Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената: влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616)
22 uli 2007*
Три часа врътня с набора, който така и не успях да възстановя, отлетяха, а насреща ми нищо. Седнал съм от три часа след полунощ, пък в шест и трийсет редактираният вече набор на следващата част от текста, която трябва да се нарича "Гробокопачите", ми се скапа. Оттук, вече в отчаянието си, реших да напиша настоящото отклонение от темата. Вероятно някой сега ще се запита от какъв зор си губя от съня, та среднощ да попълвам темата "Дневникът на един...", и нямам смислен отговор... Да речеш, че кяр имам от цялата работа, ами не, каква ти изгода?! Напротив: с кожата си усещам глухо ръмжене, реплики: "Нарцис, обсебил чуждото право да описва, динозавър и прочие", с други думи: Кой съм, че да си позволя този разкош?
Любими сред големите актьори са ми Марлон Брандо ("По Мисури"), Питър О`Туул ("Войната на Мърфи" и особено във филма "Томас Бекет"), също и Пол Нюмън ("Той се казваше Омбре"), Робърт де Ниро (в "Разгневеният бик"), готиният Кевин Костнър (в "Бодигард", филма с разкошната Уитни Хюстън)... Филмовите образи на артисти от световна класа са еталон за поведение. Та дереджето ми с подхванатите във форума теми "Въведение", "Порто Фино", "Крайпътен ресторант" и "De nihilo nihil" в моите си представи ми напомня ситуацията около филмовия герой на ирландеца О`Туул във "Войната на Мърфи" – филмиран сюжет от дните след едва-що приключилата Втора световна война нейде си дълбоко в индокитайска, венецуелска или дявол знае каква джунгла. И там изпаднал в беда герой с едномоторния си вехтичък самолет, странно защо продължава самотната своя лична война с чудовищата от света на несекващото Зло. Според един от симпатичните ми опоненти, Мърфи, чието име в английската реч е синоним на българския Марко Тотев, т.е. чешит, следван от карък след карък, може да бъде възприет и за динозавър от отминала епоха – светът днес някак не проумява какви ги върши Мърфи в далечната джунгла и защо така ревниво заляга над ремонта на вехтичкия си летателен апарат, не вземе да си дигне задника и да се върне отново в спокойния свят, където са празнуващите финала на Световната касапница човешки множества на обзетите от еуфорията на оцелелите в окото на жестокостта нормални.
Какво повече да кажа в моя защита!? Това е по-силно от мен. Ако не във форума на Internet, някъде другаде все пак смятам да разкажа и моята версия за онова, което се случи с поколението българи, които сме родени малко след или малко преди края на Втората световна война. Нищо не печеля. В момента бера единствено ядове. Но няма да се откажа! И колкото по-неприятно, и колкото по-аргументирано ми доказват, че не съм прав, толкова по-плътно тази идея ме държи в прегръдките си. Мога да го нарека мисия, мога да го нарека проклятие, според настроението в момента. Съжалявам, ако съм засегнал или разочаровал някого тук по някакъв начин, но няма връщане назад. Съжалявам! – Написа tisss.
Good zombie: – tisss, "Войната на Мърфи"** гледах преди около десетина години на миниатюрен черно-бял телевизор; доскоро не знаех даже, че филмът се казва така и че актьорът се казва Питър О’Туул, обаче оттогава този филм винаги остава на едно от местата в съзнанието ми, където – предполагам, стоят и разни други важни за мен неща. Преди няколко седмици имах късмета да попадна на продавач в магазинче за видео-касети, който разбра за какъв точно филм става въпрос, след като му разказах накратко сюжета... Та значи, някакъв пич попада на остров, след като транспортният му кораб е бил торпилиран от нацистка подводница, а подводницата продължава да се навърта покрай острова. Междувременно обявили са края на войната, пичът обаче твърдо е решил да унищожи нацистката подводница, използвайки всякакви подръчни материали, и накрая й ебава майката – anger is a gift!"***
Нито ти си динозавър, нито днешното ни младо поколение е калпаво. Опитай да си представиш, че повечето млади българи съвсем не усещат ситуацията по твоя начин. За повечето от тях след войната вече няма нито остров, ни подводница, а само мазно лепкаво блато от кръв и тиня. Знам, че го знаеш, далече съм от идеята да давам акъл на някой, дето е трийсетина години повече живял от мен; само правя предложение да не се тровиш излишно. От друга страна пък, че си кибритлия е част от чара ти (както у Христо Стоичков) и сигурно е една от причините да пишеш добри стихотворения... Да, в случая подводницата трябва да бъде потопена... Но има и вероятност това моето да граничи с шизофрения: като се сетя за Мърфи, да се сещам за Йосарян****, чиято идея беше да приземи аварийно самолета си в Швеция и да заебе войната... Но още не съм освидетелстван. Има една песничка, в която се пее
Did you exchange
A walk on part in the war,
For a lead role in a cage?”
(Wish You Were Here, Pink Floyd)
Не заменихме ли/ участието си във войната/ срещу удобно местенце вътре в кафеза? В песента всъщност не става въпрос за конкретна война. Въпросът е към млад човек, който се самоубива с наркотици, като не вижда изход от блатото.
–––