сряда, 29 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)


ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

       03.02.2001

      Дотук (стр. 176) действието се развива в 1904 година. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (град с 200 хил. жители по онова време), старо средище на лютеранството в Германиа. Пак на с. 176  се посочва как изглежда почеркът на Леверкюн: „с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки – но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк” Леверкюн в оня момент е едва 19-20-годишен.

      Стр. 180: „…отстъпничеството е акт на вяра и всичко е и става в бога, особено отпадането от него”. Заменете „бог” с„комунизъм” – и ще получите някакво откровение за отреклите се от комунистическата практика някогашни партийни величия*; променяйки формата – свивайки вляво и дори в крайно дясно (СДС, например, Гелеменовите фашисти,националсоциалистите на д-р Иван Георгиев син на езиковеда от световна класа Владимир Георгиев**), отричайки се от своя обожаван Карл Маркс, Ленин , Сталин и пр., все същите до Десети ноември 1989-та праведни и праволинейни партийци не спряха да произвеждат варианти на същата в основата си болшевишка – колкото идеалистична, толкова и човеконенавистна философия.

      Всяко разсъждение според представата им за етика е заклеване пред олтара на човеколюбието, в действителност обаче не познавам по-ловка, по-извратена система за манипулиране на огромни множества хора. Значи, като се отмята от комунизма като реалност и форма, отстъпникът (дисидентът) е пак „в комунизма” и толкова по-извратен, понеже отровата продължава да се просмуква сред българите, но вече не от един извор, от едно политбюро, от една Москва, не от един вожд, а от нароили се като ракова метастаза вождове, партии и партийки, които доверчиво възприемаме за демократични.

       Демократични ли... О, какви жестоки подмолни боричкания за лидерство! О, какви срамни сцени с подмяна на протоколи, огласяне на срамни истини за тоя и оня! И в крайна сметка, оказва се, с малки изключения тия нови политически формации все са оглавявани от хора на бившата Държавна сигурност или от възпитаници на висша партийна школа в бившия СССР или в Тодор-Живкова България.



      Тия „верни синове и дъщери на комунизма” под най-приятни за ухото и сърцето имена и идейни платформи: Евролевица, Движение за права и свободи на Ахмед Доган, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Стефан Савов, Радикал-демократическа партия на Елка Константинова… както и "обновената и преустроена БСП, чието име е присвоено, крадено, понеже през 1990 г. в българския политически живот съществуваше официално регистрирана друга формация под това име, докато партийците още се водеха членове на "славната столетница БКП.

      Чуя ли някой да се тресе от бяс, да бълва зли думи, хищно да напада това и онова – казвам си: тоя е комунист. Вирусът на Чумата на ХХ век у него е влязъл тъй дълбоко, че човекът с тия по бесовски опулени очи плаши, преди уста да е отворил.

      Но що значи „комунизъм” за изскубналите от себе си семената на тая маниакална злост? Комунизъм е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; комунистът "се бори за благото на цялото човечество, изтръгвайки човешкото. Любовта се заменя с безпределна вярност към Партията (неслучайно с главна буква), и това се изразява в скандиране на лозунги по площадите, покрай паметниците от миналото, в бойки речи, громящи врага. „Свобода, братство, равенство!” е любим лозунг именно понеже е удобен от всички гледни точки. Истината се затулва, например, с "Правда" - вестник, известен с лъжи, но се затулва и с потоци от информация, представяна едностранчиво, докато същественото целенасочено се премълчава, както практикуват медии, обслужващи властта. За издевателствата в Украйна, например... За влиянието на US-дипломацията при съсипване и разграбване на цели държави, за разпространяването на ислямистките изстъпления и пр.

      Комунистическата организация неизменно е подривна организация срещу правото на отделната личност да взема самостоятелни решения по съвест, да твори извън стройните редици на фанатизираните и правоверните „най-достойни”. Комунистът по нрав се тресе от амбиция да преформулира естествените приоритети на човешката общност, да пробва да преобърне с главата надолу дори самата природа***Това е схематизъм, изведен до водещ принцип спрямо човечеството. Претенция, огласена още с „Комунистическия манифест” през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Маркс проектира планетата като концлагер с камери за подслушване, наблюдение и денонощна охрана в името и заради „Свободата и Прогреса”. Един образцов Big Brother в екстаза на бясно усъвършенстващата се електроника, когато човекът е внимателно следен какво пише, какво говори, какво мисли.

      Цялата дивотия се таи в девиза „Партията не греши”. Например, "люспенето" подир първите еуфорични месеци след основаването на СДС не беше в стила на типичен за партиеца на БКП, мотив: "...аз знам, аз вярвам, че си права,/ когато съгрешиш дори!" (Христо Радевски, "Към Партията") А може би "US - лидер на световния прогрес и хуманизъм" е по-малко фалшива табела!

      „Д-р Фаустус” във форма на роман представлява огромно есе, стои на границата между художествения жанр и философската публицистика. Това е сюжет, но и размишление за участта на таланта в модерната цивилизация. Чрез внушенията на художествения стил Томас Ман предупреждава: преди да сме изяснили механизма на неандерталщините, идеята за човечно общество си остава неосъществим блян.


Томас Ман

      Фанатизмът, лицемерието, алчността, грандоманията на обявилите се за лидери на прогреса, изживяващи се като разпоредители на света, тържествуващата посредственост, крясъците на тълпата „Да бъде разпнат!” не са докрай осветени. Ренесансът у нас не е приключил, не сме още прекрачили отвъд Средновековието у себе си. Т. Ман обсъжда Германия и нейната участ, всъщност обсъжда Западна Европа и нейната участ; извън вниманието му са Русия, Източна Европа, Балканите.

      Чета "Д-р Фаустус", а в ума ми е плътната прегръдка на обикновения българин както с Руското културно великолепие, тъй и с мракобесието, полъхващо откъм болшевишка Русия, напоследък - откъм Русия на КГБ. Тия две Русии няма как като българи да не ни вълнуват. Българската книжовност и култура от Х-ХІІ век е стимул за подвига на Русия в духовната сфера.

      Стр. 181: „…онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста”. Т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, сивее; мислят го за срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – едно твърде строго „свръх-Аз”.

      Стр. 183. По повод… Индуцирано от прозата на Т. Ман… Пародията е важна съставка на изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, става нещо самодоволно и назидателно.

      Пародията, самоиронията е изместване на фокуса: непосветената публика – в първия момент, по инерция продължава да възприема с подобаваща сериозност ситуацията, образа, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност долита кискане, смях, кикот. Това е освежителен душ, втурване на игривото. То е празник на интелекта: „Ах, дяволе! Досетих се какъв номер си погодил” – следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлина помежду ви. Затова високите постижения в изкуството нашепват на детето у всекиго от нас: „Животът е игра. Не се възприемай твърде сериозно. Стига скованост, присъща на манекен зад витрина!” Това е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот в национална общност.

      Стр. 223: Рюдигер Шилдкнап – „може би над тридесетте”, пише „стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза”, превежда от английски... (стр. 225), извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор”„Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака”„ръцете му бяха изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка беше тъй неоспоримо джентълменска”… (стр. 226-227).

      Следва
Plovdiv, redact. 30 apr. 2015
________
* Т.нар. дисиденти.

** Един от преподавателите ми през учебната 1967-68 г. в Софийския университет.

*** По времето на Сталин в болшевишка Русия са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са прехвърляни в безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена и националности). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...