Какво е поезията без любовта? Първи учител ми беше бедният френски студент, вечен скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463). Робърт Бърнс открих малко по-късно. Преди тези двамата обаче, кумир и еталон в лириката ми беше флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Оказа се, истинските поети сродяват, за разлика от всеки нафукан политик. – Аноним (1947)
...Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
"О, ти, опропасти ме ти" –
ми каза моята любов
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: "Тия две ръце
ще ми постилат отсега"...*
22 oct. 1999
МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО
По Робърт Бърнс
С обуща кални посреднощ
в ужасен декемврийски мраз
и в пазвата без пукнат грош
пред беден дом застанах аз.
"Кой хлопа вън на Рождество?" –
дочух отвътре нежен глас.
"Не хлопа принц, а същество
премръзнало! – отвърнах аз. –
Ако зависеше от мен,
едва ли бих се спрял пред вас,
ала след лутане цял ден,
какъв ли избор имам аз!"
Открехна пътната врата,
прекрачих дървения праг
и вътре нагости ме тя
като несретник мил и драг.
Свенлива, гледаше ме там;
посгрял се, гледах я в захлас.
Обхванат от внезапен плам,
посегнах да я галя аз.
Отвори вехтичкия скрин
постелки да ми донесе,
от гушката си шала син
свали, обви ме с две ръце.
Като разбрах, че ме тресе,
от студ ли, не – от мъжки бяс,
до стопленото си сърце
притиснах я тогава аз.
Която ми постла легло, тя утеши ме в тъмен час – макар без знатно потекло, направи да съм рицар аз.
С коси обви ме, Боже мой! – целувайки ме с нежна страст, макар – пехота, бита в бой, направи да съм рицар аз.
Превземах там гърди, корем, замрежил поглед, луд, в захлас, гласът й чувах покрай мен. И по-щастлив не съм бил аз.
Щом в утрото на път поех към нови друми, с дързък глас до гроб във вярност й се клех... и после с други лягах аз.
Как лъгах я! О, как щурях без миг покой, във зной и мраз, но само с нея, знам, че бях въздигнат като рицар аз.
В оназ колиба някой ден
навярно ще се върна аз
и може би на колене
ще я помоля с гузен глас
да ми прости, но Боже мой,
ще я намеря ли сама –
пак млада, тръпнеща от зной,
останала докрай мома?
Ръми пак декемврийски дъжд
и в бедно някакво селце
сънувам се отново мъж
във мраморните й ръце.
О, не, не станах по-богат,
ни славен някога съм бил,
но и на път за Оня свят
ще следвам образа й мил.
Къде е нежното моме...?
Не съм я повече видял,
но случа ли се насаме,
за нея мисля си с печал.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 06 sep. 2022
Илюстрации:
- Албрехт Дюрер (1471-1528), Автопортрет (1498).
- Младата жена е извор на трепет за изкуството**.
___
*
Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж.
http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html
Какво се случи с нашето мило отечество трийсет и три години, след като на власт се оказаха шепа отродници? Нека всеки сам си направи равносметката точно днес, в деня на Съединението. Бездуховност, която отрича всичко родно! – Аноним (1947)
Идейки си запъхтяна вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана в акцъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж – бърза мокра до колене в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някого веднъж , то нима ще знае всякой де, кога, веднъж някого целувал някой в цъфналата ръж!*
22 oct. 1999
МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ
По Робърт Бърнс Пратили я наша Джени хляб от супера да вземе,
а пък проснали се неми локви езерно лъщят,
събота е, сутрин рано, люшка се пране голямо,
сякаш кораб е разпънал своите платна за път.
Във варела сред боклука двама просяци се сбиха
за остатък от мастика и комат мухлясал хляб,
ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика
и внезапно появи се полицейски смел отряд.
Хем опасно, хем мъгливо над кварталното ни кино,
зад завесите кирливи и в кресла с оръфан плюш –
от балкончетата сиви екшън гледаме на живо
как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж.
Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана
командирът полицейски – строен, горд и звездочел,
той към двамата хайлази нещо некрасиво каза,
плю в калта и зъл нагази, спусна се като орел.
Старата вдовица Кера с кокали и лук замери
джипката, с ченгета пълна, избоботи с мъжки глас:
– Капитане, капитане, леле-мале, що ще стане,
ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!
Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори:
тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд –
завоня екарисажно, ала туй хич не е важно;
важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.
И тогава става смешна врявата там нечовешка
пред момичето, което търси своя принц сред нас,
ала ние май сме слепи – и печални, и нелепи
пред момичето, в което влюбих се внезапно аз.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 06 sep. 2022
–––
* Робърт Бърнс (1759-1796). Вж.https://magnifisonz.com/2018/09/29/%D1%80%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%81-%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B2/
Преводът е редактиран. На днешния ден през 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми дърводелецът, след като обгоря в колата си на паркинга зад т.нар. "милиционерски блок" в пловдивския жилищен комплекс Тракия, извикан там по рекламация, като консултант към мебелен магазин. И това се случва, като последствие, според мен, от статията ми "Примери с обратен знак" от май 1981 г. в местния младежки вестник "Комсомолска искра", заради която критична статия бях "преустроен" от журналист в учител по български език и литература с резолюция от най-високо място: "На този човек в средствата за масова информация повече достъп да не му давате". Бел.м., tisss.