Това беше крайпътна кръчма вдясно от кръстовището, дето по пътя за град Пещера следва отбивка към някогашното село Мечкюр, днес Прослав, краен западен квартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата от двете страни на прашното и тясно шосе да берем едва зарозовелите ранни череши. Специално турен пазач бдеше над бахчите заради хлапашките ни набези, като стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват, два дни сърбеж тресе цялото ти хилаво тяло. Ай, какви страдания носи вбилата се остра свинска четина в опърлената ти от слънце кожа! Още през март-април ходехме по гащета и потник, а пък за гуменки на нозете не съм и мечтал. Хлапе от съседната махаличка, помня, че бе убито, докато си тъпчело зелени круши в пазвата... Славни бяха онези времена, та едва се удържам да не развържа торбата със случки. Край тази крайпътна кръчма или ресторант, дето женени мъже водеха далеч по-младите си любовници, или дето ставаха здрави запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път за Дерменката. Тази мила речица идва откъм някогашното селце Сотир – днешното Извор; ами къпали сме се в бистрите й ледени вирчета и преди да пукне април, припрени във влечението си към риск и авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.
В текст от поредицата "Младите хищници" споменах вече, че съм писал настоящия текст, когато съм бил 19-годишен. Тези дни погледнах датата в края на ръкописа и се изненадах: ами да, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, ученик в работническата, както я наричаха тогава, пловдивска гимназия "Георги Димитров", и новооглашен горещ поклонник на американеца Ърнест Хемингуей (1899-1961). Текстът обаче си е мой, произтича от моя хлапашки личен жизнен опит по онова време, тъй че с всичкото уважение към Нобеловия лауреат около двуметровия (1,90 м) самовлюбен янки, заел съм някои нещица откъм формалната страна: лапидарния изказ, да речем; но съдържанието е работа на някогашен хаймана, дързък пакостник по крайградските зеленчукови градини. – Авторът (1947)
– Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.
– Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.
Тя продължи:
– Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.
– Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...
– Знам.
– Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!
– Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
– А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?
– Чувала съм, че край морето има спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или да речем, Балчик...
– Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тез тихи градове през всички останали сезони на годината имат отвратителен вид. И после... онзи натрапчив мирис на водорасли и риба...
– Като ми е топло, все си мисля за моренцето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
– Да – кимна той.
Мощен камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се появи. Нели напрегнато се огледа. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя положи длан върху масата, нежно, внимателно:
– Нощем не спя.
– Тия не са тукашни – рече високо Роза.
Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.
– Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.
Чу се гласът на момичето:
– Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?
Но той мълчеше и тя повтори думите си като че раздразнена.
– Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!
– Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.
– Ако ти тежи, махни се.
Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.
– Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.
Взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:
– Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.
– Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.
Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.
– Можехме да минем Балкана – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже!
– Да.
– Нощем не спя. Само мисля.
– В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от топлината.
Тя се напрегна цялата:
– Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?
– Не.
Зашептя:
– Да си вървим! По-скоро да си вървим.
– Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?
– Усещам страх, не ми се сърди!
Мъжът щракна с пръсти към келнерките.
– Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.
– Имате ли вино?
– Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.
– А "Гъмза"? – намеси се момичето.
– Освен бяло, друго вино нямаме.
– Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.
– Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина? Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.
– Да – кимна той.
– Ще печелим достатъчно, ще си родим дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.
– Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала пот и тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!
Мина продължително време, докато тя вдигна глава:
– Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
– И добре ще направиш! – отвърна ядосан.
Роза се обърна към другите две:
– Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.
– Тъй си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи женен мъж, лягаха с един и същи мъж, и може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!
– Колко е часът? – попита момичето.
– Беше два... Значи, отива към три.
– Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
– Въобразяваш си. Няма нищо!
Но тя вече бе настръхнала, изпънала високо шия. Очите й търсеха нещо там, където небето се спуска върху планините край Тракия. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше спокоен, но пръстите му трепереха, докато отброяваше няколко смачкани банкноти. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи. Той се наведе над нея, нещо й зашепна. После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се за ръката му, и той я поведе към пътя.
Илюстрации:
- Така изглеждаше култовата кръчма Чадърите*.
- Да обичаш грешния свят да ти е като дишането.