Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на Xоливудските актьори... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)
МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ
1. Когато млад поет на моята възраст му лепеше тапети в антрето и кухничката, пък аз тъкмо бях долетял с жигулата от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е неособено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.
Когато слязох, беше вързал кънките; запъти се към верандата пред хола, а там като прожектор, по-точно, като лице на млада хубава жена над Витоша светеше огромната розова месечина – и като ръкомахаше театрално, с ръждивия си тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивата човешка неблагодарност. Ай, колко добре разбирах кого има предвид, за кого си приказва с месечината; разбирах, обаче не тръгнах да му се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което си заслужава да се тревожи, там горе, през един етаж над същия хол както хола в едностайния му апартамент, с Юлия само сме обсъждали стихове, картини, познати художници, въобще, бъбрили сме демек за изкуство, бъбрили сме с дяволитата разкошна Юлия, едно от най-готините момичета на випуска, отлично позната ми от студентските ми години в Университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (мой връстник)***, която чудата маслена живопис Юлия наскоро купила за триста лева... Представяш ли си, това са толкова пари! – триста лева, пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак, и с краката нагоре да я обърнеш, и на една страна да я положиш да полегне, и на друга страна да я положиш, не стои зле в разкошната й спалня, и естествено това трябва да я изпълва със законна гордост, че си купила толкова ценна цапаница!
Пък Мишо, като ме изслуша внимателно, разперил шепа зад същото ухо, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб, да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката. После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк "Плиска" и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!" Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа беше да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в българския език. Ега си, що ще рече "трансцендентален"! Тъй де, "социален", което не ми стои зле, дали да не го приема за гадна обида, при положение че не съм трасцендентален?****
3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите цял месец помежду ни, докато лепяхме край спирките листчета със зов, писан на пишещата ми машинка, търсехме жена – по възможност пенсионирана медицинска сестра или санитарка, да се грижи за обречения от лекарите до месец-два Ангел, към когото синът не криеше тягостните си неприязнени чувства. И в крайна сметка баща му взе, че издъхна, преди нито в Пловдив, ни в окръга да открихме коя да му сменя подлогите. Реши, че на мен се пада честта да произнеса надгробно слово за баща му, въпреки че неговият баща, който Мишо ми представи като фукльо, ми беше абсолютно непознат. И тогава там, в пловдивските ни централни гробища край големия шумен булевард, по който бясно прелитаха в огромните си мерцедеси с ханъмата, бебчето й и сюрия мърляви чавета турските гастарбайтери, претоварени с всякакъв багаж и с посуда втора употреба, от Западна Европа на път за Анадола, пред трийсетина непознати с изискано печалните им физиономии рекох няколко учтиво-мазни приказки – за следите в росата, по която току-що е минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на Тракия, както се топят спомените ни по отишлия си от живота. Но... И на това място замълчах като артист, затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да произнесе: Но остават децата, внуците на отишлия си в Отвъдното, в чиито дела той продължава да живее... Вятър и мъгла!!! Нищо, ама нищичко не остава! Забравят те, преди още трупа ти да са оглозгали жилавият троскот и лакомите гробищни червеи.
5. Когато двамата с "Дървения" бъдещ професор Иван Сарандев в редакционното им стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или сетне на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си струва риска да замина учител в някакво си Гурково – село край Балчик, в непознатата ми до 1971 г. Добруджа, подир мнението на Иван, че не, не бива да оставам даскал повече от една учебна година и че даскалуването е въртене на стара грамофонна плоча, жива смърт за литературния талант, ей на! – виж го Йовков (пак тяхно си театро), Мишо изтежко рече: "Остави го! Да върви... Той си знае какви ги върши! Имам чувството, че зад гърба му стоят много хора". Става този сладък мухабет в светая светих на соц.културата, на третия етаж над столичното кино "Култура" в дъждовната късна есен на 1971 г.
** По онова време Юлия водеше в Софийския университет "Климент Охридски" курс лекции по Украйнска литература. Омъжи се като студентка в първи курс за съкурсника ни Мишо от Чепеларе, вторият й съпруг – унгарец от Будапеща, като не му понесло в България, живеел с майка си и чат-пат гостувал на жена си в кв. Павлово в София, която живееше два етажа над семейство Мишо и Антония Берберови. .
**** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието – недостижим за простосмъртните, според внушението на великия ми приятел Мишо Берберов. "Щом Иван те изпита и одобри, аз съм спокоен за теб" са думи на Мишо за къса бележка от 36 машинописни реда за сборника стихотворения на хасковския поет Иван Николов (1937-1991), писани в стила на любими съветски поети "Етажерка" (1970), заради която бележка се вдигна излишен шум в лит.критическите обзори и обичайни кавги през следващата 1971 г. Общо взето, похвалил бях поета Николов за ловкото версификаторство и всеядната страст да твори поезия.
***** Корица на първото издание от 1931 г. Книгата е преиздадена през 1998 г. енорийското издателство "Св. Атанасий в Перущица.
Бел.м., tisss.