събота, 11 май 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1564.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1564.)

 Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. – Аноним (1947)

 2 noe. 1976 
ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд, такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича
пространството край шадравана. 
Тихо е.
Ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците.

В небето само облаци. Не зная как
с лошите си мисли да се справя,
но времето на този свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято –
поляна горска, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Плахата усмивка.

Но в тази длан, която знае толкоз много,
днес в тази длан как нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал!

Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, Обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала пак с думи следвам твоите устни,
лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен... и ненаситна жажда
да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора,
и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.
Сега ще се загърна с малко нежност.*

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 11 maj 2024

Илюстрации:
- Как бързо отминава любовта по улицата!
- В дъждовни дни животът става по-уютен.  

–––

* Писах този текст на прима виста в голямата стая с четирите бюра на "Комсомолска искра" около пет часа надвечер. Бе мрачен, тъжен, кишав ден. Бях кажи-речи сам в цялата редакция, слязъл бях за малко преди това до хлебарницата долу и за чаша кафе от близкия ресторант "Астория". Ето тогава усетих пъстри едни очи, втренчени в мен откъм млада жена, прониза ме като електричество внезапно и силно. Това е текст за безнадеждно отминалата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков – колегата ми от отдел "Селска младеж", който се върна мокър до кости някъде към пет и половина часа. Иван го хареса. За мен е може би най-доброто от сборника "Сутрин рано". До последния момент се колебаех дали "Дъжд в следобеда" да не е заглавие на целия сборник – първия ми единствен сборник от текстове, от които съм спечелил пари през живота си. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1591.)

        ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1591.)   Религиите са като светулки: за да светят, нужна им е тъмнина. – Артур Шопенхауер (1788-1860...