ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1572.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1572.)

 "Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, си спомни оногова, който го е направил... А името на архонта е Омуртаг кан ювиги, Бог да го удостои да живее сто години!" – "Да си спомни оногова, който го е направил": усещате ли двусмислието! Онзи, който създал нас четящите (предците ни), но и онзи, който сторил надписа. Предците ни не са гости на този свят, владеели тънкостите на словото, като мощна цивилизация с корени буквите, които четем днес.

  28 noe. 1972

ЕСЕН

Как есенно листата остаряват,

къде сте, луди пролетни зари?

Зеленото във златно преминава

и в алено обагрено дори.

Усещам как и в бъчвите набъбва

на виното грехът и мъдростта

и вече няма за къде да бързам –

по-всеотдайна става любовта.

Разтварят се зарасналите рани,

мълчание нахлува изведнъж

и мъртвите приятели в дома ми

се връщат тихо с мириса на дъжд.

В такива дни, в такава глуха есен

разплакана си тръгва младостта –

под облаци ята, на юг понесени,

изгрява непривична яснота.*

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 24 maj 2024

Илюстрации:
- Защо ли монасите се усамотяват 40 дни в пустинята!
   - В дъждовния ръмеж има уют и приказна меланхолия.  

–––

* Няма по-плодна почва за поезията от Тъгата, откривах това още докато бях студент в София. Щастливите хора не пишат стихове, запомнете. Само в тъгата откриваме хоризонтите на живота, и внезапно проумяваш колко много духовни братя и сестри имаш, а пустините се изпълват с копнеж и ромон на ручеи. Беше поема със заглавие "Стая". През 1973 г. редактор от пловдивското издателство, поетът Иван Николов (1937-1991) публикува в пловдивското списание "Тракия" къса бележка за този и друг един мой текст, посветен на Ася, която като момиче от Добруджа, привикнало с морето и равнината трудно привикна с Пловдив – наричаше Марица кална вада. Приятни неща писа Иван Николов. През 1974 г. поемата от 15 четиристишия излъчиха в предаването "Поетична дъга" на Радио София – допусна го поетесата Рада Александрова (1943), с която Михаил Берберов ме запозна най-долу, в кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" № 5. Хонорара пропуснах да взема. На писането на стихове никога не съм гледал като на източник за приходи. От далечната 1982 г. някогашната поема придоби този вид. От сборника "Сутрин рано". Бел.м., tisss.