Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, палаво хлапе, което все си имаше проблеми с дисциплината, и класната ни от I до IV клас на пловдивското основно училище "Сашо Димитров" Дора Попова, която майка ми и баща ми наричаха с респект госпожа Попова, все намираше повод с костеливите си пръсти да ме защипе за ухото и да ме отведе да вися наказан до стената до края на учебния й час. Веднъж от яд си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите. Когато я видях настръхнала над мен с присвити устни и примижала как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание, може би и за авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на моя баща дърводелеца да й изработи показалка. И баща ми, фронтовакът Кирил, й изпълни заповедта, без да каже дума срещу Попова и училището. След като отнесох поредния як пердах, понеже много съм го изложил пред госпожата, тържествено в края на цялата операция заяви: "Сега госпожата, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката пресован шперплат, сине майчин!... И гледай да не забравиш, като й поднасяш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".
На тази женица, Тодорка Попова, още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме инак зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и ще се пенсионирам, но искам да знаете: от вашия Гьорги ми побеля косата". След родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожата! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и чувах обичайните им упреци: "Само ни излагаш! От теб, мама, стока няма да стане!", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал? В нашия род такъв нямаме" – докато баща ми се плесне по челото: "Ами да, на Насо Гащара се е метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от татко харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1976), издъхнал сам в барака край клиника за душевноболни, всъщност в соц. концлагер, че говорил срещу държавата.
От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от куршумите и шрапнелите на фронтовата линия, както осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли - скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топят тенекиеното перце в мастилницата, ти да избягаш от всичко това, леле, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни лелки, майки и татковци, както и колеги учители. Казвам го, като даскал по български език и литература с четирийсет и кусур години педагогически стаж, пък и разбира се, с натрупан педагогически опит. Много зависи от това кой ще се случи да е учител на детенцето ви – особено първите даскали от ранните години са важни. Хлапенцата масово подражават на стила им във всичко. В паралелка, където класната госпожа или господин прилежно доносничи на училищния тиранин, хлапенцата масово доносничат с блеснали от радост оченца и за тях това предателство е нещо супер достойно, за което очакват похвала пред строя.
Не от днес, а откак се помня, Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега, в години на внесения по план отвън хаос навсякъде, дето някой има изгода нацията ни да ражда колкото може повече тъпанари, самовлюбени дървени философи, наглеци, наркомани, всезнайковци, зависими мускулести грубияни, свързани с фитнес-залите за красиво и хармонично тяло! Преди по-опитните учители успявахме някак в горния курс да оправим нещата, но днес у нас властва американският стил, където всичкото духовно щастие се свежда до успеха в кариерата и това колко печелиш. Радвам се, че двете ми щерки приключиха с Училището като институция, преди у нас на власт да се установят хората на г-н Джордж Сорос и Компанията от отродници. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата до такава степен са ме копирали, че правеше впечатление на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир по черната дъска с дясна, ама и с лявата ръка, и ела че гледай – половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце, че и почерка ми пунтираха. Като дечурлига и юноши, имали сме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описвал съм как бе по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как нито веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказвали в училище. Баща ми, учил до някогашния III (сегашен VII) клас в Харманли, излъчваше затаено вълнение към учителите; да не говоря за майка ми, която по време на ученичеството и студентските и години тук, в Пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов", випуск 1945 г. над Понеделник-пазара (сградата е там), според мен, ще да е била читанка-зубрачка. След родителска среща ме пердашеха, понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението си един друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях първо от унижение, че ме бият, а после – че ги обичах, и се молех дано не се наранят един друг заради мен.
Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех смешни муцунки, разсейвах другите дечица, дърпах момиченцата за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с огромни цици, мощна една такава, та я бях кръстил Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се получи! Децата не внимават в нея и какво дращи върху черната дъска, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя, правя се на клоун. И тогава тя си заряза урока, дотропка с твърда стъпка и ме оскуба, позеленяла от гняв, кресна: "Ей, Скицо! Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от нейното "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред влюбените в нея... Десетина години по-късно отивам в някогашното ми училище "Сашо Димитров", ама като вестникар в "Комсомолска искра", а и създал отдел Образование във вестника, и насреща ми Дизела... Говорим си учтиви, сладки приказчики, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше учудена: "Не-е, не може да сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо! Други може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев си спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести клас нагоре във всички епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна под тънка прозрачна блузка.
"Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, Авакум-Заховци***, капитани на презокеански кораби или пилоти на космични кораби до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, що мълчиш, иначе много говориш, ти нямаш ли си мечта?" Рапортувам: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". На първата й среща след това с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовяхме не само заради фамилията, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва в края на първата ми година като учител в село Гурково на дванайсетина километра от Балчик, се отървах от ужасния навик, който бях прихванал от нашата слънчева Хърла, която чат-пат се появяваше в час по география в два разноцветни къси чорапа (червен и син) нахлузила подпетени мъжки обувки, умирисана на манджа и наметнала като комисар от съветски филм за войната с отровнозелено старо дамско зимно палто.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 18 mar. 2024
Илюстрации:
- Внукът ми Борислав днес навършва14 години.
- 14-годишен, с намалено поведение в училище.
–––
Николай Заяков (1940-2012)
* Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
** На днешния ден преди 14 години по-малката ми дъщеря Надя роди син, когото нарече Борислав, и така повтори името на дядо ми по майчина линия Борис Ненков Ангелов, внук на боеца от Хвърковатата чета на Бенковски: Ангел Керемидов от Калугерово, за когото съселянинът от четата Христо Сираков пише в спомените си оскъдно пише: "Ангел беше сърцат момък". Дали Бенковски на десетима с по-добри коне пунгия с пари да купят брашно, пресреща ги башибозук, в завързалата се престрелка казват, че е убит, а според родовата легенда всъщност тежко ранен го османлиите го отнасят в родното му село и на мегдана на Калугерово го заклали за назидание пред насила събраните калугеровци.
*** Лит. образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя, любимец на шефовете в БКП и в Писателския съюз Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.