Честолюбието ми бе до такава степен развито, че и с кожата си усещах идиота, който се е засилил да ме унижи. Бях наглед добродушно, тихо и мило, но рядко злопаметно хлапе, склонно да се пердаши с юмруци не само заради себе си, но и заради приятел, както се е случвало неведнъж и за мои приятели от юношеските години, като Ичо или Христо Махинов,и по-късно – Тодор Ряпов. – Аноним (1947)
ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)
XLIX
Лети животът час след час
ту с бяла риза, ту във креп;
това, което казвам аз,
не трябва да умре у теб –
доброто вино без мезе
не струва пукната пара:
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях!
L
Лудей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби –
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи!
LI
На другите съвети даваш,
но себе си не виждаш ти,
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.
LII
На Пловдив задник завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с горест да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На мойта Тракия с мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, потънал в сняг,
че жега никак не обичам.
LIII
На хората с издути устни
дарявам верността си аз –
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия, в захлас,
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб... Не е отровен.
LIV
С достойнство, титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на мойте майка и баща!
Не казвам, че е демагог,
и да ме моли, пак не ща.
LV
На Марко Марков** – уж поет,
дарявам патешко перо
да дращи с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
А на Илия Зайков** – рог,
да се завира по-напред,
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.
LVI
На Владко Янев** – одеяло,
та кърпеното да смени,
че доста тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.
LVII
Известни ще са те поети,
пък аз безимен ще умра:
над мен сияние не свети,
и ангел нямам, ни звезда.
Защо ли тук да ги коря –
врабец не може да е славей
ни в светъл час, нито в беда –
затуй, Поезийо, прощавай!
LVIII
Обичахме се дни и нощи
и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
Не всеки клон за свирка става,
на свирката свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.
LIX
А щом капризен ставам вече,
та губя вкус дори към хляба,
щом все по-често зъзна вечер,
коремът щом къркори гладен
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи уж навлечен,
макар и млад – уви, ще трябва
да завещая свойте вещи.
– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаш във стени,
това ли ти е по вкуса?
– Бих искал да пробия.
– Ще счупиш тиквата зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
в процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив съм, син на дърводелец,
сандъкът ми поне ще е безплатно.
– На Онзи свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам?... Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!
LX
...На Ема*** – пръстена от злато;
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато...
На Дида*** – плюшен див пегас,
във знак на скромност. И сега
понякога я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.
LXI
И за Джендем тепе скърбя.
На него – свидното ми детство,
петте тояги по гърба****,
циничните хлапашки песни.
Ако го сметне неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, скандална слава!
LXII
На улица "Люлебургаз"
походката си смешна давам –
там всички бяха срещу нас
и стъпвал съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава –
мустаци смятах да си пусна,
бях луд като свещена крава,
изпълнен с некрасиви чувства.
LXIII
Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте, що сте в този миг,
по-стари с няколко години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
обичал съм ви, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.
LXIV
Лицето ви старее бавно
и панделки отдавна няма,
отнесени, и най-безславно
от сивата семейна драма.
Край вас дочувам "Мамо, Мамо!" –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм дуднел: "Много те обичам!"
LXV
На вас с усмивка завещавам
морава с рунтава овца –
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят милите сърца.
Зарязвам ви и се виня,
простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да виждам образите мили.
LXVI
Отида ли си някой ден,
да стане тихо и без яд –
за обич ако си роден,
противно е да сееш смрад.
Да бъда Никой в теб, о Град,
за мен ти рай си, но и ад.
Дано приключим в този свят
с "внезапно свършил"...
Следва
- В Добруджа си оставих частица от сърцето.
___