ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1577.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1577.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под одъра, а го слага на светилник, да видят светлината тези, дето влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17, Евангелие

    2 dec.1977

САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ*

Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Площадче на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Градът е това, но и не съвсем –
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
 
Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента.

 

И си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри;
избягаха котките от моя балкон
и сам позабравих добрия си тон.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 30 maj 2024

Илюстрации:

- Някъде в нашите бедняшки махали.

- Кръстовището "Поста", защото вж.**

–––

Ужасяващият барелеф, конкурент на мъртвешката столична "Света София".

 

* От сборника "Сутрин рано" (1983). На пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, преименувана днес на улица "Цар Иван Александър", зад кръстовището с улица "Уилям Гладстон" покрай Дома на културата с ужасяващата скулптура на световноизвестния бас Борис Христов (1914-1993), днес се намира занемарена едноетажна постройка, където бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там през годините на ранното ми детство и юношество като калфа работеше баща ми, 31-34-годишният Кирил, последният от харманлийските петима братя, и мен, 5-6-годишен, по обяд всеки ден майка ми пазарджиклийката Надежда от избата на улица "Ниш" № 4 ме пращаше да му нося хляб и ядене. От улицата ухаеше на чам и туткал, на шеллак и ацетон, в задния двор на мебелната работилница върху купчини кюмюр, сгурия, дърва, парчетии за горене като тъжна змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен и беднотия, влажен талаш и стърготини. Тази стара лозница в представите ми е като момиче, потръпващо при всеки повей на ветреца с едва развилите се листенца; виждах я от спомените, докато писах текста, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан, мизерен и приказен Пловдив. С гъгнив и треперещ от вълнение глас четох това мое творение на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година (като млад глупак, се изкушавах да си чета текстовете пред публика) в заличката на II етаж над ресторанта "Кристал", който си беше всъщност кръчма за бедната артистична бохема на Пловдив току над пловдивската Главна улица. Четох този текст в препълненото салонче над "Кристал", а после две дами: поетесата Ваня Минчева (1950) и майката на известния велик поет, романист, драматург, философ и пр. г-н Недялко Славов (1952), дойдоха да ми съобщят, че много им се харесал текстът, та и да ми стиснат ръка. То всъщност не е "мъжко стихотворение”, хленч и плач има в него; и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у двете дами (Между другото Ванчето ми е състудентка от университета.), обаче приятелите ми, мъжкари и бойки момци: бивши спортисти, бачкатори и чудесни хора без снобски финес хич не го харесаха.

Майка ми – ел.монтажничка, по средата на първия ред.
 

** Когато механизирани бойни части на Съветската армия навлизат в България, на това кръстовище младо момиче червеноармейка с байряче в ръка упътвало колоните от танкове, камиони и оръдия в посока запад по Пещерско шосе. Втората пресечка вляво след Поста беше Приказното царство на моето чудно детство: полутъмната изба на улица "Ниш" № 4, когато преди да се роди сестра ми, нашите ме заключваха сам цял ден, че съм бил доста палаво хлапе – вършех почти всеки Божи ден по някоя беля, и когато майка ми най-сетне си намери постоянна работа в монтажния цех за релета, в първия пловдивски завод "Елпром" срещу Централната жп-гара,  ме заключваха в кухничката при дърводелския тезгях на баща ми. Оттогава тъмната изба стана Царство на моите приказни мечти и се научих да живея сам със себе си и в кавги с хязайте над главата ми към 50-годишната злобна Цвета Дърварова и двете й дъщери Раша, омъжена за Пано Троплев, партизанин от село Чоба, и Ванчето, в която бях почти влюбен, а те с точилка трополяха с часове над мен да ме тероризират, едва 6-7 годишно хлапе, заключено в стаята с дърводелския тезгях. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1576.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1576.)

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 

ведрината небесна, когато изгрява зората –

 и това е нищо пред нежността на моята мила*

    28 dec. 1967

МЕКИЯТ БЯЛ СНЯГ 

Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо пред нежността на моята мила.

Свежият въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на Небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо пред нежността на моята мила.

Дълбокият дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста дори, в който заек се крие –
и това е нищо пред нежността на моята мила.

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 28 maj 2025

Илюстрации:

- Има ли по-нежна от зимната утрин.

- Хармонията у нас се люби с Беса...

___
* Стихотворение на Гуидо Кавалканти. Осемнайсетгодишният Данте Алигиери (1265-1321) заедно с Гуидо Кавалканти, Лапо Джани, Чино да Пистоя и Брунето Латини поставя начало на стила Dolce Stil Novo в худ. литература на Предренесанса.

Гуидо Кавалканти (ок.1250-1300)

 Вж. https://literaturensviat.com/?p=64714 Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1575.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1575.)

  Докато съквартирантът, петокурсникът Богдан от Перник, любеше евентуалната си бъдеща годеница в избичката ни за трима, Пешо си бе в родния град Кубрат, а пък аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу къщата, вперил очи в очакване кога най-сетне прозорецът на мазето волно ще се разтвори и светлината на мижавата 40-ватова лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам и да се мушна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това беше София на прасетата и кокошките в пирамидите от боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове, които шетаха в коритото на мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв предачен цех. В онази късна есен по радиото на Богдан често пускаха хита "Светът в ми-септима", а в неделя нашите бързоречовити хазяи шопите се събираха с други шопи от околните села да си приказват за политика и ние – трима студенти от Прованса, само срещу десет лева месечен наем винаги бяхме в курса какво си мисли простият народ за Бай Тошо, Политбюро и славната БКП. – Аноним (1947)*

  5 uli 2008

 ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ

  За пръв път вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката, покрай реката, та ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед, пък това в отлично разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над езерцето, т.нар. Втори ресторант край рехава горичка от твърде високо извисили се борове.

  Лъхна ме атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в яко ограничения напоследък откъм положителни емоции мой личен живот на провинциален даскал.

  Обиколих стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши, а и хлапаци от спортистите ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял в тяхното царство...

  От късия разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... е, не съвсем здрав, имал си проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стои, общо взето, у дома, пази леглото, чете вестници и редовно си пие хапчетата.

  Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това райско кътче на спортни страсти, любов и хъз отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ума да сваля от стелажите в хангарите едната от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, па да повъртя поне пет-шест километра гребло в Гребния канал, па и бих могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил, но се спрях. Отказах се, макар в новичкия сак като аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт шарени бански гащета.

  Когато поех обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула току край финиша модно облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя и аз това удоволствие, нали!

  За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че не срещнах ни един от някогашните си приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, срастнали се и те като мен навярно с това райско местенце на моя роден Пловдив.

  Никъде не мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му! 

  Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория. Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството, когато свободата бе моето нормално агрегатно състояние.

  Подир застоя от последната седмица, пришпорвал се и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се – ами да! Нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните си обрати, а когато изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, отваря ти се хоризонт за нови драми и нови авантюри. Защото човекът е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 28 maj 2024

Илюстрации:
- Раят е винаги където си обичан.
- Може би съм заченат край река.

–––

* Около месец след казармата поживях у чичо ми Стефан – предпоследния брат на баща ми, и с братовчедка ми Соня, която по онова време бе пухкаво симпатично моме в IX клас, толкова се спогаждахме, че едва се сдържах да не й налетя като млад нерез. 

Баба ми Динка (Господинка) гонеше осемдесетте и със Соня се хващахме на бас, вперили очи в един раздрънкан стар будилник, как бабето ще си мие ръцете със сапун на мивката минимум 20 минути. Голяма чистница бе баба ни, а и подредена, дето се вика: до последен дъх. Изпод леглото си в кухничката веднъж извади мукевен куфар с прилежно сдиплени облеклото й, чорапи, обуща, родопска престилка и възглавничка, където да бъде положена главата на мъртвата Господинка в ковчега... Живееха на II етаж в типична мизерна комуналка на ул. "Емануил Васкидович" № 40 край затъналото в кал или прахоляк Ботевградско шосе в София. Към общите кенефи се слизаше по стръмно вито стълбище от бетон. На етажа до късно нощем слушах как мъжът от явно младо семейство дразни женчето си: "У-у, колко си проста! Ама що ли се чудя, то всички жени сте само с една гънка на мозъка, колкото да пазите равновесие". После си намерих евтина квартира в съседния район Подуене, в мазето при двама петокурсници, които тъкмо си готвеха дипломната работа и здраво пушеха, а стайчето беше с нисък таван и вместо дюшеме с наредени върху пръстта дъски. Богдан от Перник мязаше на италианския актьор Марчело Мастрояни, ходеше шик облечен, пушеше само луксозни цигари, докато абсолвентът по биохимия Пешо от Кубрат, чийто двайсетина чифта патъци заемаха една четвърт от мазето, окадяваше с огромна лула всичко вътре с най-гадния на света остромиризлив тютюн. Та се случваше среднощ да скоча от леглото и се втурна да отварям прозореца, да поема дъх. На две крачки от тази пищна мизерия се оказа стадионът на любимия клуб на левскарите. Адресът на шопската ни обител в този вероятно най-занемарен район на София – квартал Герена, беше ул. "Георги Гачев" № 20. На двеста метра срещу нас бяха коловозите на Подуенската жп-гара с рампите за товарене-разтоварване на вагоните с дърва и въглища. Какво да й харесвам на онази София?! Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1574.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1574.)

"Когато думи като есенни листа натрупаш, достойнството на мисълта се губи. Да се изразяваш кратко и ясно, без да си блещиш зъркелите, гримасничиш и ръкомахаш, това е философия, другото е словоблудство и общи приказки. – Аноним (1947)  

      19 maj 2007

РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН ВЕСТНИК

 25 години от брой I на вестник "Демократическо знаме"

  Очевидно eдва ли някой помни този някогашен опит за независима журналистика в условията на всенародна еуфория шест месеца подир вътрешнопартийния преврат в управляващата едномилионна БКП, обявен като начало на демокрацията в България. Между четиристотинте депутати във Великото народно събрание, на които безплатно пращах 200 екземпляра от всеки брой, вестникът бе известен като "Хубавото Знаме". 

  Просъществува едва 19 (деветнайсет) броя – от 19 май 1990 до 26 януари 1991 г., от които четирите (брой 4, 5, 6 и 7) са правени без мое участие и съгласие, зад гърба ми, независимо че бях главен редактор, утвърден на конгрес на Демократическата партия със седалище Пловдив в София), докато от края на юли за двайсет дни до средата на август 1990 г. съм бил край Балчик с двете ми дъщери. Когато се прибрах от морето в Пловдив, освободих се първо от двамата, назначени от лидера на Демократическата партия Илия Кожухаров (1959) – Пламен Асенов (1958-2024)* и Маргарита Асенова**, популярни днес журналисти, а после възстанових концепцията на този политически вестник, замислен като уравновесена обществена трибуна по време, когато прилежни доносници и офицери на страховитата Държавна сигурност, наред с кресливи местни парвенюта громяха "враговете на демокрацията" по площади, медийни многотиражни трибуни и дискусии в България. 

  Впрочем, De mortius aut bene aut nihil.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 27 maj 2024

Илюстрации:
- Брой I – водещата страница първа.
- Празник в пловдивската печатница.

–––

*Вж.https://www.svobodnaevropa.bg/a/plamen-asenov/32960573.html

** Експертът Маргарита Асенова: "Не България, Путин спря Южен поток (3 юли 2018 г.)", вж. https://bnr.bg/kardzhali/post/100991227/margarita-asenova-uchastieto-na-rusia-v-dostavkite-na-gaz-v-evropa-e-43 Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1573.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1573.)

 "Пристигнахме благополучно. Времето тук е лошо... Една страшна новина – Данко е починал на 14 май, няколко дни след излизането на книгата му. Ще купя букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина". – Ася (1952-2017)

  7 jan. 2007

 ЗАЕШКО СЪРЦЕ

    1.

  Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. Това, естествено, не е зле – нали чрез по-известните имена в литературната ни история съхраняваме самочувствието си на цивилизована нация... По-друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, т.е. да са рискували. И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко адепти, демиурзи и корифеи, персони с научна титла проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия все още народ към новопоявилото се върху националния ни пейзаж небесно светило. Светилото изхвърча из мрака на първичния хаос – следват критически опуси, студия, монография, яко патетични проникновения в психологията и подтекста, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенската хармония между новичкия гений и небесните сфери. Какво има под писаното: два-три пласта фундаментални прозрения за живота, човешката трагикомедия и обществения прогрес, за връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети за родното на пойета село Три могили, за връзката между поредната литературна сензация, космическите лъчения от Отвъдното и тибетските монаси.

  Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото през 1932 г. (вж. брой 4. на сп. "Звезда") т.нар. прогресивна критическа мисъл начело с Георги Бакалов (1873-1939) заклеймила като буржоазен автор, а кръг още по-прогресивни (?!) вече след славния Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и т.нар. "живи класици", като Георги Караславов, Цветан Минков и Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени от читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица" – Людмил Стоянов (1866-1973), в книгата "Пътят на махалото" се бе изразил категорично: В България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия благочестив християнин Йордан Йовков".

  Грешки на растежа, както по-сетне обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка в Университета проф. Розалия Ликова (1922-2010) през 1971 г. какви страхове след Девети септември брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев (1911-1997) и пр. само заради споменаването, че Йордан Йовков е писател от общоевропейска величина и че става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са разсъждавали като Розалия Ликова, участничка в съпротивителното движение срещу фашизма в България – не им стискало да се изправят очи в очи пред партийната рота на Йовковите отрицатели: марксисти-ленинци.

  Пиша това не да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия български писател Йовков; дяволчето у мен обаче се вълнува от неудобния въпрос "За прохождащите автори кой има храбростта и честта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат и духом да укрепнат, да ги разтълкува благонамерено, да ги проектира в бъдещото им развитие като изразители на националната ни самобитност и култура?" Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестни автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с месиите на поредната модна линия; триж по-готино е да вадиш като нова петолевка, да развяваш името на автор, утвърден вече в Литературния пантеон на България. При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не любопитствам не от мое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред нестройните тълпи приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев (1883-1963), ако ще говорим за нашия си национален Български духовен пейзаж?

  Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие подир разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази Червена химера за световното щастие под дулото на автомата, именно своите някак странно не бързаха да признаят за поет Вапцаров, ами изчакаха знак от отсрещния ъгъл на Европа, откъм честолюбива Испания – която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения за Гражданската война там. Ако го нямало този цикъл, дали биха го забелязали? И отговор не ми е нужен. Онези умеят да хранят националното си самочувствие, дори като хвалят човек на изкуството от друга нация.

  Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му човечна лирика далече преди официално поетът Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия и нимбата на праведник в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, когато се завъртя отново Виенското колело на властта и панаирджиите в политиката преосмислиха обстоятелствата, и понеже вятърът рязко се преобърна, хайде отново познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, заради адета на чистак новите демагози от СДС и прочие десни партии с демократични имена и чугунен електорат от вечни праведници на поредния партиен клан, деспот, командир... За моето поколение българи бившите доносници се оказаха най-кресливите демагози на днешния ден. 

  През лятото на 1982 г. един, който отблизо познавал Пеньо Пенев* (Димитър Жутев от Пловдив), ми говореше как възприемали Поета на строящия се социализъм т.нар. отговорни фактори: "Имаха го за развейпрах, Гошо. Ами че той си ходеше с джобове, натъпкани със стихове, и топче стари вестници под мишница. Спре те насред улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха насериозно. Трябваше да си тури край на живота, че да почнат да го гледат с други очи, изведнъж откриха, че бил голяма работа".

  В ракетния дивизион над Хасково, дето служих през 1965-1967 г., имахме дребничък силно заядлив старши сержант; кръстили го бяхме Микса за неприятния му характер. Микс по гръцки значи "слуз" на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адета, когато ни зърне запътили се към библиотеката на поделението или към заличката за шахмат, да ни насмете под рисувания портрет на Пеньо Пенев над входа към залата с шах, моникс, вестници и списания, да потрие длани, да се изпъчи, па да рече: "Ех-ех, колко пердах е изял ей от тия две! Колко съм му мачкал кокалите на този перчемлия!" Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес или как ще е утре, при положение че престижната, сериозната, съвестна литературна критика не спре да се разхожда като оракул с поглед в облаците или не слезе из омагьосания кръг на вече утвърденото. Докато бил жив, мълчали си, спотайвали се; споминал се – ще се изтрепят да го хвалят, по тупан пущина! Храброст ли липсвала или били слепи?

    2.

  Из писмо отпреди двайсетина години: "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш за мен. Прав си, като твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. Често пътувам до Варна, Балчик, Толбухин, по-голяма част от времето прекарвам там... Пращам ти две стихотворения. Ще чакам да ми пишеш. Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".

  Първата и последната фраза днес – в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нас в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава чувам този привет от студената земя на Добруджа и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от останалия завинаги на 38 години мил приятел ме следва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище. За същия човек години по-късно чета яки хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема Великият поет на Златна Добруджа, изпаднала беше във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания. Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-60-70-годишните, да не разкажем на днешните млади какво е било. Препоръчително е занимателно да се описва или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко, как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (модна линия за червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно. И се тупат в гърди палячовците, и палят ненавист и омраза. 

    Ето "Вечеря" от този малко известния добруджански поет Йордан Кръчмаров. 

На масата – гръбнак от риба.
Вода и хляб. И сол.
Щурецът тихичко засвирва
с цигулката под селския ми трон.
Разчупвам хляба... Тихо шепна
молитвата на моя род –
за здраве, дъжд, за есен светла, 
за честен хляб. И за живот.

  Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако това е човек с талант. За да го забележи обаче, стратегически далекобойната критическа мисъл, ще й се наложи да рискува, че за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта – дори когато приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само месец-два преди изборите. Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобството на нагаждачите шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите си имат шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за съзерцания. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена в ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на прокълнатия Шарл Бодлер (1821-1867).

Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, –
крилата исполински му пречат да върви.

  Талантливото не е за угода, а за равносметки... То е в разрив с вчесаните послушни умове, удря не там, където му сочат лъстивите съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали властници! Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, горди, упорити до изнемога. Да ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли със златоткана царска мантия наоколо!

    3.

  Поради ред обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като измрат всички, дето са го виждали и познавали на живо, тогава нещата си идват на мястото: суетата отлетяла, останали да се подмятат само дрипи от напомпания фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далече по-значима стойност в лириката от трудолюбивия и неуморен Иван Николов, родом нейде си от хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен на публиката тачен у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда на името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец. Парична премия в памет на Иван Николов ежегодно от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама и любителка в поезията Божана Апостолова (1945). И кое от тези отличия е по-ценно? Иван Николов умееше да се пласира, а и притежаваше връзки в литературните среди не само в България; Данко Кръчмаров беше разхвърлян както в личния си живот, тъй и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

  "Литературната буболечка" Петко Рачов от Велико Търново (вж. Пантелей Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966; с. 171 и насетне), всеотдайно, искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ в. милозлива поема: "Изворът на Белоногата". Общественото пространство в тъкмо изскокнала из робството България е препълнено с неговите вестници, надежди, сборници, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Любим. Ценен, но и хулен, и известен, превъзнасян, ама и пренебрегван. Без съмнение Бай Петко Рачов е сред предтечите на Българските висини в литературата и публицистиката. А споменатата поема е ненадмината по изящество и виртуозност и досега у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към Петко Рачов Славейков, а към по-други автори! Дали заради аромата на кисела пот и шаяк от цялата му родолюбива дейност на първостроител? "След обилна – по селски – вечеря..." е ред на поета Иван Николов (1937-1991). Така начева едно от вероятно десет хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." – ей тъй се открива цикълът "Цялото ми богатство" от 15 творби на Йордан Кръчмаров в издадения през 1985 г. от Варненското издателство сборник обединяващ около дузина поети, кой от кой по-неизвестни: сб. "Общежитие", наричан на шега "Братска гробница". Но това тук е поезия, това е Данко! И си мисля – Между тези двамата Йордан Кръчмаров е големият, не трудолюбивият Иван Николов. Ала защо ли да ги деля, като и двамата са орачи на Българската литературна нива, и по-точно казано, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето над добруджанската шир.

    4. 

  Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестра му Дора завършваше гимназия във Варна. Така че Данко бе опора и надежда на майка си. Не я видях майка му ни веднъж в друго освен в черно. Израснал на село, той си пишеше стиховете, без да следва образци и канони, естествено, както птичето пее. Имаше доста приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик, та чак до нос Калиакра. Бяха отрудени, грубовати на вид, гръмогласни или мълчаливи, но широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой без сантименталности, ей така, като че допреди час заедно са изтегляли натежалите от блестящия сафрид рибарски мрежи от морето.

  Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме целия ден по камъните край брега от курорта Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер се изправихме пред мътна вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Рекичката Батова. Не се осмелихме да я прескочим, та излязохме на шосето. Спряхме такси, което се прибираше от Варна. Стотина метра по нанагорнището заек се замята между фаровете на таксито, последва глух удар и в дрезгавината, при светлината на късите светлини, зад телцето с потръпващи спазматично меки лапички Данко вдигна от прахоляка покрай пътя нещо пулсиращо – сърчицето на заека, летял до преди миг  като стрела пред очите ни. И не бих повярвал, че – отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но това го видях лично в онзи мразовит февруари на 1972 г.

  След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин (дн. Добрич), Данко внезапно се свлича на тротоара. Сърцето му се пръснало – не издържало вълнението. Вероятно е бил щастлив в края на своя неподреден сиромашки живот да усети признание от непредубедените свои читатели.
Малко подир това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мен е цветната картичка с пристанището на Балчик и силозите зад кея. Текстът върху гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи. Ей го текста, излязъл изпод ръката на някогашно проклето добруджанско момиче, от майката на щерките ми, която е родственица по линия на баща му Димо Кръчмаров:
"Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко починал на 14 май. Няколко дни след излизане на книгата му. Ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".

    БЕЛЕЖКА:

  Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия. Някогашното момиче, с чийто текст приключвам, навършва днес своите 54****. Пътищата ни се разделиха; Данко беше причината някога да се съберем като мъж и жена, а кръгло 18 години след развода ни Данко като че единствен остана да ме връща към миналото и спомена за онези наши луди добруджански години. 

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 26 maj 2024

Илюстрации:
- Кишав февруари с моите осмокласници.
- Юли-август, магична добруджанска шир. 

___
* Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html
** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста.
*** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, сгр. 17, превод на Кирил Кадийски.
**** 3 септ. 2006 г., когато за пръв път е публикуван текстъг. Бел.м., tisss.