понеделник, 18 март 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)
  Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012)* – поет и колега в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра", на четири очи със самочувствие на любимец на хиляди почитатели на стиховете му, уж угрижен ми рече: "Не ти ли прави впечатление, че никой не те обича?!" Не можеш да принудиш да те обичат, от най-ранно детство знаех добре и реших да не му отговарям, това, мисля си сега, е добра реакция, когато някой се опитва да те унижи. – Аноним (1947)

18 avg. 2018

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ

На Борко – палавия ми внук**

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропкаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

  Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, палаво хлапе, което все си имаше проблеми с дисциплината, и класната ни от I до IV клас на пловдивското основно училище "Сашо Димитров" Дора Попова, която майка ми и баща ми наричаха с респект госпожа Попова, все намираше повод с костеливите си пръсти да ме защипе за ухото и да ме отведе да вися наказан до стената до края на учебния й час. Веднъж от яд си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите. Когато я видях настръхнала над мен с присвити устни и примижала как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание, може би и за авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на моя баща дърводелеца да й изработи показалка. И баща ми, фронтовакът Кирил, й изпълни заповедта, без да каже дума срещу Попова и училището. След като отнесох поредния як пердах, понеже много съм го изложил пред госпожата, тържествено в края на цялата операция заяви: "Сега госпожата, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката пресован шперплат, сине майчин!... И гледай да не забравиш, като й поднасяш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

  На тази женица, Тодорка Попова, още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме инак зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и ще се пенсионирам, но искам да знаете: от вашия Гьорги ми побеля косата". След родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожата! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и чувах обичайните им упреци: "Само ни излагаш! От теб, мама, стока няма да стане!", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал? В нашия род такъв нямаме" – докато баща ми се плесне по челото: "Ами да, на Насо Гащара се е метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от татко харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1976), издъхнал сам в барака край клиника за душевноболни, всъщност в соц. концлагер, че говорил срещу държавата.

  От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от куршумите и шрапнелите на фронтовата линия, както осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли - скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топят тенекиеното перце в мастилницата, ти да избягаш от всичко това, леле, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни лелки, майки и татковци, както и колеги учители. Казвам го, като даскал по български език и литература с четирийсет и кусур години педагогически стаж, пък и разбира се, с натрупан педагогически опит. Много зависи от това кой ще се случи да е учител на детенцето ви – особено първите даскали от ранните години са важни. Хлапенцата масово подражават на стила им във всичко. В паралелка, където класната госпожа или господин прилежно доносничи на училищния тиранин, хлапенцата масово доносничат с блеснали от радост оченца и за тях това предателство е нещо супер достойно, за което очакват похвала пред строя.

  Не от днес, а откак се помня, Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега, в години на внесения по план отвън хаос навсякъде, дето някой има изгода нацията ни да ражда колкото може повече тъпанари, самовлюбени дървени философи, наглеци, наркомани, всезнайковци, зависими мускулести грубияни, свързани с фитнес-залите за красиво и хармонично тяло! Преди по-опитните учители успявахме някак в горния курс да оправим нещата, но днес у нас властва американският стил, където всичкото духовно щастие се свежда до успеха в кариерата и това колко печелиш. Радвам се, че двете ми щерки приключиха с Училището като институция, преди у нас на власт да се установят хората на г-н Джордж Сорос и Компанията от отродници. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата до такава степен са ме копирали, че правеше впечатление на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир по черната дъска с дясна, ама и с лявата ръка, и ела че гледай – половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце, че и почерка ми пунтираха. Като дечурлига и юноши, имали сме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описвал съм как бе по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как нито веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказвали в училище. Баща ми, учил до някогашния III (сегашен VII) клас в Харманли, излъчваше затаено вълнение към учителите; да не говоря за майка ми, която по време на ученичеството и студентските и години тук, в Пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов", випуск 1945 г. над Понеделник-пазара (сградата е там), според мен, ще да е била читанка-зубрачка. След родителска среща ме пердашеха, понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението си един друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях първо от унижение, че ме бият, а после – че ги обичах, и се молех дано не се наранят един друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех смешни муцунки, разсейвах другите дечица, дърпах момиченцата за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с огромни цици, мощна една такава, та я бях кръстил Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се получи! Децата не внимават в нея и какво дращи върху черната дъска, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя, правя се на клоун. И тогава тя си заряза урока, дотропка с твърда стъпка и ме оскуба, позеленяла от гняв, кресна: "Ей, Скицо! Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от нейното "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред влюбените в нея... Десетина години по-късно отивам в някогашното ми училище "Сашо Димитров", ама като вестникар в "Комсомолска искра", а и създал отдел Образование във вестника, и насреща ми Дизела... Говорим си учтиви, сладки приказчики, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше учудена: "Не-е, не може да сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо! Други може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев си спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести клас нагоре във всички епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна под тънка прозрачна блузка.

  "Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, Авакум-Заховци***, капитани на презокеански кораби или пилоти на космични кораби до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, що мълчиш, иначе много говориш, ти нямаш ли си мечта?" Рапортувам: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". На първата й среща след това с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовяхме не само заради фамилията, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва в края на първата ми година като учител в село Гурково на дванайсетина километра от Балчик, се отървах от ужасния навик, който бях прихванал от нашата слънчева Хърла, която чат-пат се появяваше в час по география в два разноцветни къси чорапа (червен и син) нахлузила подпетени мъжки обувки, умирисана на манджа и наметнала като комисар от съветски филм за войната с отровнозелено старо дамско зимно палто.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 18 mar. 2024

Илюстрации:
- Внукът ми Борислав днес навършва14 години. 
- 14-годишен, с намалено поведение в училище. 

–––

Николай Заяков (1940-2012)
* Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html 

** На днешния ден преди 14 години по-малката ми дъщеря Надя роди син, когото нарече Борислав, и така повтори името на дядо ми по майчина линия Борис Ненков Ангелов, внук на боеца от Хвърковатата чета на Бенковски: Ангел Керемидов от Калугерово, за когото съселянинът от четата Христо Сираков пише в спомените си оскъдно пише: "Ангел беше сърцат момък". Дали Бенковски на десетима с по-добри коне пунгия с пари да купят брашно, пресреща ги башибозук, в завързалата се престрелка казват, че е убит, а според родовата легенда всъщност тежко ранен го османлиите го отнасят в родното му село и на мегдана на Калугерово го заклали за назидание пред насила събраните калугеровци.

*** Лит. образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя, любимец на шефовете в БКП и в Писателския съюз Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.





петък, 15 март 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1540.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1540.)

  За съвсем кратко сме тук, колкото едва да усетим това около нас, донякъде и вътре в насБезстрастно погледнат, животът е печал, краят – един и същ, ама пък толкова е изкусително да съзнаваш, колко си грешен, и въпреки това да ламтиш за още и още, и още, докато шепа най-обикновена гробищна пръст засити окото. – Аноним (1947)

  16 avg. 2012

 ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО*
По едноименната приказка на Ханс Кр. Андерсен

  Имаше някога някъде си кралски син на мама и тате, шарен-марен такъв, прилежен, глупавичък, че и послушен, чистичък, и най-важното един на мама и тате. Гледаха си го родителите му като писано яйчице, нищо не го карат да върши, и кофата за боклук даже не изхвърля, бе нищо не щат от него, освен да им украсява двореца на Витоша. Той пък по цял ден, особено нощем напоследък, взе да мечтае да се ожени, ама не за каква да е мома, а за принцеса. То, поогледа ли се човек, принцеси под път и над път, повечето обаче са фалшиви, отвън начервосани, белосани, нагласени, дрънкулки по тях висят, роклите им от най-скъпо вносно платно и шити по последна френска мода, ала отвори ли си такава една хубавица златните уста, светът веднага разбира колко е глупава, ненаситно лакома, а очевидно й липсва чар. Голям дерт си е в навалицата от кресливи нагли грубиянки да откриеш истинска принцеса.

  Преброди кралският син много земи, ходи по какви ли не от скъпи по-скъпи курорти у нас и в чужбина. Къде ли не надникна, в какви ли не луксозни палати надзърна, уви, такова момиче не успя да намери. Навираха му в ръцете, тикани от пресметливите си роднини, разни изкусно накъдрени и боядисани глупачки, намазани с помада, мазила, фон дю тен, пластове грим. Но как пък ни една не накара сърцето му да трепне? И взе да си се отчайва кралският син, влачи се унил по алеите на кралската розова градина, търкаля се в огромното си легло от слонова кост в палата с високите кули. Лицето му страдалческо едно такова, жал да ти стане, жив да го оплачеш. В Драгалевци бабките, сбрани подир обяд да си поклюкарят на чаша кафе с леблебия, само за това говорят: "Бре-е-ей, колко зле светът е устроен! Как само за нашия принц мома се не намери?!"

  Отминаха по реда си март и април. От Алжир и Египет, Дубай и Бахамските острови долетяха щъркелите, лястовиците и разните му там други прелетни птици, излюпиха си яйчица, отгледаха си пиленца, па накрая отлетяха пак на майната си. И пак настана мъгливата и дъждовна обичайна за нашите географски ширини есен. Всичко подгизна от първична простотия, безумно поучителни тв-сериали, състезания по готварство и чалга. Чалгата гърми, момци татуирани, с обратна резба и обичка на ушенце и моми с изкуствени силиконови цици въртят задник, покачили се върху двайспетсантиметров алуминиев ток, дебнат как да се хвърлят върху обезкосмената гръд на някой загорял тъп какаванин с купена диплома от Американския нов университет, ама паралия, най-малко – върху закъсал за жена умиращ от скука женкар милионер. Самотно и лепкаво, миризливо и гнусно. Бе, направо казано, киша, вони на леш, та се не трае!

  Не щеш ли, една вечер се изви буря. Че като засвяткаха светкавици в небето на зиг-заг, че като затрещяха онез ми ти гръмотевици, като ливна онзи ми ти дъжд из ведро, да се вцепениш от страх. И точно тогава на Градските порти точно в полунощ взе яко да се хлопа. И понеже мутрите от фирмата за охрана се бяха скрили на сухо, пляскаха белот и се наливаха с уиски, излезе сам Негово величество старият крал да узнае кой му се е разхлопал по никое време. И какво да види Негово величество! Пред портите на двореца, извинете, на огромния Бъкингамски палат, трепери принцеса, моля ви се! Боже мой, на какво приличаше тя?! От косите и от дългата до петите дреха дъждовна вода се стича. Обувчиците й целите оплескани в кал. И независимо от това, уверява, тропа с краче и му се муси, че е принцеса. Ох, как мило и достойно изгледа тя стария господин крал на държавата! Чак като на мъж му стана някак си неудобно. И без да се замисля, пусна я да влезе, даже тръгна пред нея да й свети с кралския си фенер.
 
  В тези тънки дела жените не са чак толкова доверчиви. Такава бе и старата госпожа Кралица. "О-хо! – рече тя на придворните дами. – Сега ще я изпробвам аз дали не сме случили на поредната повлекана. То аслъ откак из кралството се разчу, че имаме син за женене, какви ли не кукувици, гарги и кукумявки кръжат и ни досаждат!" И без дума повече да каже, вмъкна се в кралската спалня за гости, завря се под розовия атлазен балдахин, катурна върху пода пухените матраци, дюшеци и възглавници, сложи едно ей-туничко грахово зърно отдолу, върху зърното пльосна четири дюшека, с гъши пух натъпкани, върху тях осем чаршафа копринени, и върху купчината луксозни завивки покани гостенката да спи.

  На другата утрин Кралят и Кралицата първи дотърчаха. Кланят се, носът им опира в персийския килим, един през друг говорят: "Ах, добро утро, миличка! Ах, извинете за безпокойството, добре ли се наспахте?"... "Ах! – рече принцесата. – Цяла нощ не съм мигнала. Не знам какво му е на това ваше легло, ама лежала съм май върху нещо тъй кораво и твърдо на буци, че цялата съм в синини. Ужасна нощ!"

  Тутакси на цялото Царско войнство – готвачки, телохранители, депутати, министри, онези, дето изхвърлят гърнето, царедворци, доносници, антрополози, политолози и прочие, шефът на парламента – и той, дотърчали да слухтят, разбраха, че пред тях е истинска принцеса. Ами че да! Кой друг ще усети грахово зърно през куп дюшеци!

  Какво да ви кажа още! Оттук насетне всичко беше ясно: принцът тутакси се ожени за принцесата. Най-сетне милият бе сто процента сигурен, че взема за невяста не някоя празноглава кукла, ами достойно момиче. Онова грахово зърно с духовата музика на Кралския гвардейски гарнизон и с песни и танци под скиптъра на Негово величество положиха върху бледорозова копринена възглавничка. И сега в Музея на кралството се стича куцо и сакато, любопитни туристи от цял свят прииждат с рояци самолети на Софийското летище, само за да го разгледат. Го-оляма работа, ще кажете! Някакво си грахово зърно. Че това не е изсмукана из пръсти, а действителна история от крайния квартал на моя роден Пловдив зад най-голямото циганското гето в Европа, да речем, доказва нещо изключително важно. Синът на краля, мили дечица и възрастни, усетил тръпка вляво, дето у всекиго от нас е сърцето. Ех, как се задъхал от вълнение! Ех, как заискрили очите му! Зачервил бузки. Станал мил с обикновените хора. А тези нещица винаги са знак, че открил своята принцеса, по-точно: че го споходила самата Любов.

 Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 15 mar. 2024

Илюстрации:
- Недостижима за нас е женската интуиция.
- У всяко момиченце дреме една принцеска.

____
* По този текст някогашните шестгодишни хлапенца от Школата по пиано в пловдивското училище "Симон Боливар" изпълниха пред родители и гости Коледната си пиеска. И май всички останаха доволни. Бел.м., tisss.

четвъртък, 14 март 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1539.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1539.)

  Не искам повод за протест/ да давам и във наши дни –/ да търси днес едната чест/ едва ли някой се свени.../ Но да погледнем отстрани,/ ще видим, дявол да го вземе,/ че и нечестните жени/ били са честни преди време. Франсоа Вийон (1431-1463...)*

  27 dec. 2016

БАЛАДА ЗА ДЕБЕЛАТА МАРГО

Щом верен съм й аз, нима
ще кажете, че нямам ум
да любя провалената жена, 
поела по престъпен друм.
Клиенти влязат ли, без шум
търча прилежен, с вещина
поднасям сирене, вина,
платят ли, "Ах, елате пак!" –
смирен, подгъвам колена 
в бардака ни, на вас добре познат.

Позеленяла, ми крещи от яд,
ако случайно легне без пари,
тогава да си с нас е просто ад – 
колана, шала, роклята дори
прибирам и мърморя: "Разбери,
ще взема всички дрипи да продам".
А тя изсъсква: "Антихрист!" Без срам, 
кълне дори Исус, и лепвам й печат
върху устата, както аз си знам,
в бардака ни, на вас добре познат.

И тя смирява се с една пръдня,
като отровна жаба пръсва смрад,
побутва ме, но вече без сръдня, 
нарича ме: "Любовнико мой млад".
Пияни, лягаме си, глад не глад...
Бидейки бременна, на сутринта
връз мен се тръшва, и от тежестта,
усещам, вие ми се свят,
изобщо, здравето ми взима тя
в бардака ни, на вас добре познат.

Вали и вей, поне съм подслонен –
че прост съм бил – и тя е като мен,
от мен не виждам по-задоволен.
За нея съм дори на вкус и цвят
удобен като гъз към сит корем.
Не щем ни ред, нито живот почтен
в бардака ни, на вас добре познат.

Авторизиран превод: tisss

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

 Plovdiv, edited on 14 mar. 2024

Илюстрации:
- Кръчма, Балада за Дебелата Марго.
- Самият Франсоа Вийон, литография.
–––
* Студент от III курс на Софийския университет, на прозореца на III етаж в квартирата на любимо момиче от прованса, когато опитвах в университетските читални да превеждам на български език Франсоа Вийон, поразен от вакханалния му дух и стил. Няма прегради за талантливия човек. 
София, 1970 г.
* Дързък побойник и любовчия, крадец и скандалджия, вечно безпаричен, може би най-неспокойният дух на Париж, поет несретник, който за трийсетина години в суетния свят създава куп печални дяволити шедьоври на свободния дух в Предренесансова Европа. На два пъти парижкият съд го праща на смърт, едва отървал бесилото, изчезва, както се и появил из средите на непреклонените бедни и унижени. Под негово влияние в двайсет и четвъртата си година, в течение на шест месеца писах поемата "Завещание", състояща се от 122 ле-та (осмостишия) и дузина балади. Бел.м., tisss.

сряда, 13 март 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1538.)

 
 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1538.)

 О, знам, че се лепят като мухи на мед,/ и знам кой с тога важен се намята,/ и знам, че злото има бърз разцвет,/ и знам как чакат дренки от върбата.* – Франсоа Вийон (1431-1463...) 

 8 maj 2019 

ОПЪНАХ ТРАНСПАРАНТ ГОЛЯМ 

Любима Ани, страдам сам
без твоя чар и ум дълбок!
Опънах транспарант голям
навръх строящия се блок.


Насрещу нейния балкон
рискувах си живота аз,
придвижвайки се пълзешком
до най-опасния перваз. 

"Любима Ани, в моя ден

 ти, слънце, моя нежна страст,
ще се омъжиш ли за мен,
че много те обичам аз?"

Уви, дали не ме разбра

или съседките й зли
на подбив сякаш на ура
коварно взели я, дали? 

С дъжд есемеси ме заля:

"Глупак! Наивен, жалък тип!
Не знаех, че си тра-ла-ла!
Не аз, а Бог да ти прости". 

Сега свещици паля сам

и попа с леден взор следя,
от мен неверник по-голям
не се е раждал на света.**

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 13 mar. 2024

Илюстрации:
- До уши влюбен, и умният мъж оглупява.
- Момичетата интуитивно следват точния.


–––
* БАЛАДА ЗА СМИСЪЛА НА НЕЩАТА
(продължение)
...знам дървото, видя ли смолата,
           знам кое и как да го прахосам,
           знам лентяя и потта пролята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

  Знам на ближен ризите безчет,

  знам и колко расов е абата,

  знам и монахиня с луд късмет,

  знам го господаря по слугата,

  знам ги номерата във играта,

  знам как лудият заглажда косъм,

  знам на много бурета вината —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

 

  Знам дръглив катър и кон напет,

  знам какво е пяна на устата,

  знам жените и за мой късмет,

  знам кого го бие днес парата,

  знам наяве и насън нещата,

  знам със ерес как да ви ядосам,

  знам, че Рим е пъпът на земята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

 

  Ваша милост, блъскам си главата,

  знам кое и как виси на косъм,

  знам, че песента ми е изпята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

  Превод от фр.: Васил Сотиров

** Зарекъл се преди време, направил жест към приятелката си; тя обаче не само не оценила жеста, ами изоставила влюбения. За да я омилостиви и с риск на живота си, окачил върху фасадата на строежа срещу балкончето й афиш "Ани, обичам те, върни се!" Шашнатата Ани, като осъзнала, че посланието е лично до нея отправено, разгневена му пратила есемес: "Върви на майната си, всичко свърши". Вж. https://www.burgas24.bg/novini/interesno/SMS-Vurvi-na-mainata-si-vsichko-svurshi-ot-golyamata-lyubov-na-Hekimyan-go-sukrushi-867537# Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...