петък, 25 октомври 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1660.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1660.)

Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял и актьор между висшите представители на гилдията в Холивуд... Великите холивудски актьори ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  Мъдрата жена съгражда дома си, безумната с ръцете си сама го събаря. – из Притчи Соломонови, Библия

  25 окт. 2024

НА УЧИТЕЛЯ – С ЛЮБОВ!

  Трите години до 1971-а. живях в квартал Слатински редут над жп-гара Подуяне, на първия етаж в единствената двуетажна постройка с ттри високи до покрива кипариса в дворчето с гъсто засадени храстчета арония, при леля Катя и чичо Георги, срещу 15 лв. на месец, бездетни двама истински столичани, които ме имаха за повече от син, на ул. "Петър Митов" № 8. На втори етаж живееше още по-възрастен дядо с дяволити две внучки и висок строен чернокож, който ми напомняше на актьора от нашумелия в онези години филм "На учителя с любов" Сидни Поатие– любовник на по-голямата от двете палави внучки. Пред градинската ажурена портичка човекът си паркираше колата ситроен DS-19. През 1970 г. от улицата покрай столичното езеро "Ариана" зад Орлов мост от лека кола някакъв дебеличък мъж ме покани да се кача в четвъртък в Киноцентъра на пробни етюди за предстоящ български филм, пунтиращ британския кино-хит със Сидни Поатие в ролята на нов учител, когото класът от млади расисти не приема. Работно заглавие на родната версия, докато се снимаше лентата на кино-режисьора Любомир Шарланджиев - Шарлето, съпруг на актрисата Невена Коканова, беше "Пролетни игри", пунтира донякъде лентата с чернокожия холивудски актьор от Бахамите Сидни Поатие.

София, 1970 г. Бул. Дондуков, III етаж, студентската квартира на Лиляна.

  Беше време, когато милиционерите ходеха по улиците на Пловдив и на София със затъкната над задника шивашка ножица вместо служебен пищов и храбро режеха на момичетата конската опашка, тесните панталони от памучно синьо платно за корабни платна, което в соц. България ръководителката ни БКП определи като подла "западна диверсия". По улиците на София съм си имал пет срещи – в Пловдив една и в София четири, с тези униформени простовати селянчета, които явно смятаха, че изпълняват своя дълг пред Партията и началството на МВР. Всъщност, това си беше насилие над личността. Първия път ми се случи на площада на търговците на книги "Славейков" баш на пъпа на София. Пред голямата витрината на държавната книжарница срещу площада се бях поспрял, когато от двете страни внезапно ме поеха под мишниците двама яки цивилни, които ме вмъкнаха в съседния тъмен вход и по тъмно стълбище ме качиха на втория етаж в канцелария на МВР, където униформен сербез офицер ме разпитва около час как така съм попаднал в столицата и защо ходя с брада, която не съответствала на фотографията в пловдивския ми паспорт. Адреса ми уточняваше по телефона върху бюрото си дали е истинският адрес и прочие. Така ми се наложи да излъжа за нещо, което донякъде си бе истина: че ме снимат за филм и режисьорът ми е наредил, докато не приключат със снимките, да не се бръсна.

  Месец по-късно по същия площад крачим си трима състуденти с бради, веем коси –Христо Джелепов от Ивайловград, пловдивчанинът аз и Димитър Папазов от Ямбол. Спира ни милиционерски патрул, и на мен не ми обръщат внимание, а другите двама глобиха, разпоредиха до три дни да се явят в районното управление на МВР късичко подстригани, гладко обръснати, в приличен вид. Втори случай пак в София. На ъгъла на "Графа" (ул. "Граф Игнатиев") и Перловския канал (бул. "Клемент Готвалд") спира ме униформен "миц" (милиционер) и дружелюбно ме разпита защо ходя необръснат, къде живея, па и каква работа имам в София. И ми връчва от кочан квитанции листче с разпореждане къде да се явя спретнат, като нормален гражданин на България. Тъй че беше проява на смелост да ходиш брадясал в онези сладки разкошни за мен 1967-1971 години. Разбира се, не отидох да се представя в V районно управление на МВР, и ето че леля Катя, моята чудесна хазяйка, ми потропа на вратата седмица по-късно:
"Жоро, имаш гостенин!" – и въвежда строен "звездочел" (на фуражката) приятен мъж в униформа. Сяда той на едничкия стол в студентската ми обител и почваме следния приятелски мухабет...
Гостът: – Обръсни се, и си тръгвам!
Аз: – Режисьорът от Киноцентъра ми нареди да не се бръсна, докато траят снимките.
Гостът: – Когато умря леля ми, четирийсет дни и аз не се бръснах. После ходих да се снимам при майстор фотограф, да се имам за спомен, и се обръснах. Идвам с теб да те снимат, да се имаш за спомен, и те оставям на мира бръснат.
Аз: – Не става!
Гостът: – Не мърдам, докато не видя, че си гладко обръснат! – Кръстосва крак върху крак, намества бутовете си и ми се хили весел. – Кво да докладвам на началника, а?
Аз: – Цъ!
Гостът: – Оставяш си по-длъжки бакенбарди. И така става!
Аз: – Като орангутан! Имаме такъв един смотаняк в университета. (доц. Иван Славов, който ме къса два пъти на изпит по Диамат и Истмат, а накрая ми писа тройка, та му имах зъб, че по време на упражнения ни разправяше вицове за Тодор Живков и Лили Иванова как дишала в микрофона и перила пръсти с дълги кървави нокти. Лекции ни водеше партийният секретар на СУ-то доц. Кольо Йотов; фамозният Йотов, на една от чиито лекции жадно слухтях как стоящата зад моята студентска банка Елица, колега с по рождение мътно око Елица с приятелката си се кикотят двечките: "Ще му се явя на изпита като булка в дълга бяла рокля с много-много бели копченца". За този чешит из Университета се носеше слух, че по-хубавите момичета нежно кандардисвал да му се представят в леглото как ги е мама родила, още оттогава си мисля, че онез злобеещи паразити, които решават, че Бог отредил да се занимават с философия, убеждават, че философията е не брътвеж, а най-важна сред науките, са персони не съвсем наред.*

  На изпит по философия нямах късмета да се явя при абсолютно плешивия партиен секретар на Софийския университет. Още не беше на мода мъжете в знак на могъща мъжественост да си бръснат черепа. Брояли сме го за заболяване. Едничък сн беше Тано Цолов от висшия ешелон на ЦК на БКП, а нормалните мъже като Тодор Живков геройски се бореха да прикрият своя недъг, като си подреждаха пооределите косици по черепа така, че да не им личи. За Бай Тошо и бръснаря се носеха солени вицове.

Дружеска политическа спявка на най-високо равнище.

–––

**

Lulu - To Sir With Love 
На учителя с Любов
Авторизиран превод на български – tisss.

Онези ученически дни за разказване на приказки и гризане на нокти,

отминаха, но подсъзнателно знам – все още са живи и продължават,
а как да благодариш на някой, който те е отвел от пастелите до грима
Не е лесно, ала ще опитам. Ако пожелаехте, щях да напиша по небето
с букви на хиляди метри височина: "На Учителя – с любов!"

Дойде време да затворим учебниците, на дългите погледи да турим край
и докато си тръгвам, знам, че сега вече напускам най-добрия си приятел,
който ме научи да различавам истинското от фалшивото, слабо от силно.
Това е много-много за научаване. Какво, какво ли мога да отдам в замяна?
Ако искахте луната, бих се опитала веднага да започна, но предпочела бих 
да ми позволите сърцето си да му отдам: "На Учителя – с любов!"

***

1943 г. Мълчаливият ми баща сред политзатворници ми е еталон за мъж!

 Беше времето на

 Беше времето на

 

пО                                                                                                                                                                                                                                                              

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1664.)   Пазете се от книжници, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по тържищата, предни...