Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 24 април 2017 г.

Сатира – ПРЕДСТАВЯТЕ ЛИ СИ, ГОСПОЖО...

ПРЕДСТАВЯТЕ ЛИ СИ, ГОСПОЖО...

Представяте ли си, госпожо,
руснаците
превзели Крим?
Отнюдь! Това е невъзможно
,
нам Крим си ни е обходим.

Ще ги накажем, ще ги смажем
и с люти клетви "кат един"
на Чичо Сам ще му докажем,
че сме
му френд незаменим.

И значи, с двата самолета, 
тук-там и някоя ракета,
със седем танка след ремонт 
и с газ назаем ча-а-ак до Дон!

Че ние, сестро, сме от тия,
за
българската чест готов
на всяка манджа мерудия

на гол тумбак чифте пищов.

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, 25 apr. 2014 – edited 25 apr. 2017

Публицистика – ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

   Да, наистина така се получи. Мислех да не се занимавам с пространните и всеядни монолози на Г.К.Б. Това момче явно си търси някакъв дразнител, за да могат глупотевините му да намерят някакъв смисъл, някаква посока, някаква цел. То не остави нищо нецитирано от световната съкровищница и въпреки това така и не се разбра какво иска. Не се разбра кой е и за какво се бори. Накрая взе, че ми посвети един заядлив, но крайно мизерен стих. Отговорих му, колкото да му покажа как стават тези неща и нищо повече.
    Сега обаче виждам, че след като Достоевски, Фройд, Библията, Сократ, Платон, Шекспир... Софийският университет (спирам да изброявам) не са го научили на нищо, шансът да го науча аз е почти равен на нула. Заслепен от алчността си да се изкара г-н Някой, Г.К.Б. дори не си и дава сметка, че авторите, които е цитирал досега, не е възможно да бъдат изчетени за един човешки живот, а камо ли да бъдат осмислени. Убеден съм, че нищо друго не е прочел, освен цитатите, които е копи-пействал слепешком. А в някои случаи, като му гледам коментарите, започвам да се съмнявам дали е прочел и това, което цитира. 
    Нека го оставим да си блъска ангелите, може би така му харесва, може би има някакви авто-садо-мазохистични натрапчиви идеи, от които трябва да се лекува…
    Реплика на Тодор Чонов (1945)*

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

      08.01.2001

     Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до стр. 460-470) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата "идилична картина" излъчва спарения въздух на снобеещата част от интелектуалния елит на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.

      Осмивайки я, но не по италиански или френски, а в типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял (пък може би това е част от замисъла му) да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася сух, хербариен енциклопедически лъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

      Защо е претенцията да ни съобщава факти "от последна инстанция"? Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, но игрив, богат на нюанси и обертонове, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научния стил, дали не е липса на мяра, преиграване – клоун в ролята на Сократ, само дето забравил с каква цел публиката е дошла на представлението.

      За романа си "Любов в ада" пловдивският лит. критик Димитър Кирков (1945) – сега си давам сметка, заимства от стилистиката на Томас-Мановия роман "Вълшебната планина"; напр., от скрупульозната енциклопедична изчерпателност върху детайла.


     Голяма работа! Бъркат тези хора... понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо – при всичкото ми уважение към хората на логическото познание, непостижимо за науката.

      Томас Ман пише романа през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 г. навред властва Западният романтически подход към нещата от живота на народите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно: заиграване с научност в литературната материя минава само като финт – с насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно манипулиране на човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно казано, демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се и назовава изкуство – че е създадено да изкуши (да привлича) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш.
 

      Стр. 485 от "Вълшебната планина":
Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.


      От стр. 513: нещо от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. сл. Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на дребен селски тарикат, бих ли му връчил двегодишните си спестявания на даскал в средното училище, за да ми печата книгата, но как иначе бих узнал колко низко може да слезе човек, когато сам себе си не уважава!

      По повод пасаж на стр. 514:
...
истина, чийто победи над авторитета... Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват като генералски еполети. Варакосани пищно рамки за псевдовеличия наоколо колкото си щеш! А то с редки изключение (Васил Левски, например) са все минали по реда си "победители". Техните постижения, а и евентуалните наши предстоящи успехи, са нищо повече, погледнато от космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, сам себе си опознаващ.

      Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; симпатичен ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота относно своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи епичен двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жизнен дух и страховита дива суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието интелектуалци, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва пред учудените ни очи в героическа поза... кого устройват освен жалки рутинери, загрижени да не се наруши статуквото! Затова толкова пищна е шумотевицата: фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, кавалкади от хвалебствия, развети като прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви.

      Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно към друго съответни, ала колко са тези съвпадения в минало и в съвременост? По-често имаме работа с митологизирано съществование, с египетска мумия, на която са изтърбушили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитост подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

      Не можеш да заковеш когото и да било в невежество или тъпа посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме по каменистата духовна пътечка, или ще предпочете други
материални, хубости на живота. И моля, нека не хленчат, да не размазват сълзи и сополи; всеки сам да си носи кръста, това зле ли е!

      За сходството между реалния комунизъм – свидна рожба на Марксовото лъже-учение, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

      Стр. 526 (Сетембрини за Нафта):
Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят. И по-нататък: Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасност да увредите духа и душата си под въздействие на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

      NB! Стр. 530: 
Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа, иначе не бих търсил неговото общество, и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене. Този пасаж ми напомня за Лазар Мастагарков (1933) някой си, защитник на комунизма по страниците на тукашния вестник "Арт-клуб", напомня ми колегата Георги Петров (1944) от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра", сетне дългогодишен водещ редактор, пример за младите журналисти в най-многотиражния за Южна България всекидневник "Марица", напомня ми състудента от Софийския университет, днес професор по литература Владимир Янев (1950) в Пловдивския университет: все лица от местния кръг интелигенти.

      09.01.2001

     Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм... Е, така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова... ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп… После идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, обхванат в плен на собственото си самолюбие, че бих могъл не по-зле, къде ти! – много по-интересно... да разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават едва десетина дни – четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си преживелици, настроения, открития.

      От време на време ме гони бяс: този роман кога най-после ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми семе с ядовито упорство, шепне: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш ей тъй, надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири, защо не и много повече, отколкото можеш да проумееш!

      Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка? По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-сетне заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучните наглед епизоди. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти... героят това съм вече самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично що ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници.

      Заспивам с книгата до възглавницата. Събуждам се и пак се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж посяга към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето, идва период на истинско задоволство, казвам си: Леле, какво съм гледал досега, та ми е убягвал точно този роман? Отдавна би трябвало да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли. Случва се с някоя книга да живея месеци наред; тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Обаче то не е същинската безпаметна, тъпашка скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за битовите дреболии наоколо.

      Излизането от този род омая е като отрезвяване подир нощ, префучала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, а ето, образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека-лека ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг е написана, и значи, прочетеното престане да е купчина страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.



      Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв ми ти образ... Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. 

        Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен тип, решен на всяка цена да успее. Наложи се да се обърна към Речника за чуждите думи.

      Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности. Аналог на Пеперкорн може би е известен у нас днес шоумен – Слави Трифонов (1967), в деня, когато преравям записките си, в утрото на 9 дек. 2006 г. Грандиозното самочувствие на устроил се в публичното пространство нахакан простак. Такъв тип грандомания в известен смисъл ми е симпатична, кой знае защо. Накъсо, падам си по идиоти с ореола им от наглост.


     Мекият вариант сарказъм у тях звучи ей тъй, по Тодор-Живковски или Вежди-Рашидовски: Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Бе, туй културата яде ли се, пие ли се? Ама сте и вий... Говорете, говорете си, де! Аз няма да ви преча. 

     Алеко описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, кмет, министър-председател, президент, шеф на културата или депутат – честит потомък на Ганю Балкански.

      11.01.2001

     Стр. 842: Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен: защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят...

      15.01.2001

     Душицата у нашия новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е, за да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи бленуваното щастие. И тъй си ходи – чужденец сред бедните ми сънародници, свой сред заможните невротици на материално уредения Запад.
Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 24 apr. 2017
____
* Вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2017/04/blog-post_20.html
** На св. Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според св.Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман, като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на читатели може да материализира. Бел.м., tisss. 

неделя, 23 април 2017 г.

Story – ТРИПТИХ

ТРИПТИХ

      Една сутрин Буда седял сред учениците, когато приближил един пришелец. "Съществува ли Бог?" попитал пришелецът. "Да " отговорил Буда. След закуска се явил друг и попитал: "Съществува ли Бог?" "Не, не съществува" отговорил Буда. В края на деня трети се обърнал към Буда с този въпрос, и отговорът на Буда бил: "Трябва сам да решиш". 
    
    "Учителю обадил се един от учениците, как може да има три отговора на един и същ въпрос?" "Те бяха различни човеци рекъл Буда. До Бог всеки стига по свой начин: един с увереност, друг чрез отрицание, трети обзет от съмнения, а някой  в самия край на живота си. Но непременно всички стигат.

* * *
    По границата между Испания и Франция се издига висока планинска верига. Там някъде е селцето Аргелес, от което селце пътят към долината заобикаля под висок хълм. Всеки ден по обяд някакъв местен старец се изкачва на хълма и слиза оттам.

    Появил се в един прекрасен ден човек от външния свят. Новодошлият нямало как да е наясно за странностите на местните. При второто си посещение срещнал същия старец. И всеки следващ път, кога идвал, възприемал стареца с все повече и повече подробности дрехите, капелата, тояжката му. Когато си спомнял селцето, вече започнал да мисли и за стария човек, макар да не бил сигурен дали старецът съществува наистина... Веднъж се изкушил да поговори с него. Попитал: "Сигурен ли си, че Бог е точно в тези планини?" "Бог е там рекъл старецът, където му позволят да влезе". http://avtorski.pogled.info/…/54094/Golyamoto-chakane-na-Me…

* * *
    Бог е там, където му позволят да влезе. Рано или по-късно, или дори в самия край на живота си всеки стига до Бог. Красиво, нали! Представата ни за Бог ни е нужна, за да хармонизираме личните си бесове и страсти с Космоса (с красивото и възвишеното във всекиго от нас).

    Преразказал и допълнил: Jores 

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 apr. 2014 – edited 24 apr. 2017

Ars Poetica – ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО

ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО

Ах, Дон Кихоте, принце мой,
не знам защо Ви споменавам
във нощ със чалгаджийски вой
над веселата ни държава.

Безумен и съвсем не млад,
такъв сте Вий
нещастен
явявате се в тойзи свят
на курви и на педерасти

с дръгливия си Росинант,
с легена спукан на главата
и с прът от стария сайвант
наместо копие в ръката.

Онез ги возят във майбах
и дрешките им
висша мода,
от Божи гроб един от тях
донесе огъня от Бога;

и въпреки и тарикат
понеже все пак управлява,
ний тачим го, ами че как
да мразиш фигура такава!

Ще палнем по свещица там
пред позлатените икони
в България като във храм,
където любовта ни гони.

Паркирай коня си дръглив,
но моля, по-далеч оттука.
Народът адски е щастлив,
за него хич да ти не пука!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 23 apr. 2014 – edited 23 apr. 2017

събота, 22 април 2017 г.

Документи – БЪЛГАРСКИЯТ ОСТАП БЕНДЕР

    Великият комбинатор, който знае около 400 сравнително честни начина за измъкване на пари, е създаден от писателите Иля Илф и Евгений Петров. 
    С парите трябва да се разделите спокойно, без викове.
    Не ме учете как да живея по-добре. Помогнете ми материално.
    Той обичаше и страдаше: обичаше парите и страдаше от липсата им.
    Киса, защо ви трябват пари на вас, вие вече сте стар!

БЪЛГАРСКИЯТ ОСТАП БЕНДЕР

    Във вестник "24 часа" от 18 август 2003 г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!" чета:

    "Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не може да се върне у нас, съобщи
Ьtv снощи. Ангел Грънчаров* обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, но успял да запази документите си. Нашенецът поискал от мисията ни пари за самолетен билет, но не получил съдействие от дипломатите ни в руската столица, съобщил приятел на потърпевшия. (...) Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет (...). Там обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с лични пари връзката чрез Интернет. (...) Мисията ни в Москва ще предложи на Грънчаров да отседне временно в сградата на посолството, ако пожелае, съобщи говорителят на Външно министерство Любомир Тодоров. Той заяви, че дипломатите ни в Москва са направили всичко, което е трябвало да се направи".

    И тъй, до момента парите** не били преведени. Руската виза на Грънчаров изтича на 2 септември 2003 г. Да плачеш ли, или да се смееш! Нашенският Остап Бендер опитал да изкрънка гратис триста долара, но ударил на камък. Предполагам, това е моят "приятел", божем философ-психолог, както се обявява при всеки повод и без повод, колега учител, с когото чат-пат сядам да пия кафе или бира и да бъбрим за книги и политика. Ще да е отишъл през ваканцията на гости "в Маскве", и като не открил вероятно спонсор, измисля версията за грабежа.

    Типична байганьовска история, мисля, но и нашите чиновници не са вчерашни. Това не ти е Иречек с неговата европейска култура и меко сърце. Като познавам стила на Ангел да върви все по острието на бръснача, да дразни света, ето го и поредния скандал, който "философът" забърква. За такива персони по нашия край казват: "Ходи със свещ в ръка и си търси белята". Като го видя, ще питам верни ли са ми догадките, че именно за същия Грънчаров са писали във вестник "24 часа", или става дума за негов съименик.

    То аслъ Ангел-Грънчаровци в България с лопата да ги ринеш, зад всеки ъгъл и хоп... изтърколи ти се пред нозете някой нашенски Остап Бендер!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 20 avg. 2003 – edited 22 apr. 2017
____
* https://news.bg/education/plovdivskiyat-uchitel-angel-grancharov-obyavi-gladna-stachka.html Пловдивският учител, общественик и блогър Ангел Грънчаров обяви безсрочна гладна стачка в знак на протест срещу състоянието на Българското образование. "Има една друга, смела, достойна, свободолюбива млада България, която расте, но която ний – учителите, родителите, гражданите, трябва да подкрепим" – призова Ангел Грънчаров в блога си. Той заявява, че предпочита да умре, отколкото да капитулира, най-вече нравствено. 
** http://div.bg/16-%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%8F%D1%89%D0%B8-%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%9E%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BF-%D0%91%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D1%80_l.a_i.397025.html

Публицистика – ЗАЩО КРЕЩЯТ

 ...А там, на хижа "Здравец", писателят Васил Попов те изхвърли като парцал не заради познанията ти относно Антоан дьо Сент Екзюпери, а защото каза една огромна глупост, при това свързана с футбола, а срещата беше божем между писатели. Васил Попов с основание попита "Какво прави тука тоя кретен?", и ние, дето ни изброяваш, наистина не можехме да отговорим какво правиш там, и се засрамихме. Но метафорично погледнато писателят Васил Попов тогава те изгони не просто от хижата, а от литературата...

   Из пространна реплика на Тодор Чонов (1945) в Културна дискусия* 

Васил Попов (1930-1980), наричаха го българския Хемингуей**

ЗАЩО КРЕЩЯТ

     Защо крещят, дявол да го вземе! Защо думкат с юмрук по масата! Защо пулят очи и гледат като натровени, обадиш ли се не в тон с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? 

    Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов*** от село Миндя, Търновско... в една хижа, на втория етаж, когато ни бяха събрали дванайсетина пловдивски млади поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, в които по поръчение на Партията СБП (Съюз на българските писатели) разпращаше утвърдени, печени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как трябва да се пише, па и с каква цел да се пише, понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.

    Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален бияч, пък той си беше и наистина някогашен боксьор от тежка категория – Васил Попов захвана да се рови из "Малкият принц" на Екзюпери, увлече се, та изрече някаква глупост, нещо, дето хич го няма в тази книга. Обадих се: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и казвам как точно е в книгата. Ами по онова време с книгите на французин лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех, кажи-речи, наизуст.

    Едрият, масивният като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в помещението, чуваше се чак как лекият планински ветрец шушне в боровите вейки зад широко разтворените прозорци.

    – Така е както аз казвам – рече някак лениво Васил Попов.

    – Объркали сте се – настоявам, – то е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща".

    Страшният мъж удари с юмрук по масичката; кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето:

    – Излез! Веднага напусни, ти казвам!

    Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля си: ако се залети срещу мене тази сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и гняв, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм се бил, и аз съм се състезавал по бокс, па и бой съм ял, нищо че категорията ми беше "перо" (54 кг), но на неговата няма как да стане.

    Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като въртолети над наредените една до друга четири продълговати масички. С тебеширени лица гледаха моите "приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев,  Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев и поне още шестима; бяха се гипсирали, а над главите им бумти великият Васил Попов. Мен не ме и поглежда от този миг нататък: 

    – Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае: става това нещо в района на почивната станция на Пловдивския текстилен комбинат "Марица", километър-два след хижа "Здравец", двайсетина километра в Родопите над Пловдив?) ...да слушам някакви си посредствени графомани!

    Ей такива още няколко лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията, повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, към аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери.

    Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор, с бяла, т.е. държавна софийска регистрационна табела, го откара нейде на майната си, отиде, та се не видя Васил Попов. Ама че работа, скапа му се настроението на "великия човек"!

    Човешки работи, мисля си! Сега, когато записвам тази куриозна история, съм в петдесет и втората си година. Самият Васил Попов се спомина петдесетгодишен. Накъркал се до козирката, до безсъзнание се накъркал и в луксозната стая на пловдивския "Новотел" предал Богу дух като прасе в кочина. Тъй че от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго заради тъпото му селяндурско – стил "a ля село Миндя" грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов за него, още докато бе жив писателят от Миндя. 

    – О-о, Васил е голям мъж – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. А що жени са му минали през леглото! Испански, английски сам ги научи. На времето беше добър боксьор и всички му имат страха.

    И друго, но не от Мишо, а от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, поканен в журито на много известната латиноамериканска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което пак е знак за престиж не само в литературните среди на онази България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е сред най-добрите ни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които в онези години шестваха с червеното знаме на кресливата "комунистическа правда" из медиите и се устройваха в живота като любимци и храненици на властта. Но що да го правя, като ми е така удобен да му се надсмея, както казваме по бедняшките работнически махали на моя Пловдив, плаче да му се надсмееш! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на як нерез. Въобще, такава персона най-малкото ще ме изпълни с уважение баш пък заради просташкия си нрав.

    И аз съм пристрастен. И моето мнение се влияе от глупостите, из мелочей, както казват руснаците. Замина си, значи, масивният Васил Попов от хижата. Иде при мен долу, след изпращането благообразният като църковна икона Добромир Тонев, върти показалец, опрян в слепоочието си: 

    – А бе, майна! Мислеше ли какво можеше да се случи? На мен – обръща се към останалата част от младежката ни компания кандидат-писатели и поети, – а пък на мен мравки ми лазеха по гърба. Това майна не знае с какво се разминахме. Честен кръст!

    Не мога да го обясня, но закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен да се мисли, колкото и страшен да е, кръвчицата от Дяволския род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, кикоти се:
 "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом се емчи (големее)!" Могат и да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда кресльото му с кресльо. Не се е случвало да ми посегнат кресльовците, колкото и истерично да са се държали.

    Има любопитна версия, че някога достолепните граждани в Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали насред агората,
с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Да, алогична е психологията на тълпата. Ловките лидери от всички епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за добър психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази, Боже, от отчаян човек, кога се е видял гол-голеничък пред собствената си слабост и грандомания!

    Отделил се от нахъсаното човешко множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия душманин ще намериш как да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, особено ако е податлив на манипулации характер, ще ти се случи да го видиш иззад благородната маска озъбен, безскрупулен.

    Винаги са ме плашели и фанатизмът, и наглата увереност в собствената им правота, когато изригват ужасната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, но това последното не е мое откритие, а е откритие на класици във философията и литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми и в хор. И неведнъж са ми крещели. Крещели са ми и са се пробвали да ме сплашат с юмрук: и комунистът някога партиен секретар на квартала, в който живея, Атанас Стойков (през 1986 г.), и новооглашен лидер (в 1990 г.) на една от първите опозиционни на БКП партии наедно с малко по-младия от мен художник Иван Тотев, и десетима колеги, подразнени от мижава статийка, отпечатана в местния вестник "Отечествен глас" (в броя от 14 януари 1993 г.); става това на светкавично насрочен за целта Педагогически съвет. Пък и по-отдавна... през 1980 г., месеци преди да ме уволнят от "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар в този местен младежки вестник, ме е питал нагличко: 

    – А бе, Бояджиев, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!

    Ако от същия "приятел", Илийката (Зайков от с. Брестник, Пловдивско) бях наречен "помак и фашистче", за новопокръстения партиен лидер на една от първите опозиционни партии в България бях "комунистическа подлога". На притеснителната Росица – Арусяк Агопян, секретарка по документацията във вестник "Демократическо знаме", който вестник воюваше именно с нрава на комунистите, обяснил човекът не знам какво и защо, но добричката Роси яко притеснена ме предупреди:

    – Ще се надигнат онези, концлагеристите (от комунистическите концлагери – бел.м., tisss) и ще ти запалят апартамента, така ми каза господинът. Тъй че много трябва да внимаваш.

    Десетимата колеги-учители, от своя страна, възмутени вероятно, че сами са се познали, макар описани без имена, как обикалят по бит-пазарищата на Турция и на разпадащата се в онези мътни години Югославия, пренасяйки контрабандно стока – високопарно ме приканваха да се отрека чрез същия онзи местен всекидневник "Отечествен глас" от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе, ах, какво ще ми се случи! Една от тези куфарни търговки-даскалки – Катя Крушкова (днес честит собственик на носещи добър приход имоти в Несебър), по домашния ми телефон късно вечер в течение на седмица ме заплашваше със съд.

    – Парите за мен не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази мила, много приятна, много изискана дама с нелек личен живот зад гърба си. – Просто не знаеш каква мизерия е, реша ли се да те влача по съдилища.

    Бих казал за всекиго от споменатите дотук: добричък по душа, талантлив в занаята си, в личната си професионална област. В тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите. А защо, получил и синапено зрънце власт, всеки от тези всъщност чудесни хора се рони и срива пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?

    Завършвам текста за нищожна част от грандоманите в моя живот... с онова, дето рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил милият някогашен сътрудник фотографът Красен Бурханларски: този му виновен, онзи му виновен, всички сме му задължени, всички сме били гадняри... Пяна му хвърчи из устата, показалецът му сочи нейде в тавана. Случва се в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през дъждовната пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор в тази многотиражка.

    Четирима (с Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов) зяпаме пухкавия чешит. Тримцата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред из стаята, вика-треска, запоти се този Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох полекичка: 

    – Май много си се харесваш ядосан, а!

    И женчото подскочи като шибнат с камшик, истерично изцвили като ощипана мома, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 maj 1999 – edited 22 apr. 2017
____
* http://jores-tisss.blogspot.bg/2017/04/blog-post_20.html
** ..Той беше колос, долетял от далечни светове, който искаше да открие душата на нашия народ пред света. И успяваше. (...) Образ безумен, гръмотевичен в литературата и живота, Васил Попов беше безкрайно крехък и лесно нараним. (...) Веднъж, подпийнал, беше ударил мраморна маса в почивната станция на писателите край Варна. Попиля я... Вж.  http://duma.bg/node/1997
*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB) & http://knigi-news.com/?in=pod&stat=426&section=13&cur=390