tisss: 04/18/22

понеделник, 18 април 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (956.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (956.)

Първата жертва на всяка война е истината. Запомни това и не се доверявай на преобладаващия тон в медиите, които никога не престават да манипулират в чест на властта. – Аноним (1947)

18 apr. 2022

ЗА ГЪСКИТЕ НА ДРЕВНИЯ РИМ И ЗА ЧУМАТА

И колкото по-напористи, и колкото по-веселяшки и саркастични, толкова по-нелепи са реакциите на почувствалите се засегнати. Полският есеист Казимеж Брандис (1916-2000) в книгата "Писма до г-жа Z." споменава тънка прослойка полски интелектуалци, като уподобява тази прослойка мислещи и тревожещи се на... гъските от Легендата за спасяването на великолепния Рим: гъските с крясъците си събудили нощната стража за дебнещата опасност от разруха, смърт, унижения. Роденият край втория град Оран в Алжир Албер Камю (1913-1960) представя тази ужасяваща необходимост от тревога за случващото се около нас с обширна картина – метафора на съвременния модерен, но и опиянен от глупостта и лекомислието си свят, ето с каква метафорична картина:

Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Там народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички: мъртви или виновни, бяха вече забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но може би точно в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо усети, че се присъединява към тях. Сред усилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесната шир, д-р Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелства в полза на загиналите от Чумата, но и да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение. И все пак отлично знае, че разказът не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелства не за друго, а за онова, което трябваше сам той да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и срещу неговото неизтощимо оръжие, въпреки личните си терзания, всички, които, като не можеха да бъдат светци и като не искаха да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, д-р Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено... Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от екзалтация тълпа не знаеше и което беше написано в книгите – знаеше, че Чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, може да дреме десетки години в мебелите, в бельото, търпеливо да чака в стаите, в мазетата, в куфарите, дори в носните кърпи и непотребните хартии и че може отново да дойде ден, когато за нещастие и за поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.*

За тотално безхаберие от страна на управляващите е и текст, до който се стига чрез линка http://www.savchev.org/?www&di=kwnje...p;hst=w03NwNSS... Днес обаче едва ли можем да бъдем абсолютно и напълно сигурни, че става въпрос само за невежество. Вж. http://www.otizvora.com/2012/02/3893/