Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 25 май 2017 г.

Публицистика – ДЪНОВ И АЛЕКО

ДЪНОВ И АЛЕКО


    Двамата са кажи-речи, почти връстници. Петър Дънов е роден в 1864; Алеко Константинов – роден в 1863. В семейните хроники от страна на бащата Иваница (у Алеко) съществува легенда, че генетично води потеклото си пряко от рода на цар Иван-Шишман. Не знам колко е логично предчувствието ми, че през суровата зима на 1877-78 не заради уюта единствено руският император Александър ІІ в началото на военната кампания, за кратко макар, се установява именно в дома на този заможен свищовлия.

    Алеко – характер игрив, ефирно лек, печален в иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромав, настоятелен, тържествен, назидателен. И двамата са на "ти" с най-първи хора в държавата: Алеко – със семейство Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захари Стоянов, та в качеството си на могъщ властник възгорделият се някогашен овчар му праща визитката си с мило послание: като чиновник в правосъдното ведомство, Алеко да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на цар Борис ІІІ (монархът е кръгло тридесет години по-млад) до смъртта на монарха (28 август 1943). 34-годишен, Алеко загива от заблуден куршум, според друга версия – от разрив на сърцето поради уплах; Дънов доживява осемдесетата си година като корифей*, заобиколен от ученици и почитатели.

    Каквито и да са, и двамата са синове на България – от онези личности, за които доста се е приказвало, спорило и чиито послания продължават да отекват в общественото ни съзнание. Двама супер-бележити българи – два маниера на общуване: първият – шеговит, ненатрапчив, едва ли не фриволен, вторият – самолюбив, назидателен, показен. В стила на Дънов днес сред политическия театър на отърсващата се от болшевизма нация се изявява някогашният старши асистент в катедра "Политическа икономия" на Центъра по идеологически дисциплини за висшия състав на БКП Иван Костов (1949).

    Добре, да съпоставим личността на Дънов (основно заради претенциите му) с личността на всеобщо признат авторитет в родната наша история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичния последен изразител на Българския ни род от сгромолясващата се в кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! 


    Евтимий в мълчаливото си смирение нийде не вири глава по-горе от народа, сякаш съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа основа, и (без предвзетост) е естествен духовен пастир: подобрява преводите на низ християнски книги, допълва и доразвива посланията от епохата на Първото Българско царство, целокупната си дейност подчинява на най-острите проблеми пред Държавата на българите, без да излиза от лоното на канона и нацията.

Патриарх Евтимий Търновски (ок.1325-1403)

    
"Пръв между равни" – колкото и тълпата да го въздига. Не откривам у него нито склонност към показност, нито желание да е величествен в общественото пространство. Той е така мечтаният от всяка нация Обединител: вписва се в църковната йерархия: строг и благороден, смирението го прави великолепен.

    Така ли е при Беинса Дуно?
 Доколкото разбирам, жизнената енергия у този, втория, всецяло е посветена на окултното**; усещам как силно настоява да е трансцендентен***, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висшата сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова (т.е. изживяваща се като "цвета на нацията") интелигенция от негово време са в плен на Дънов, мнозина и досега.

    Мистичното, достъпното за избраници е стихия у Петър Дънов. А ползата? Какво опиянение от собствената реч, Боже мой! Подходът към евангелските текстове – колко показен! "Учителя" не толкова обяснява и тълкува, колкото властно внушава на тълпата преимуществата на едного. Ако Евтимий вълнува, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да видя и отстрани – като участ, като съдба, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както очи на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва, очаквам да измъкне из широките си ръкави я гълъб, я зайче, я някоя "висша мисъл".

    Още един жест към паметта на този забележителен човек. Поставям го редом до ап. Павел, първостроителя на "Христовата невеста" (определение на Ницше за черквата). И ап. Павел (както Евтимий Търновски) изглежда много по-човешки, притеснен от грижи, от житейските тегоби; в посланията му долавям немощта на старческата плът, но и самообричането у искрено угрижения, без да гърми за апостолството си, Делото да пребъде и подир собствената му смърт. 

Апостол Павел (ок.10-ок.67), маслена живопис на Рембранд

      Дънов сякаш чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Иисус, но зад благата му реч гърми и отеква "Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно". Не коментирам колко наивни, колко лишени от логически основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни беседи. За тези беседи легенди и до днес се носят! Да надникнем... Ето къс от неговото слово:

     
...Следователно, и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (Това се говори, изкушавам се да употребя думицата това се "плямпа", на 22 март 1915 г.  бел.м., tisss) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че Учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане само когато се добие масло.

    Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло; като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл.


Петър Дънов, за последователите си Учителя или Беинсá Дунó

     Алегоричен-неалегоричен, то е проповед в разгара на онзи барутен вихър, който в протежение на шест-седем години (от 1912 до 1918) изпепели и помете всичките ни национални копнежи за Целокупна България. От този именно вихър се пръкна "Великият Октомври" с откровенията на марксизма в болшевишка версия, дето ни люлее четири-пет поколения българи, както и останалите източноевропейци от осемдесет-деветдесет и повече години насам.

     Къде е Алеко? При земните неволи и греховните страсти български.

     Къде е Евтимий? При трагедията на своя народ в сблъсъка му с варварина и нашественика.

     Къде е ап. Павел? При градежа на черквата Христова.

     Къде е Учителя Дънов? При висшето откровение: медиум (посредник) между бога и кесаря. Какъв разкош!

    Мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва в каквото си ще! Само си мисля: хич не е случайно, дето преди тези Петър Дънови "Беседи" четох отпечатаната в 1974 г. на Запад книга за човека, въобразил си, че е господ Бог – "Калки" на Гор Видал****. Между другото, педерастията, шизофренията, както и други специфично психични отклонения, са дали низ изящни творци в сферата на изкуството може би поради факта че в екстрени случаи интуитивността, а пък оттам артистичното, като да нараства. Та романът "Калки", който за западния сноб е бестселър, мен, може би понеже съм най-обикновен българин, ми се видя постна, рядко скучновата книга. С голям зор я дочетох, и най-вече за да видя как философ Made in USA извежда сюжетните нишки, илюстриращи личната му теза.

    Отговорът на Видал, казано простичко, гласи: самолюбието, надхвърлило определени граници, както раковата клетка – от необуздано хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се яви пред погледа. При случая Беинса Дуно (Петър Дънов) любопитно ми е смирението как може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Учителя жонглира, без да му трепне окото, но и – основно: към последователи и ученици, на които се кълне в любов.

    Чудно, толкова години подир кончината на Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, за близостта му до хората от народа. Дали днешните му поклонници обаче съзират неумението на този неслучаен човек да се приобщи към саможертвата на Иисус?

    Разбира се, Дънов е магнетична личност! Да увлечеш толкова свят в идеята за природосъобразен подход към физическото материално тяло, като сочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да посочиш нещо по-горно от вродения у нас така естествен стремеж към благополучие, не е хич малко, особено в онези диви, байганьовски конвулсии на първичното едва-що структуриращо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния наш Гюро Михайлов, шпорестите и самоуверени фукльовци, изживяващи се като каймака на "цивилизасиона и Европата" у нас. 

    Че бил тщеславен, самовлюбен, фалшив... Кой съм, да оспорвам делото му! Нима и това – моето, не е вид тщеславие, да го обсъждам post factum, след като част от човечеството, включително Айнщайн (1879-1955)... го приели за светец?



     Да, де! Но се налага да го изрека все пак: не аз – баща ми у мен, моята среда на простосмъртни българи, помнещи униженията от "вечно крачещите в първите редички най-достойни партайци" и пак тъй унижавани от крачещи в най-първите редички лъже-демократи на днешна България, не го приема за свой този образ. Това безплътно, но така свидно за мен множество мълчаливци под гробищния троскот, громоли у мен, че да окупираш с користна цел съзнанието у човека е по-противно от тиранията над плътта. 

    Колко ли изкусително е да тласнеш омагьосаните доверчиви, вдъхновени, омаяни тълпи, ентусиазирани вперил се в осанката ти на вечерял с Бога светец! Колко му е да ги употребиш като материал в касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливо-теленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби, атаки със смъртоносен газ, връхлитащи вълни от холера, чума, коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите, затънали в кал и кървава слуз, кучешки студ и глад окопи... само понеже някой си – "Христос" според твоите висши лични разговори с Бог (?!), ни намирал за твърди и груби, па решил да ни направи по-мекички.

      То ми стига, за да съм нащрек.

Алеко Константинов (1863-1897)

      "Полека... лампата..." – чувам печалния присмехулник Алеко и... слънчице пеква, плувва облаче ле бяло по коприненото Българско небе. Толкова хубаво си, мило мое Отечество! Нима не е висше прозрение, че сме истински тук и сега, точно защото сме грапави и нехармонични, точно понеже сме не съвсем удобни за логаритмуване, за манипулация от поредния велик медиум – така любима за обезверения ум версия на средновековен фанатизъм и отвратителна ненавист, удобно сечиво за политическия Фюрер, Архитект на мира, Бащица на народите, Велик кормчия, Зидар и строител на Слънчевата система, Вожд на флората и фауната, Могъщ лидер на човешкия ни род?
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 7 mart 1999 – edited 25 maj 2017
____
* От гр. koryphaios "вожд": 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство.
** От лат. ocultus "таен": Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм - мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж са достъпни само за избраници (теософия, магьосничество).
*** От лат. transcendens, entis "излизащ навън": фил. Който е извън пределите на опита, съзнанието и познанието. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978. 

**** Гор Видал (1925-2012) – американски писател, автор на романи, пиеси, есета.

сряда, 24 май 2017 г.

Ars Poetica – ЛИСИЧКАTA

ЛИСИЧКАTA


Реши лисичката да се прежали
и с млад лисугер впусна се в игра,
че младите и днес са хали-гали,
жадуват цици, дупе и бедра.

През август поприседнаха на сянка,
поръчаха си леко питие,
септември се изниза като дрямка
и през октомври вкъщи го прие.

Ноември тази есен беше топъл,
 поляните обходиха навред,
докато този жалък нескопосник
за годеник реши, че е приет.

Което между хората се случва,
решават ангелите вместо нас
и не е нужно много да си учил,
природата ни учи – казвам аз.

След ласки и целувки иде зима,
декември бързичко се извъртя
и стана ясно, сватба тук ще има,
животът си е весела игра.

Веселие до Бога, думба-лумба,
сватбарите пируват седем дни
и сетне цялата им пъстра тумба
зад три баира с тъпана се скри.

Потъна вдън земя и ей ги двама –
лисичката и нейния жених,
и ето че начева тиха драма
за дамата на този смахнат стих.

Седи, скучае сам-самичка вкъщи
с виното му и свинските му пръжки,
от всичките му огнени слова
усетила, че я боли глава.

Любителка на розови романи,
разбирам, за сърцето ще се хване,
ала какво е, питам, Любовта,
щом чувстваш зидовете на света,

щом има „длъжна си”, щом още има
пране да се простира посред зима?
Накратко казано, без свободата
превръщат се в окови правилата. 


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 4 fev. 2012 – edited 25 maj 2017

вторник, 23 май 2017 г.

Ars Poetica – УРОК ПО ИЗЯЩНА СЛОВЕСНОСТ

УРОК ПО ИЗЯЩНА СЛОВЕСНОСТ



Цинизми ръсят някога момците,
като че са пред стадото овце

да шашнат с нагли фразички горките
мома, която им е на сърце.

О, в дъното на всяка благосклонност
към мъжката ни слабост от мерак
е само изкушение греховно
от цици и заголен женски крак!

На млада дама и не подобава
с глупака да се мери по език,
ако не дири мимолетна слава
в леглото гола с някой дърт циник.
  
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 28 mar. 2014 – edited 24 maj 2017

Ars Poetica – УЧИЛИЩЕ

УЧИЛИЩЕ


Шумят и отшумяват ветрове.
Те разпиляват
на грижите световни пепелта.

Да стъкнем
огънче от старата жарава,
да се върнем
към детството като във стара къща...
Забравихме ли ключът й къде е скрит –
дали под изтривалката от стара черга
или под скърцащия праг?

Уви,
ръждясала е старата ключалка
и превърта мракът големи,
блеснали очи
от любопитство:
какво ли там се крие!

Съкровища от мигове,
на купчинки, като ориз...
И там – учителят,
за всяко малко зрънце
подробно обяснява,
изпива чашата горчива,
горещи се,
чертае тебеширени реки от знания
и самота.

Самотен и до днеска той е:
след тридесет,
след петдесет,
след петстотин години.
И това е
най-страшната от всички самоти.

Сега сме поколение
от възрастни,
една гора със яки корени,
с корави клони,
и къщата на детството се е снишила –
потропва със бастунче и разнася
по шепа жар за всякое сърце.

Учител на учители се чувствам.
И в тази глъчка на сърцата избуяли,
чувам,
свирят тънко,
отшумяват
събития и хора,
ала гори пак огънчето
:
че сме живи,
докато се учим,
докато сме ученици,
докато животът –
тази класна стая,
с могъща длан обгръща рамената ни
и ни говори...
А пък ний го слушаме
с по детски блеснали очи.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 9 apr. 1990 – edited 24 maj 2017

Ars Poetica – БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ

БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –

уж спомените, казват, са излишни
като варак
от есенно злато

и ние с теб по
лекичка стареем,
но как вълнуват детските ята!
Учител да си просто е идея,
учителят не може да е стар
.

Българийо, ти храм и плодна нива,
погледнем ли се честно във очи,
животът е една голяма книга
и школското звънче
у нас ечи.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 sept. 2000 – edited 24 maj 2017

понеделник, 22 май 2017 г.

Публицистика – ШАЯЧНИ ХАРАКТЕРИ

Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*

ШАЯЧНИ ХАРАКТЕРИ

    14.05.2001.

   
"Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като демонизираш и унижаваш опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това демонстрира напоследък писателят Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни от шарланен турски сериал.

   
"Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава, освен себе си, и своя творец. Едно младо момиче..." и пр. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss):

   "Най-благоприятно за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия, истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

    "Не желая нищо, което да не е в истинския смисъл дар на свободата. Нека от подобни похвати се възползват слабите прелъстители. Но какво ли пък могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете момичето дотам, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е... и си остава некадърник. Не бих завидял на неговата наслада."**** 

    Тази чудна страст у големия Хайтов не е обикновената нашенска простотия, а отсъствие на по-дълбока основа за уважение. Сборникът "Диви разкази" е сред най-доброто в съвременната Българска проза и това е причина автора му сред съвременните ни писатели да поставям най-горе; възможно ли е в този лудешки натиск (макар като да има сериозни основания относно Радой Ралин) писателят Хайтов да се изявява като елементарен чешит, когато е автор на най-висок стил белетристика?


    А що да не е възможно! 


Николай Хайтов (1919-2002)

    Отнесени към високата художествената литература, в случая отнесени и към публицистиката, тези еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на раздразнението от навика у големия Николай Хайтов безмилостно да налага своето мнение, като мачка с тежестта на авторитета си по-нежни и далече не дотам злостни в упоритостта си характери.

    А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната менажерия от шаячни, с аромата на онази кисела байганьовска пот български характери. 

    Кой съм, че да го съдя! 

    Българин, и нищо повече. Като възхитен от книгите му читател, мога ли да си позволя лукса да слизам на битовото му ниво? 

    Реши ли Дяволът да ритне някого, рита го не с копитото, а с човешки крак. Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман, до бяс. Е, в такъв случай този тип самовлюбени персони са моята слабост: обичам ги точно колкото котката обича мишлета, както окото зад микроскопа внимателно и с любов изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул.

    От една страна, това е наистина голяма фигура сред българските писатели, наистина самороден талант. Удивявали са ме негови текстове (сб. "Вълшебното огледало", легенди и действителни истории от Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше доверчива България за телевизора, епичните разследвания върху кощунства на именити идиоти с костите на Левски). От друга страна, липса н
а чисто академична култура, въпреки че Хайтов официално е академик, т.е. липсата на онзи тип цивилизованост, леко скучен, малко досадно любезен, но все пак предпоставка за дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на домашно възпитание, Боже мой!

     Ала Николай Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тази пищна форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от най-големите ни личности в нашата най-нова история са хора от този сорт: личности, все наедро скроени, със замах: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски...

    И как силно губят тези родни фигури пред личности пак от родната История с по-друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий Търновски, отец Пайсий от Хилендарския манастир, Софроний Врачански многострадални, Васил Кунчев Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, външния министър на Тодор-Живкова България Иван Башев, когото службите на ДС (шепнеше се тогава из София) умъртвили на Витоша.

Младият Стефан...
... и Стамболов в своя зенит (1854-1895)

    Едните стоят предизвикателно героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях откривам повече духовност и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на България.

   
19.05.2001.  ВЕСТНИКЪТ

    На този ден слезе от ротативките на пловдивската държавна печатница брой първи на политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми гърми на тази дата, че имам личен празник. Вестникът беше сред най-първите различни издания в пост-социалистическа България. Като редактор (главен, леле) опитвах да въведа уравновесения тон на писане точно в началото на развихрящия се
Пир на посредствеността*****, когато след мъртвилото от 32 години Тодор-Живково управление като пясъчни кули започнаха да рухват непоклатими до вчера табута и националното медийно пространство взе да се пълни с кресливи призиви за мъст, имаше и такъв зов: "Всеки комунист до стената и
куршум!"

    Никой като да не подозираше в онези еуфорични месеци, че фанатичната и "справедлива" ярост е от стила на говорене на бившата комунистическа преса. Замъти се бързичко информационното пространство и това помогна палачите, същинските мародери и тарикати в предишната власт да се събудят демократи, да се обновят, да се изваят пред нас, потресените от тази наглост обикновени българи... след умърлушването през първите няколко месеца да започнат да се явявят по трибуните на медиите професионални бивши ченгета (Иво Инджев) и университетски доносници на ДС в образ на първи, че и единствени
демократи. 

    Вече поизморени, печените партийни шефове на соц-а у нас отстъпиха ред на по-неопитни и нагли хищници, помогнаха им да се устроят в новообразуващата се политическа и стопанска върхушка, да понатрупат начален капитал доверие с лъжи наедро сред въодушевения, обзет от сладки очаквания народ.

    Спомените около правенето на вестника ми носят куп горчиви открития, но и известна гордост, че още в онези първи дни и месеци след Десети ноември 1989 интуитивно съм усетил грандиозната медийна манипулация, на която българите бяхме подложени. "Вълк козината си мени, нрава – не!" В материален битов план съм същият, а услужливите някогашни съмишленици, прилепили се към силните на деня Спас Гърневски, Златка Русева, Андрей Захариев и пр., и пр. – членове на онази първа за България Демократическа партия – разбирам, себе си
гледали да уредят, да се възкачат и те в парвенюшкия елит.

    Дали успели не ми е важно. Важно ми е, че са се представяли за едно, а били нещо съвсем различно. Духовното нищожество в ролята на Активен борец срещу комунизма и за демокрация, але-ей хоп! И мнозинство от най-кресливите идиоти са именно от този тип шаячни характери в политическия цирк. А сред тях лъщи и такъв малодушен образ като доскорошния президент на Републиката.

    Можеш ли да си спокоен и щастлив, бягайки
панически
от себе си!

    Ето защо извършилите веднъж компромис с нравственото все се ограждат с яки каменни зидове, копаят ров между своите затворени лъже-елитни общества и света на обикновените, притесняват ги естествените взаимоотношения. Когато па тръгнат между народа, когато напуснат луксозните си обиталища и слязат при обикновените граждани на Републиката, това е шествие на лицемерието: фалш, фалш, фалш... салтанати и суета. 



    Мизерии съпровождаха политическия вестник "Демократическо знаме" от раждането му до мига, когато ми писна да разхождам в жигулата си до тавана й надиплени снопове от по 200 екземпляра
поредния брой, по авто- и жп-гари, по павилиончета, пазарища, частни разпространители, дори хлапаци наемах срещу процент. И реших да спра вестника. "Демократическо знаме" изразяваше и моя манталитет, и личната ми философия на обикновен българин, роден и възпитан от пловдивската беднотия на крайните махали, независимо колко разнопосочни бяха авторите и сътрудниците на 15-те от общо 19-те броя.******


     Колкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство – дотам, че неколцина да ме подозират в мекошавост. Определението "комунистическа подлога" как да забравя! Така стоят нещата. Но това няма как да ми развали празника. Да, преустроили са се обновените: от доносници в "демократи", но имам повод да празнувам, че съм, какъвто съм. Огъвай се, тревице жилава, да съхраним стила, зададен нам от първоучителите и апостолите на двехилядигодишната европейска цивилизация!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 22 maj 2017
____
* Там, дето били диви страсти, сега царува разумът (С. Киркегор).
** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", с. 62.
*** Цит.съч., с. 113.

**** Цит.съч.,с. 151. 
***** Нейчо Неев (1948) сред много свои хора: "Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!"
****** Без бр. 4-7 вкл. от 27 юли до 24 август 1990 г.

събота, 20 май 2017 г.

Ars Poetica – ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН

ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН


Видях те след обяд огряна от слънце;
стоеше край входа на нашия блок
и не знаеше, че те гледам отгоре,
от балкончето на Седмото небе.
О, достатъчно ми бе да те погледам
не повече от минута или две,
за да си спомня колко съм увлечен!

Говореше по джиесема, поклащаше ханш
като момиче, което си знае цената,
долу – пред входа на блока,
встрани от жените, дечурлигата, колите,
паркирани отпред – бъбриви, шумни,
потънали в ръжда и прах,
за да си спомня колко съм увлечен.

Нямах представа с кого говориш,
но това беше мъж, всеки случай,
защото затисна джиесема с рамо
и си оправяше косите като жена,
която си знае цената и кокетничи,
и защото ми се сви сърцето,
за да си спомня колко съм увлечен.

Не знам това стихотворение ли е
или само послание, написано ситно,
подпечатано с целувка от моя ангел,
но ти стоиш още там и аз те виждам
с широко затворени очи, в облаци
тук – горе, на Седмото небе,
за да си спомня колко съм увлечен.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 13 avg. 2008 – not edited 21 maj 2017