ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (907.) Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
ЗА ЧУДОВИЩАТА*
Йоркьопе в някои краища на България наричат животинче, което подравя зидовете на курника; ха се вмъкне, прегризва гръкляна на спящите по земята домашни пилци. Йоркьопето е невидимо, за него само се говори, обаче ще не го срещнете на видело. Именно с тази потайност всява страх. А където се появи – понеже е плодовито, добро не чакай. Млад и неопитен, откривах сам разни истини за живота. Почти на единайсет, като печен, мога да река: Големите чудовища са страшни, разбира се; обаче много по-опасни са малките чудовища. Голямото отдалеч се вижда; видът му сякаш ти казва: "Пази се, че идвам", тъй че преди да е издрапало до теб, можеш да вземеш мерки – да побегнеш, дълбоко да се вкопаеш, да се слееш с околността или да помислиш как да го умилостивиш, как да насочиш грозната му енергия в изгодна за теб посока. Едрите по нрав са и по-сговорчиви. Като им дала обем, предвидливата природа ги лишила от някои качества, като ум, например. Инак ние – дребосъкът, одма да сме изгинали!
За разлика от голямото, ситното чудовище си е едва забележимо, сивкаво, скокливо като житен бегач, вони жестоко на гомнарски бръмбар, а облази ли те, чак мозъкът те засърбява, бясно се чешеш и се намразваш, иде ти да излезеш от кожата си, да дадеш воля на всичките си бесове. Ситното вонята го издава. Опитвал ли си да му избягаш, да го заобиколиш? Туй пъргаво нищожество оставя белезникави мазнеещи лекета по най-слънчевите страници на живота. Инстинктивно се стреми към чистото, красивото, подреденото, за да го оцапа, оплеска, съсипе, прекърши, да му придаде характерната си воня и слузест вид.
Имахме до началото на втория ни срок един учител по български. След Попова, той беше най-тихият човек, когото съм срещал, разказваше ни за живота си и прочие. При него не шумяхме, нито се боричкахме. Ама когато училищният звънец известяваше за междучасие, от нас често се изтръгва едно такова жално: "Ех, господине, не може ли да продължим?" – А той става и напуска стаята, без да продума. Както си му е редът, в края на януари ни писа срочните оценки, и никой дума не каза, само Цветан плака и се цупи, на другия ден иде баща му. Чуваме в коридора да разговарят с този учител.
– Ай, господин Поразников – отвръща учителят, – как е станала тази работа точно с вашето умно момче! Ще я оправим, ще я уредим, не бойте се... Я гледай ти! И как съм могъл да сторя такъв пропуск, умът ми не го побира. Ще трябва да ви се извиня, най-добре това да стане пред учениците. – И го въвежда в класната стая. Настанява го зад бюрото, отвори дневника пред наперения Поразников. А Поразников сияе, надува се, бърчи нос оксиженистът Поразников.
Ай-й-й-й, какво уважение му правеше този смотан даскал! Занемели сме, понеже и четворката му бе множко на Цвятко, а таткото се муси защо даскалът написал петица, от петицата недоволен!... Аз лично моментално си развалих мнението за учителя; как може така да се унижава! Ей го... Слага ръка на сърцето, бъбри тъпите си извинения... И значи, сядаме по чиновете, а Цветановият татко – на учителския стол зад катедрата, а учителят – сред нас, на последния, най-разнебитения чин. Седим и... мълчим. Седим и си мълчим, и все по-тягостно става... На Поразников самочувствието полечка взе да спада. Както се беше поиздул, гледам, спихва се като стар плондер. По едно време се надига този чешит:
– Аз да тръгвам, че работа ме чака...
– А-а, не! Моля! Моля ви се, стойте – рече господинът. – Тъкмо сте дошли на гости в училище, тъкмо сте ми седнали на мястото, хай сега изпитайте го тоя ваш син, пък му пишете и оценката, която смятате, че заслужава.
– Ама не бива тъй! – дърпа се онзи. – Аз да не съм учител?!
– Ех, господин Поразников! Е-ех, господин Поразников – размаха пръст нашият и се усмихва с такава една само негова си печална усмивка: – Като не сте учител, за какъв дявол сте се довлекли да ми се месите в занаята! Нима съм дошъл да ви давам акъл как да въртите скапания си бизнес?
И онзи цял затрепери, агонизира сякаш на електрически стол. Изсули се заднишком от класната стая... Дървеницата Цветан, обаче, едва ли е схванала нещо. Представям си живо: през целия срок буболечката предано гледала в очите даскала, тайничко си правила сметчици, и щом номерът й не мина, отърчава при тейко си да оцапа едно от малкото чисти неща в това наше най-голямо пловдивско училище за 2400 българчета.
Ще речете: ами че защо не ни учи сега този учител? Ами... спомина се, братя мили. Нещастна любов. Мацката му изневерявала. И тъй като не му достигнало чувство за хумор, съчинил стихче за птицата, която лети срещу урагана, за тревицата, която се огъва и оцелява, и за бора, който е горд и не оцелява. Драснал онзи подпис, дето си мяза на кардиограма, с която ни подписваше съчиненията, па си теглил куршума.
Сред даскалите от горния курс имахме един космат тантурест мечок на име Тодор Пошлеков. Брадатко такива погледи хвърлял на десетокласничките, че ги карал да се подмокрят, като пеперудки горките да пърхат замаяни наоколо. Избрали го даскалите в единия от техните синдикати за лидер, да ги защитава Тошко пред началства и пред други природни бедствия. Три години Брадатко тъй залягал над общите дертове, че в коридорите на четири етажа ечи само боботенето му. От боботене сградата се тресе:
– Ще им натрия муцуните! Ще ги подредя! Аз, аз, аз! Аз мамицата им кожодерска!
Друг сред учителите... Омръзнало му да чува все "аз-аз" и движен от мерак, наема се да поразмърда жабешкото блато. Над три месеца я виждаме тази наивна душа да прелита от кабинет в кабинет, па и с нас, децата, обсъжда как, значи, даскалото да ни стане любимо. Припомнял на даскалите, че имали някога и те мечти. И не се лумка в гърди, а подгъне коляно и си записва. Значи, ти, господине Каназирев, предлагаш да откриеш кръжок "Млад пътешественик". Вий, г-жо Моллова – кръжок "Сръчни ръце". А пък вие, мили дами – училищен вестник "Звънче", ученически театър "Здравец" с парцалени кукли и декори от картон. Ето, записвам. Ще живне школото ни като кошер пчелици.
Три или четири събрания направи този наивник и даскалите предлагали кой от кого по-интересни неща за децата: писали, чертали, осем страници предложения със срок и отговорник за всяка дреболия. На нашия велик султан др. Иван Панайотов, шефа на училището, косите настръхнали, като чул от верните си съгледвачи какво се твори в подведомствения му вилает. Само богобореца г-н Тошко Пошлеков го няма... Негово превъзходителство бил занят с по-важни дела: сдушил се той с големите паламуди на Пловдив и с тяхна помощ планирал да защити правата на детето и на българския даскал. Канят го колегите, метани му струват, но как да слезе от приоблачния Олимп, как да зареже големците заради някакви "школски изгъзици"?! В ума му яки планове се въртят не само за конкретното училище, ами за цяла Европа и за цялата Слънчева система. На последния педагогически съвет онзи наивник прочел какво колегите по своя воля предлагат; подсетил ги, че да си днес учител е по-достойно отколкото да си Началник на образованието или на каквото и да е друго, че българчето има нужда не от султан, везири и заптиета, а от дом за своето мило детство.
Притихнало стадото в очакване какво ще да рекат синдикалните главатари. Госпожа Майя Параспуркова споделила, че – понеже сме в края на учебната година, чувства се амортизирана, с изпилени нерви, както най-вероятно се усещат и другите седемдесет и седем члена и членки на нейния учителски синдикат КНСБ. И малко над половината от седемдесет и седемте, разбира се, кимнали прилежно и учтиво в знак на съгласие:
– Да, бе! Амортизирани сме. Ай, стига толкоз се натягаме. Догодина повече!
Впрочем, ето краят на речта Параспурковска:
– Докато вий, господин Панайотов, четохте вашият задълбочен мъдър доклад, от задълбочения анализ усещах мъдрата ви мисъл, хем ми беше спокойно и ведро. Щом обаче колегата взе да чете предложенията на техния синдикат (пропуснала някак да спомене: "вражеския"), тутакси пак ми се обади старата мигрена и нервите отново ме хванаха... Е? – обърнала се към притихналите сто и двайсет овчици в учителската им светая светих, които с очи и уши попивали словото, – доста се потрудихме, догодина повече. Ай сега, да не ставаме жертва на удивителни фантасмагории, в облаците да не витаем! Като диалектически материалисти, да слезем от облаците, да се приземим върху грешната земя, майко, черната (цитирала Христо Ботев). Да, чудесно е, че има идеалисти. И аз съм идеалистка, и аз съм за идеалното, но... – вирнала показалец и рекла нещо странно: – Както по-опитните педагози отлично си знаем, образованието у нас няма да престанат да го съсипват, а пък сиренето е с пари.
– Колеги! – обадила се от задните столове в учителската стая химичката Ганзурова-Казълбашева, – викам да закрием Педагогическия съвет. И да спрем с тия глупости.
Произнесла вълшебната думичка "глупости", и изпървом плахо, сетне все по-бурно и единодушно педагозите заръкопляскали, та стреснали задрямалата биоложка леля Богданка Джокова. А пък тя милата тъй се опулила, че произвела всеобщо веселие и дружелюбен смях. Е, няма що! Дошъл ред на г-н Пошлеков да им даде да разберат на йезуитите! Така вероятно си мислели оптимистите. Че станал нашият човек, станал... Вдигнал рунтава брада, разперил лапи, па с тежки, тягостни паузи бавничко изрекъл:
– Като председател на моя синдикат "Подкрепа", длъжен съм да ви кажа: Това не са наши идеи. Тези идеи колегата от пръстите си ги е изсмукал. Това е див анархизъм. И аз повече не ще позволя зад гърба ми да ви манипулират политически и всякак.
Като не посмял ни да възрази на г-жа Майя Параспуркова, ни да подкрепи брадатия сербезлия г-н Тошко Пошлеков, шефът-падишах, професионалист чак до мозъка на костите и затова завършен материалист естествено, развеселен приключил дебатите.
– Мили колеги! – станал, ухилен от кеф до уши. – Ама таквоз умиление ме обзе, като слушах тези неприложими, обаче много готини идеи. – Разтворил обятия символично да гушне цялата Вселена и цялото учителско войнство, па завършил със сакралната фраза от хамерикански филм: – Обичам ви! Хубаво е да се мечтае! – И закрил съвета.
Веднага след което Тошко Пошлеков свиква синдикалната група от петнайсетината даскали към "Подкрепа" в най-затуления ъгъл на учителската стая, за им да каже, че повече няма да носи отговорност за организация, в която някакъв див анархист кове политическа агитация. Подчертал, че сам той в училището с политика не се занимава, че онова, което се е вършило зад гърба му, подбивало имиджа (репутацията, честта и достойнството) на синдиката, и като така, разочарованият Пошлеков, си подава ей тук на, одма оставката, и значи, хай сбогом със здраве, Хубава Яно, и ти, мое родно село!
Какво се случило по-нататък ли? Шефът на школото с така получените накуп идеи, само паешки идеи, разбира се... заблещукал пред по-горното началство; имало да си блещука на хартия поне десетина години занапред. Училището се върна отново към прежната летаргия, учениците си суркат патъците, кога идват на училище, без мерак: защото са длъжни, а и нали казват: който не учи, той няма да сполучи. Госпожа Майя Параспуркова успешно преодоля мигрената си и наскоро пред група тъжни родители разправяла колко отговорна длъжност е да си учител в днешното време на глобални катаклизми, като земетресения, наводнения, тайфуни, епидемии, тероризъм, войни на Щатите за демокрация и свобода. Господин Тошко Пошлеков, като дипломиран спец по философия и бир парче новооглашен член на Радикал-демократическата партия, успешно бе ръкоположен за шеф на образованието в Пловдив, демек, стана духовен отец на младежта и дечурлигата в областта.
Дървеницата все пак е интелигентно същество. Пенко от VI-б ни разправяше тези дни, че и у тях се завъдили плодовити потомства на тази гад: Направиш крачка, под чехъла току изпука някоя тлъста, развони се, къщата смърди. Въдят се дървениците и вонещиците там, където нозете стъпят по дебел килим, ухае на рахат, има благинки. Крият се зад блиндирани с националния ни герб високи порти, под лъснати с пуцинг месингови табелки, а за да стигнеш до по-важна дървеница, нужни са ти препоръки от яко наш човек. Пенкови пъхнали краката на креватчето му в пластмасови кофички от киселото мляко у нас на френската фирма "Данон", пълни с газ, та сега у тях е като в бензиностанция. И воден от крепка вяра, че смърдящата гад няма повече да доплува до него, Пенко се готвел за честит живот, ала гадината се оказала изобретателна. Под строй дървениците нощем се отправяли към тавана и от тавана както десантчици се хвърляли право върху челото му.
Следва
.jpg)
.jpg)
