ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (475.)
На трийсетте прекрачил прага, преглътнал всякакъв позор – мъдрец ли! Шапката ме стяга, че върху моя кръгозор оказа яростен надзор отец Тибо. – Из т.нар. "Голямо завещание" от 1461 г. на Франсоа Вийон (1431-1463 г. и следите му се губят)
13.10.2004. ВЪВЕДЕНИЕ*
Познанието дори на един единствен човек между нас включва познание за цялото човечество. Биографията на всеки тук, взета сама по себе си, всъщност е биография на фрагмент от живота на цивилизацията. Нямаме друг толкова услужлив образ пред себе си, който да представи колко силно сме зависими едни от други, до каква степен как влюбването, разочарованието, смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе, и после се чудиш: защо нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно точно днес!
Според парадоксална хипотеза, египетските пирамиди са изградени не с физическо, а с психическо едновременно съсредоточаване на стотици, може би хиляди човешки същества върху мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонен каменен паралелепипед, и така хиляди базалтови паралелепипеди един по един се отправяли към полагащото им се в мощната обща пирамида разположение.
Действително Космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите. А има други неща, и по-сърцераздирателно звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което, подозирам, участва божественото, богът (ако го има).
Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения човеци. Дори и не подозирали какъв дар пренасят тези някогашни живи. И ние като тях продължаваме пътя на облаците от познание, без да проумяваме колко необходима за човечеството и за света информация пренасяме на гърба си. Е, да, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки свят, който се боричка сам със себе си, т.е. със своите бесове.
Не, не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата, която ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато трезво, смирено искам себе си да огледам, но с моите си очи, а не през очите на Друг, който ни наблюдава от Великия космос. И като зная до каква степен сме беззащитни, отбелязвам си: в материалната уязвимост е духовната ни сила.
Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки и какви премеждия, докато изведеш флотилията си от бели океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието; и нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, нищо човеколюбиво и по майчински не кърши ръце заради теб – ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че ръката ти може да изписва послания, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб самия.
Наричат това нещо "призвание", "да откриеш бог у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта. А всеки, който има малко от малко усет, го усеща, но не успяваме да го определим и да го назовем точно, да го оковем в златна рамка; и това е чудесно като Любовта.
Как ще почувстваш любовта, ако никога не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. Но дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се? Ужасно е и е прекрасно, че Вселената няма край и че човешкото въображение е свободно да моделира картини и образи на непонятното, без да се притеснява от издигнатите около нас непробиваеми стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.
Та ето какво! Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм и аз желая да се обръщам към този дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е нужно – не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.
Не, това не е от тщеславие! Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да оре угарта! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си мизерен и простодушен стил на живеене. Ала пък вижте посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя – то са еполети и накити, белези на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица.
Ала защо да дебна мига, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек. Но той дори не си правил труд да записва, просто говорел, сочил и подреждал в разговорен, човеколюбив стил същественото, което открай време е отвъд хоризонта на видимите повърхности.
Цели триста години шепнешком се препредава изреченото от Сократ. Триста години креяло християнството след разпването на Иисус. Ето, значи, в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, над триста години след смъртта на Омир са записвани и 27-те хиляди стиха на "Илиадата", родена по кръстопътищата на Древна Елада.
Елементарното, посредствеността... те винаги се движат маршово, в стегнат строй – веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с кърваво-червени букви. Но това не е Празник, а фалш, заместващ откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над тях. Та и как да не откриеш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие към самозванеца негодяй!
Уморително е тъй да се живее.