Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 22 юли 2017 г.

Публицистика – ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ АНДЕРСЕН

1805-1875
ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ АНДЕРСЕН

   В началото на по-миналия век, някъде преди около двеста години в градчето Одензее, което на датски ще рече "селището край езерото", в бедна къщурка се роди момченце. Мария и мъжът й Ханс бяха тъй бедни, че леглото, в което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчета дъски, върху който неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.

   Горкият граф, приживе толкова уважаван, ценен, окичван с ордени и кралски отличия! Като го виждали буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или с позлатена каляска, обкръжен от весела шумна компания благородни дами и господа, хората завистливо въздишали: Ех, ето какво значи да се родиш в заможен и прославен род! 

   Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, но да не бяха чамовите дъски, върху които десетина часа бездиханните му телеса лежали, преди да го хвърлят в гробищната яма... та тези дъски с фандъци траурно сукно да не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли днес би се сетил, че такава пъстра птица измежду нормалните човеци някога съществувала – яла, пила, любила, крещяла буйни песни със стакан чудесно вино в ръка, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами още по-тъжно! народът му завиждал, смятал, че е ужасно щастлив... А го споменаваме неизвестния за света днес г-н граф заради момченцето на бедния обущар-кърпач Ханс и жена му, перачката на чуждо бельо Мария.

   Какви шегички си бие съдбата! Заслужава си да се замисли човек. 

   Да! Правилно се досещате. Отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, най-чудния разказвач на приказки. Всички сме чели (някои от нас – и със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да крещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, а нещо изключително разкошно – красив бял лебед. Такива ми ти работи! И знаете ли, че самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава, макар на друго място: "Грозното патенце, това съм аз".

   Ще кажете: как тъй? Ето как...

   Накратко, бъдещият световен разказвач на приказки за малки деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, унижаван и оскърбяван от всички, които трябвало отрано да съзрат блестящия му талант, че да не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа: ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от тъпа посредственост, ще си проправи своя пътечка през тресавището на общественото нехайство към талантливите рожби на бедняците, ние с вас никога нямаше да прочетем великолепните приказки "Палечка", "Малката русалка",
"Дивите лебеди", "Снежната кралица", "Малката кибритопродавачка", "Принцесата върху граховото зърно", "Новите дрехи на краля" или "Глупавият Ханс". 

   Съвсем не били глупави онези, дето го обявили за чудак, луд, глупак и наивник, за натрапник. Ама никак не били глупави! Даже и когато вече бил известен, не стихвали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел абсолютно неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами този Андерсен въобще не разбира от изкуство. Че той... ах, моля ви се що за нахалство!... той изобщо, ама изобщо не пише по правилата на изящното изкуство."

   Самият Ханс Кристиан, понеже раснал и се възпитавал от самия живот сред най-бедните, сред всичките онези унижавани и оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от малък се учел да вярва в себе си, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на наглите, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише после честно и справедливо как бедният човек, въпреки невежеството, завистта и алчността у тъпите префърценени дами и господа, успява да е божествен.

    А! Странно ли ви се вижда, че униженият може да е божествен?

   Кокалест и сух, висок, бая висок, той се извисявал над другите деца и хлапенца, а дългите му кльощави ръце стърчали из ръкавите на вехтите преправяни от майка му палта. Бил рус, дългокос, дългонос. Да-а, не бил на красавец, пък и – ужасно стеснителен – кое ли момиче ще му обърне внимание! Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис; нали бедняшкият син е осъден на участта да е беден и мачкан, да мечтае за известно, само е-е-ей туничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във фабриката за сукно или – в по-добрия случай – шивач с многобройна клиентела както шивача Стегман, да речем. Да е уважаван като Стегман, му предричала премръзналата перачка на чуждо пране майка му на Ханс.

   Детството на талантливия е много важна част от живота му на творец. Нещастията – а пък недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещицата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та... нещастията моделират таланта, правят от мекото огъващо се, склонно лесно да гние и ръждясва желязо звънтящо изящно оръжие, от онзи як вид стоманена сплав, която служи за изковаване на рицарските шпаги.

   Тук е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на още неизвестния, оскърбявания Ханс, обущарския син, преди светът да го види в целия му блясък. Ето имената на тези добри хора!

      Педер Юнкер – разносвач на афиши.
      Старият печатар Иверсен.
      Композиторът Вайзе.
      Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата Копенхаген 14-годишния провинциалист.
      Балетистът Дален и неговата съпруга, видна артистка.
      Поетите Гулберг и Раабек.
      Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.
      Пасторът Гутфелд.
      Йонас Колин – директор на Кралския театър... 

    Този Колин, наглед суров, твърде строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал за Ханс кралска стипендия безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва толкова искрено на успехите на обущарския син, никой не скърби повече от Йонас заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор. И как ни веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел!

   Понеже нормалният издател не само в България, но и навсякъде по света, не е склонен да си рискува паричките за таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарва на бял свят със свои спестявания, но и на свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния уязвим юноша в мрачен тип с неврастеничен характер, болезнено прям.

   Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на удари и клевети. И това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от нас, мнозина известни творци на Датската култура са съмишленици на Андерсен, помагат му да укрепи и развие таланта си.


   Пиша това, мили мои оредяващи четящи сънародници при наличие на обилна помия по телевизия и вестници, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се колко талантливи българи са погребани в черната пръст, унижени от Нейно величество посредствеността? Разбира се, "Грозното патенце" е слънчева приказка за талантливия бедняк в онази мъглива чужда Дания. В нашата България за участта на талантливия по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тази приказка гледам като на много лично послание до всички нас от страна на родения преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос датчанин. Защото е приказка за Любовта, която хич не се съобразява с пренебрежението на издули се от притворство и самочувствие търбуси и задници в модни копринени гащи.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 13 uli 1994 – edited 22 uli 2017

сряда, 19 юли 2017 г.

Сатира – КАЧЕСТВА НА ПОЛИТИЧЕСКОТО ЖИВОТНО

"Историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс..."

КАЧЕСТВА НА 
ПОЛИТИЧЕСКОТО ЖИВОТНО

ПРЕДИ:

1. Пластика на балерина

2. Наглост без граници

3. Липса на скрупули

4. Артистицизъм и клоунада


И СЕГА:

1. Пунти-пластика

2. Слагачество и мерак

3. Невежество

4. Женствена самовлюбеност под формата на мъжкарство

Пловдив – европейска културна столица 2019

 
Plovdiv, 18 uli 2015 – edited 19 uli 2017

понеделник, 17 юли 2017 г.

Публицистика – ОПАК НРАВ

ОПАК НРАВ

Защо ли в мене графомана книжен
съзрели сте тъй весел и щастлив?
 Щастлив и весел, да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!

Похвалата ви обезоръжава,
ценителите срещат ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.

От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте с тоз мил рефрен,
като в любима турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.

Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ходя жив и здрав,
и нека вече повече не питат
защо е толкоз опак моят нрав.

    01.09.1998. 

    Бързичко се отрекохме от комунизма: накичихме го с най- отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. А дали е толкова просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия ти живот? Дали не сме като онзи, до вчера примерен съпруг, който неочаквано една сутрин засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима?

    Пред съда на Историята, на идещите подире ни вадим със сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете, окайваме жертвите, самите себе си. Назлобяваме, забравяме, че в сатанинския театър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Е, разведеният получи като че свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя (даром дадена) свобода. Какви вълнуващи сюжети на грандомания,
алчност, егоизъм, невежество ни заляха със зловоние! Доцентът Иван Костов бил днешният Стефан Стамболов, "хидрологът-философ Ахмед Доган – днешният Левски.

    Тръгне ли да ловува (за пуритана: "да изневерява"), доскоро инертна и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази "изневяра" й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от природата й. Природата тътне в кръвта й, тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; и какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? 

    Отстрани се, стой си на мястото (ах, че лесно е отстрани да се препоръчва); ако ти е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.

    Жалки са до вчера страстните любовници, дето днес така сърцераздирателно хулят своята мила; затова и не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото да правим, каквото и да говорим, негови творения. Какво искате от нас, манипулирани, приучени да живеем в аквариумчето на болшевизма, чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка любов има няколко капки отрова.

    Учеха ни, че може да има шаблон за щастие. Християнството дава право всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи след Девети септември 1944. на политическата сцена нахълтват фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с автомат и кирка. Около 1956 г. тях ги замениха отлично подготвени, образовани във висшите партийни школи лицемери, демагози на Партията. И едва след 1980 г.. се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграните актьори от управлението в стил  а ла Андрей Луканов: те превърнаха политическата власт във власт икономическа и сега пак те – чрез подставени фигури, ни ползват като 7-милионна маса крепостни на някаква версия осъвременен Български федализъм с човешко лице.

    Но и най-хубавата идея е като хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варвари, хубавицата от романтичен красив идеал се превръща в проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – материално, мнозинството от нашето поколение – духом. 

    Които се бяха обявили за законни нейни стопани, най-бързичко се отрекоха от нея. Остана да се пита простият народ от крепостни селяни, които се вълнуваме по площадите, гушнали сини или червени хартиени знаменца: тази химера Любовта на нашия живот ли бе, или гримирана луксозна проститутка? 

    Зазяпани по нежните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което ни учтиво ни обещаваха, не сме усетили как животът ни премина в събиране на имот за тъничка прослойка шмекери, т.е. за мнозинството днешни приятни наглед новобогаташи.


Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935)

    Чета книгата на Левчев "Ти си следващият!"... Що ми изглеждат бледи стихове, които някога, в студентските ми години, и не само мене, толкова въодушевяваха?

    По вътрешен строй авторът ми е все тъй симпатичен обаче, усетих желание да го видя отблизо, да го попитам това-онова. 


    Да, бе! Какво ли, дето не знам, ще каже? И все пак, заради опита му за покаяние (книгата) ще ми се да му стисна ръка, и хич, ама никакви въпроси от моя страна!

    13.09.1998. 

    Влажно и хладно сиво утро. Лекият ветрец. Кряскащата високо над отсрещния жилищен блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от влак, който забавя ход, докато навлиза в пределите на града, и 2) от невидим пътнически самолет, вибриращ на десетки хиляди метра височина отвъд облаците. Цвъртенето на птичетата в пет и половина сутринта откъм храстите край Марица. 

    Това... плюс съвсем определено просташкото квакане на жена с лют мъжествен тембър или на мъж със загрубелия глас на тютюнджия – безцеремонно, заядливо, с тържествуващо иронично квакане, с псувни примесено. Лай на псета помияри край контейнерите с разхвърляния от циганите-събирачи на хляб и хартии боклук. Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на записките – България в крайчеца на второто хилядолетие подир разпването на Исус.

    Изповедите на Левчев оставят усещане за пропиления горд талант. Любомир-Левчевият лирически двойник е и едно от моите лица. Писаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мене. Пак същото лутане, същият импулс към мечтата, същите грешки, заблуди, а и пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил дотам гъвкав, пластичен, отстъпчив пред властта и самовлюбен.

Върба Чавдарова (1929)

    Ала бил "нашемомче". Не успях да дораста до "нашемомче"; девет и половина години (от декември 1972 г. до юли 1981 г.) в младежкия седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел място, отредено за "нашемомче" (каза ми го Върба Чавдарова*, с която девет години и половина деляхме една стая в редакцията на "Комсомолска искра", доайен на сегашната пловдивска журналистика). Връзката на Левчев с българина или с "народа", казано в прав текст, е показно-снизходителна именно заради гръмките му декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не ми се налагало да се кълна в преданост, па и да си дера ризата по площадите на България в знак на любов.

    Мене тази наша българска селва и сега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се кълне в любов към "народа". И все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, е себе си, от себе си не успява да избяга, та хленчи в книгата с назидателния й надслов "Ти си следващият".

Георги Марков (1929-1978)

    
Легендата Георги Марков – Джери хич не ме вълнува. Приемам я за софийска и снобска версия на заиграл се в дяволски кадрил с родната върхушка амбициозен талант. Не изпитвам жал към личната му жестока драма: съчетанието талант плюс безскрупулност не ми е интересно, макар да нямам нищо против, ако ще цял свят, "цялото прогресивно човечество" да жали за убийството му. 

    Каквото със свещ търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт талантът му работи срещу нас, унижавани от партайци, мекерета и пребоядисаните в "ярки антикомунисти, тире: демократи" бивши мазни галеници на властта и ченгета.

    В сферата, дето се раждат оценките ми за този и онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери бодат небето. Тук медните грошове на вдовицата тежат повече от всичкото злато на света. Нямам аргументи да защитя пред собствения си усет за достойнство подло убития Георги Марков, колкото и талантливо да са написани книгите, пиесите, репортажите му.

    А бях от слушателите на БиБиСи, които с велико търпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като откровение. Да, критика на наши стопански и всякакви безобразия и вагабонтлук – това да; но сякаш го е писал като да се покаже удобен пред чиновници, за които България е пул за залагане в световния покер.

    14.09.1998.

   Навън едва развиделява и звукът на отдалечаващия се ранен влак като че ще съпътства тези записки открай-докрай. На страница 424
** сред посещение в дома на Хемингуей (Това става през есента на 1972 г., когато едва 37-годишен е втори човек в националната управа на Отечествения фронт след "вожда на БЗНС" бай Георги Трайков – бивш амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България). Та там точно, покрай кубинските щрихи за Ърнест Хемингуей, Левчев изповядва: Спомних си за формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".

    На уредена от Съюза на писателите среща в почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, на 2-3 км. по пътя след хижа "Здравец", през 1978 г. писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов, като се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книгата на Екзюпери,
че го и цитира пред дванайсетина млади поети, рече: Аз не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил 300, той си знае!) да се занимавам с някакви графомани.

Васил Попов (1930-1980)

    Подир як запой Васил Попов издъхна две години по-късно в пловдивския луксозен "Новотел". Мир на посредствената му душа!

    За да успокоят, да приспят по-вероятно съвестта си, някои от тези "най-велики писатели" от Татово време се напиваха, дето им падне и както се случи. Винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна някоя организация да им плати хотела, пиенето, мезетата, забавленията, музиката, компанията. 

    Мило ми е да си спомня с какво самочувствие тази сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масичката, наобиколена от примрели във възхита и стрес палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда моментално да напусна стаята. И не напуснах! Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Да си бе само повдигнал задника от табуретчицата, одма щях да се метна в бодливите клони и да гушна бора отсреща. Могло е да се пребия, летейки от втория етаж на вилата, но нямаше как да му доставя кефа да се гаври пред онези "приятелчета", с част от които бях участвал в десетина рецитала пред пловдивска, асеновградска, пазарджишка и пр. публика: Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952), Иван Странджев (1953), Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955), Добромир Тонев (1955-2001), всеизвестни днес автори на все по-оредяващата четяща публика.  

    Ако у якия грандоман, някогашен боксьор тежка категория, "нашия български Хемингуей", както мило, вероятно на подбив, го нарича Емилиян Станев, думата "графоман" бе стоварена като кроше в муцуната, у израсналия сред изнежената чиновническа прослойка Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само графомани, ами и "стремящи се да са глас народен". Виж ти каква наглост – да се стремят към нещо, което само Партията може да ти въздаде като назначение на длъжност, да кажем, Тръбач на истини от последна инстанция.

    Първото (графоман) може да мине за личен проблем с разстроени нерви и пр., второто (стремящ се да е глас народен) според Левчев обаче е политически акт, демонстрация на непукизъм спрямо Партията.

    Кой можеше да си позволи да говори от името на народа! Нали това право се отдаваше от властта като униформа с пагони! Да си писател беше като назначение на отговорна длъжност в партийния апарат. Всъщност, мнозина от така признатите писатели и поети си бяха par excellence политически чиновници; Павел Вежинов само да спомена, пък за другите всеки от моето поколение четящи сам ще се сети.

    Същата 1972 г., когато 36-37-годишният Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с оръжие, за да ме назначи на щат "лит. сътрудник" в пловдивския младежки седмичен вестник, поетът Петър Анастасов (1942) приятелски ме посъветва да посоча минимум двама членове на БКП, за да гарантират за политическата ми благонадеждност. И гарантираха с подписите си върху кариран лист две работнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за релета, където като най-обикновен редови бачкатор работеше и майка ми, нищо че беше дипломиран висшист, та баща ми дърводелецът чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, що ти е дипломата, като няма работа за теб като даскалица; дали да не я туря в рамка, пък да я ковна в нужника за радост на очите?"

    Девет години по-късно, като ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност) симпатичната Нели Пеевска*** с тенекиен глас: "Жоре, съжалявам, Партията вдигна доверието си от тебе и не можеш да останеш в младежкия вестник".



    Провинението ми бе критична статия в майския брой, предназначен за защита на природата; описал бях участта на десетина хиляди българи, все семейства на пловдивски бачкатори, настанени да живеят в условия на изоставени от Бога отвъд най-многолюдното циганско гето в Европа Столипиново, притеснявани от налетите на крадци и насилници, обгазявани от пловдивския Екарисаж с болестотворна воня на трупна пихтия, изливана в Марица. В този район на града заболелите от рак през онези години наистина бяха много.

    Мило е, кога сламено чучело заеме поза на гръмовержец, какъвто е случаят не само с Любомир Левчев. Епигонстващият и заради това тачен в Латинска Америка Васил Попов и патетичното "нашемомче" Левчев дали наистина не са съзнавали в онези години на соца, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки артист, на всеки човек на изкуството! Но в онези години понятието "народ"се изместваше от понятието "партия".

    Като номенклатурни (назначени "по списък") кадри на Партията, произведените в сан "Говорители на народната съвест" лумпени и пройдохи от кръчмите биваха въздигани в лауреати (с лавров венец), носители на отличия от постното талантлив до нафуканите "вдъхновен певец", "гениален", "епохален". 

    От позицията на галеници и симпатяги тези назначени партийни соц. агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и маси по заведенията на онази България, можеха да си организират яки алкохолни запои, да размахват назидателно пръст или да се кълнат в любов към народа, в безусловна преданост към Партията. И подвизите им произтичаха все от самочувствието, че се борят с "империализма", че са "карающий меч революции".
****

    Книгата на Левчев документира съсипването на талантливото поколение поети и белетристи от периода 1956-1965 г. За себе си откривам драмата на един неслучаен от българските поети, чийто стихове особено силно харесвам – Георги Джагаров.  

Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето***** и Тато

    Съдбата на Джагаров е печална; дето има една приказка: каквото посял, това и пожънал! Ала как да изхвърля от съзнанието си онези тъй горди редове, апотеоз на достойнството ни на българи:

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
Или:
Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...

И онова красиво и страховито, в памет на Пеньо Пенев "Признание":

Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

    Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс сред съвременните български поети. Мир на праха ти, Георги Джагаров!

    През лятото на 1981, годината на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерието на 34-годишнината си получих вест, че Партията вдигнала доверието си от мене, тъй че ми изстинало мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо младите вестникари, предложиха да заема учителско място в новичко, току-що построено прясно боядисано училище. Обяснението – понеже единствен съм с диплома за завършено висше образование, като решили "отгоре" да подмладяват редакцията, мене най-безпроблемно могли да ме преустроят.

    Което поне означава, че не ме смятат за враг на Партията и народа, а за оказал се сред истинските "нашимомчета" случайно, по грешка.

    "Вашите статии много ни допадат! – потупва ме по рамо, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия масивният като гардероб Димитър Димов и сочи кой знае що през джама към Централната пловдивска поща: – Имате прекрасната възможност да приложите на практика вашите чудесни идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"

    Като отличие за моето графоманство, шест месеца по-късно, през пролетта на 1982 г., същите персони (вероятно) ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на вожда Димитров". Два месеца се правя на вегетарианец, докато една пролетна привечер чувам познат глас по домашния телефон: обажда ти се Димитър Жутев (председател на един от четирите районни комитета на местния Отечествен фронт): 

    – Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те.

    – Не мисля, че съм заслужил тази висока чест – отговарям колкото е възможно по-смирено в слушалката. И пухкавият възпълничък Жутев, усетил ирония, взе, че се ядоса: 


    – Ей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш тенекийката и ми се махай от очите, че да не ти се стъжни животът. Не прави демонстрации, а си опичай акъла! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?

   
15.09.1998. 

    Влакът – забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелетата му по релсите. Какви пътници отнася в мразовитото пред-есенно утро този експрес, какви грижи, какви страсти и какви надежди? Днес е първи ден от новата учебна година, започва пак странстването ми из древноелинската и старобългарската литература.

    Какво прави учителят, освен дето повтаря откритите вече неща? Ами учителят продължава да се учи. Понеже животът е голямо училище – докато дишаме, докато размишляваме над хора, събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо си; само нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва.

    Опитах в тези записки по наши си български работи да представя моята гледна точка на неважен, анонимен участник в събитията, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае що: пробвам да изразя на глас онова, което си мислят повечето от моите съграждани в разпната от лицемерие и невежество България по време на бясна "демократизация". Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко Исус, по-често обаче се чувствах Адам от кал направен, и то, надявам се, не е поза, а участ, заложена у нормалния наивник и най-паче у всеки простосмъртен българин.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 sep. 2010 – edited 17 uli 2017
___
* Вж. http://www.marica.bg/%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-news55451.html

** От книгата "Ти си следващият..."
*** По-късно същата Нели Пеевска бе, ако се не лъжа, известно време шеф на Радио Пловдив или местния Радио-телевизионен център.
**** От рус.: наказващият меч на революцията. 
***** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.