20 apr. 2023
ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕМАТА
Едуард Папазян (1965)*: – По рождение, възпитание и образование съм безкрайно смирен по отношение на Русия. Но от 2014 год. съм безкрайно несмирен по отношение на Путин...
tisss: – Г-н Едуард Папазян, баща Ви беше готин мъж, дано не се обръща в гроба, като слуша какви ги ръсите. Да не забравяме, че пловдивчани сме широко скроени и разбираме от ирония!
Едуард Папазян: – Баща ми щеше да се изкефи... Аз не знам Вие какъв пловдивчанин сте.
tisss: – Кико (1936-1993) ми беше приятел и е споделял лични истории, които едва ли знаете, дано сте взели от неговата шеговита самоирония и жизненост, които нямат общо със софийския снобизъм и възгордяване. Дали да не напиша за нещата, които ме свързват с него и майтапите, на които носеше, като слънчев пловдивски арменец!
Едуард Папазян: – Нищо не можете да напишете. Може да си направите реклама на негов гръб. Мнозина го правиха. Че и читава снимка не можете да извадите. Говорете за мен, не за хора, починали преди 30 години. Ама това копейките** толкова си можете...
tisss: – В сравнение с баща си сте г-н Никой. Дано не съм прав! Не сте страдали колкото него, това разбирам.
Едуард Папазян: – Не се сравнявам с баща ми. Очевидно се опитвате да се сравнявате с някого. Ще уточня, че това е от признаците на психическо разстройство, да не кажа болест...
tisss към инж. Тодор Ряпов (1947): – Наистина ще взема да напиша за баща му на това софийско лекенце. Жалко, но синовете често се оказват недостойни за бащите си!
КИРКОР ПАПАЗЯН – ПЛОВДИВСКИЯТ ДОН КИХОТ
За пръв път го виждам на разговор (брифинг му казват сега нафукано) след представление на Пловдивския драматичен театър с журналисти от местните медии през есента на 1973 г. и ми се стори надут, преиграващ и самовлюбен. От него дори режисьорът на театъра не можеше да вземе думата. Има период от около две-три години, когато активно сътрудничех на три от редакциите на "Радио Пловдив": Младежката редакция на Пенка Калинкова, редакция "ЛИК" на Кико Папазян, ала най-много – на редакция "Икономика и време" на Елена Чакалова. Публикуваха ми в някогашния всекидневник "Отечествен глас" есета, та и по този повод Кико, с когото някак си станахме по-близки, ми предложи да му напиша ей тъй, нещо за нашите пловдивски улици, дето можеш да срещнеш както мърлячи, така и онези от "хвърчащите хора", за които поетът Валери Петров бе написал великолепно стихотворение:
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен "Фиат",
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Киковият връстник – пловдивският художник-график Здравко Захариев (1936-2009), се подбъзикваше с неговата арменска фамилия: "Какво значи Папазян? Значи, каквото "изпапа", става "зян", на което Кико мълчаливо приклопваше очи, хихикаше сам над каламбура на Здравко. Любимото му място за мухабет беше "Кафеза", както наричаха някогашното кафене зад сградата на Радиото. Разположил се като собственик на заведението сред компания майтапчии или прохождащи в журналистиката палета, с широк жест Кико току се обръща към засуканата мома сервитьорка: "За мен нали знаеш, цейлонски чай", което значи да му налее сто грама от любимата му евтина ментичка. Шеташе често и по Главната и нямаше как да не направи впечатление сухата му поприведена фигура сред тълпата суркащи патъци наши михлюзи по стъргалото между кино "Балкан" и площад "Джумаята". За първата му стихосбирка от 1968 г. "Отговор" зевзеците пак го емнаха, появи се лафът от пловдивските бохемски свърталища: "А що за отговор са стихове, като никой не е задавал въпрос на поета?" Не казвам, че е бил силен поет, но Кико бе Дон Кихот на фукнята и великодушните жестове.
Озоваваме се сами двамата с него в летен подиробяд в кипро квартално кафене отсам стария жп-прелез, в онази част на бул. "Малчика" отсам жп-прелеза, замислена да свързва в общ архитектурен ансамбъл Паметника Альоша и Братската могила с Розариума зад нея. Дотъркаляли сме се с жигулката (наследство, след като горя баща ми) по Киково настояване, и както тържествено обяви – на спокойствие да ми разправи дертовете си около двуетажна сграда в Стария Пловдив, в която стара сграда приютил закъсал сакъ-приятел, докато приятелят си намери дом за живеене, обаче въпросният сакъ-приятел зад гърба на Кико се уредил да купи къщата от Пловдивската общинска управа. И една неделна утрин Кико се събужда от писъка на ужасените врабчета, с чиито неугледни гнезда под стряхата си Кико свикнал от ранно детство, откакто си се помни. "Какво правиш, бе! – закрещял Кико от втория етаж на вехтата съборетина, която и сега, ако се не лъжа, се мъдри вляво току над стълбището за към Стария град – над северния изход от Тунела. – Защо ми гониш врабците?" "Защото полза от тези пилци йокму! Само курешки ми серат на имота" – отвърнал пресният сербез-собственик на съборетината и с дълъг сарък*** продължил храбро да разрушава врабешките гнезда. "Опитах да напиша стихотворение, нищо не излезе – завърши съкрушен Кико, – може би защото съм бая навътре в тази дива история, че да мога сносно да я опиша. Опитай и ти. Ето, давам ти идея за стих." Та ей го някогашния ми опит да му изпълня желанието...
ВРАБЦИТЕ НА КИКО ПАПАЗЯН
В памет на един истински поет по душа
и аз пораснах с техния цвъртеж,
бях млад и буен, дето му се вика,
с чешит такъв и времето ще спреш!
Мотаехме се гладни, диви, горди,
момци от кал и ведри небеса –
ту дърт пергиш по Главната ни гони,
ту по моме подсвиркваме с уста,
пикираме над пъстрите сергии,
отрупани с пищялки и пиринч,
или си търсим някого да бием,
да мерим сили с мачка и челик,
на джамини до късно да играем,
консерви да взривяваме с карбид,
да шепнем на уше най-мръсни тайни,
мъжът с които расне тук честит.
Еврейчета, арменчета – бродяги,
а в пазвата ни – жилка, лък, стрели;
понякога се случва и с тояги
да ни пердашат хора скучни, зли.
На онзи Пловдив покрай Джумаята
ний бяхме най-обичните чеда,
родени да се скитат край реката,
и по тепетата на свобода.
Историйо, за нас не ще разкажеш,
че и в смъртта останахме си тук –
напук на хора разни безобразни,
на всеки властник в този град напук.
Човек се показва в истинския си лик понякога в един едничък епизод. В тази лична история са замесени двама известни на пловдивската публика поети: Киркор Папазян е единият; другият, чието име няма да споменавам, познаващите Пловдивските ни потайности и страсти би трябвало сами да се сетят кой е. Истината е, че няколко пъти общинарите предлагат на Кико и семейството му жилище, но завалията все се е надявал на нещо по-така, не някаква си маломерна панелка, пък и спомените от детството здраво го държали за гуша в жалката съборетина, наследство от родителите му като дамазлък, като наследствен имот, макар от сградния фонд на общинското предприятие "Жилфонд".
Хвана ме май за по-близък този чудак арменец и от един момент насетне взе да ме въвежда и в най-личните си дертове. "Знаеш ли ти как наказвам жена ми?" – пита ме веднъж. – Не й ям манджите, гладувам... И тя милата страда." Така чух и за флирта между жена му и известния в онези години столичен поет Владимир Башев**** – късокрак пухкав дебеланко, който на всичкото отгоре документирал прелюбодеянието в стихосбирка от 1964 г., "Магазин за часовници". Ей го изобличителния документ, който всъщност се оказва чудесно любовно стихотворение, за ужас на клетия съпруг.
НОЩ НАД ПЛОВДИВ
Ах, тия тепета, тия пет облака,
легнали на червените керемиди!
Ти не беше ни срамежлива, ни опака –
просто искаше никой да не ни види.
И изчезнахме в най-близкия облак двамата.
Едни стълби ни грабнаха към звездите,
а зелените шумки разбиха тайната
и със сенки затрупаха трайно следите.
Ние плувахме над града и се чуваше
как си бъбрят вечерните минувачи.
Закъсняло момиче на хазайката чукаше.
Татък глъхнеха стъпките виновати.
В дворче мъж и жена поливаха пиките
на повехнало градинско мушкато.
Стар хлебар от пещта изваждаше питките
и ги милваше като тежки монети злато.
В будна клиника пъшкаше някаква малка.
и с последни сили сънуваше пролет.
В мрака стенеше самолет и една майка
небесата проверяваше с поглед.
Накъде ме изведе? Нали трябваше
да не си навличаме лоша слава.
Ти спокойно в мойте ръце отслабваше.
Аз сияех, че си такава слаба.
И сто хиляди души ясно чуваха,
как почти над техните керемиди
двама влюбени празнично се целуваха
и се радваха, че градът ще ги види.
Любовта връщаше на закъснелите времето,
връщаше слепите самолети от полет,
извисяваше в смело растение семето,
обещаваше питки, обещаваше пролет.
И с понятна печал, че са толкова кратки
тия мигове близост, тия нощи лъчисти,
на върха ний осъмнахме като светещи капки,
като ясна роса невинни и чисти.
Общинската управа беше побила метални колчета на три-четири метра едно от друго, свързани с дебела желязна верига откъм северния изход от Тунела, та ча-ак до Чифте баня. И нехайният Кико, прибирайки се през Капана, вместо да мине през подлеза от Капана към Стария Пловдив, най-редовно нарушавал правилника за движение на пешеходците. Хайде де, те ще му кажат откъде да мине за дома си с врабешките му редици от гнезда! Подпийнал в мухабетите с харни приятели в бохемското им свърталище "Кристал" над Джумаята, една вечер тъй се оплел в онези ми ти вериги и колчета, че се контузил – потрошен лакът, две ребра тоже. Закърпили го медиците от ортопедията на някогашния бул. "Карл Маркс", и да зараснат правилно кокалите, опаковали го в гипсов корсет от кръста, та до гушата с изпъната високо десница, подпряна с двайсет санта дръвце. И тръгна из пловдивската Главна, кръчмите и кафенетата новият лаф на зевзеците, дето само това и чакат. Ненавикнал до онзи момент да поздравява, мрази да поздравява, сухият попрегърбен Кико дето се мерне из Пловдив, онези отдалече вдигат ръка за поздрав и му се хилотят: "Арменският господ те наказа два месеца да отдаваш почест на всеки срещнат. Бог забавя, обаче не забравя!"
Пловдив – гнездо на буйна пошлост и култура
.jpg)
* Едуард Папазян (1965), вж. https://www.168chasa.bg/article/5313858
** За удобство защитниците на европейските духовни ценности у нас наричат мнозинството българи, които подозират в привързаност към Русия, за което Путин им плаща копейки и естествено трябва да се лекуват в психиатрична клиника.
*** Дълъг сух прът, с който жените подпират въжето или тела с прането на двора.
**** Вж. https://archives.bnr.bg/vladimir-bashev-v-bitka-za-vremeto/ Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
