек е наранен, когато значи, прокървява, душата му хълца, размазва сълзи, него го е страх да не го усетят слаб - пък той наистина е слаб духом в оня момент! - и тогава настръхва същият тоя човек, тежки думи изрича, нахвърля се да кълне и хапе, с думи да те бие.

      Глупост е да вземам тия негови остроти насериозно; но ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изстиска от себе си всичката гной и душевна мръсотия от дън душата си. Какво, че я изплисква насрещу ми! Аз това го искам, за да изтече мръсотията. И в същото време ще си мисля, като го чакам да се умори от бяс, да се изразходва: само да не ми се разпилее на късове, само да не побеснее съвсем!

      Постъпвам тъй понякога с най-наглите от ония, дето са ми пратили за ученици, с ония между тях, които са невъздържани, без усет за скритите мелодии у себе си, крайно честолюбиви, груби. Отминава бурята в душата им, разбират, че не съм отстъпил, не са постигнали нищо с мене. И тогава ги виждам озадачени, учудени, очите им питат: тоя човек защо ни гледа с такава кротост! И вече не ехидничат, идат разколебани, заничат какво върша, как го върша; чудно им е що не съм им се ядосал, не съм се разкрещял от омраза.

      Вчера тъй ми се разкрещя дванайсетокласничка (Пенка от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа – та ми провали учебния час. Не предадох урока, както е по учебната ми програма за деня, но що да съжалявам! – стигна се дотам, че момичето стана противно и на съучениците си. А ми стана особено мила и влезе в сърцето ми, когато рече извън кожа от ярост: "И не ми казвайте, господине, че съм Ви симпатична!"

      Преди години тая Пенка ме беше напсувала в час по литература; после идва да ми се извинява, а след време на няколко пъти ми е казвала, че не желае да пропуска учебните часове при мене. Напомня ми жребче, което хапе юздата и с копитца къчове хвърля. От такива буйни жребчета подир време излизат най-разкошните млади жени и мъже българи.

      Разгневи ми се, и какво! – и то е част от работата ми, може би най-тънката, но и най-чаровната част, когато се изковава доверие между учител и ученик. Изкушават ме да ги съдя, пък не бива да съдиш, просто трябва да направиш известно усилие да ги приемеш такива, каквито ти се явяват, даскале.

      21.10.2002

      Homo scribens*** да озаглавя цялата книга; точно с латинските букви заглавието да подсказва, че става дума не за нещо, отнасящо се единствено до българските ни домашни (общонационални) истории, а за неща, касаещи целия християнски свят, християнския ни рефлекс към човека и света.

Седящият писар (The Seated Scribe), изложен в Лувъра

      И ми иде на ум фигура, изобразяваща египетски писар на фараон Някой си... Защото не Фараонът, мен простосмъртният писар (или митар, записващ теглото на житото) живо ме интересува. А последната част да носи надслов "Окото на гарвана" с оня текст, който обяснява що за символ е тая птица.****

      Имам претенция, че гледната ми точка, моето записващо свръх-аз е много отвисоко вгледано в живота наоколо. И всъщност ароматът на книгата би трябвало да се получава именно от чисто човешката ми безличност в материалното,  в простосмъртието ми на преходен, простичко казано, човек от множеството, и... високата – уравновесена, доколкото ми е възможно! – гледна точка за преценки.

      В тоя смисъл България с цялата й трагична История и неподредено наглед сиво настояще е оста, пъпната връв на тия записки; антената е забита в Българската древнотракийска пръст на дълбочина над осем хилядолетия...

      Дали имам право да се вглеждам толкова самоуверено, ми е проблемът.

      05.11.2002. 


      ...И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. Когато изкуството тържествува, няма партия.*****

            22.11.2002.

      Това, което пиша за нас (за българите, за България), надявам се, се отнася до всяка нация по света. Навсякъде подлостта се явява гримирана с привидни достойнства, навсякъде истинското е принудено да се сблъсква със стени от неприязън, с дебели турски зидове от пренебрежение и назидателност.

      Всяка власт обособява тлъста паша за хрантутници, които да я прославят. Пак така старателно и неизменно всяка власт рано или по-късно строи тъмни подземия за крилете на духа. И тъй е от хилядолетия. По-точно казано: от времето, което разумът може спокойно да обхване, без особено напрягане на фантазията, т.е. от две хиляди години насам.

      Следва
Plovdiv, 8 oct./22 noe. 2002 – redact. 21 avg. 2015
_____
* Никола Вапцаров (1909-1943), из стих. "Вяра".
** Библията, Деяния, из гл. 10.
*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно - "записващият".
**** Ирма Димитрова, из "Литературен вестник", стр. 6, 29.03.1993 г.: "Гарванът - птицата-медиум между света на живите и света на мъртвите... Гарванът е вестител, пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината - тъй като не е обвързан с фалша и маскировката на
Отсамното".
***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.авт.
 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...