tisss: 12/24/20

четвъртък, 24 декември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (401.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (401.)

...та в един стих на Кристин Димитрова се казва, че истината не е в състояние да пренесе през времето едно събитие или явление. И да го пренесе, контекстът на времето е вече друг; в друг, различен контекст, тя може да придобие белезите на неистина...*

27.05.2007. ПРЕГЛЕД ПО ФРОНТОВЕТЕ

Човекът е феномен, многопластов по структура. Оценките ми в никакъв случай не са меродавни, признавам – променят се с времето, много рядко остават едни и същи за даден човек, за определено събитие. Опитвам да отделя добрите пшенични зърна от къклицата, и не всякога успешно, поне това го знам! Емил Калъчев (1932) и Тодор Чонов (1945) са творци в истинския смисъл на думата; харесвам сътвореното от тях, като образ на българския рефлекс към света наоколо и самите себе си. Но това е на ниво духовно присъствие; на ниво бит Емил ми се е показвал разкошен за приятел – мълчалив, вглъбен, рязък, когато е необходимо, устойчив може би в пристрастията или несъгласията си; Чонов – подвижен, изнесен на повърхността, показен, отчаяно самолюбив. И двамата – предполагам, както и аз, са наивни колкото е нужно: Емил – повече доверчив, Чонов – егоист, без да смятам егоизма непременно за отрицателно качество, макар че от грандоманията и егоизма у Чонов съм потърпевшият в случая.

Може и да греша, когато хвърлям тежки упреци към тези двамата; но такова е моето приятелство – стипчиво и горчиво на вкус, парливо, грапаво може би. Да ме отпишат, ако ме мислят за враг – в крайна сметка, това е моята вродена посредственост, която не мога, но и не желая да преодолявам. Такъв съм, какъвто съм, това е положението, такава е Истината, що се отнася до мен. В по-нататъшни късове от хронологията има сериозни упреци точно заради жалките лъжи около печатането на книгата "Ламски"; и когато съм ги писал, убеден съм бил, че такава е истината: грозна, отвратителна. С времето нещата при мен губят острота, слягат се; казвам си напоследък: дали пък не пресолявам, дали не постъпвам гадно? Е да, обажда се дяволчето у мен, хлапакът от ранното ми детство: но ти беше излъганият, нали; защо им трябваше съсипването на твоята красива мечта, драги, да бъде свързано именно с техните образи у теб?

Греша. Обърквам се. Отчаяние върви по петите ми като черна сянка, като огромен черен пес. Но аз обичам живота, обичам ги и тези двамата; каквото и да си мислят за мен, не съм в състояние да ги изскубна от сърцето си, защото някак са станали част от моята представа за трънливия път на таланта в изкуството, за противоречивата и противна понякога наша човешка и българска природа.

Ако направят поне малко усилие, надявам се да ме разберат. Някога, кога бях едва 16-17-годишен, зарекох се – бият ли ме през лицето, високо да викам, да крещя, и ако трябва, да, орталъка да опищя. Защо ли? Защото, и това е отговорът вече не на онзи честолюбив хлапак: отвратително е да блъскаш човека с ритник в лицето, когато се е открил пред теб и ти има доверие този кръгъл наивник, некадърник, посредствен тип или там каквато тежка дума ви се намери под ръка.

Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Но ще оглася онова, което съм си го записвал в онези идиотски дни и тежки нощи, когато се чувствах така омерзен и така разтерзан! Какъвто и да съм, не съм дал повод тези двама да ме смятат неблагодарен. Измамата във всички времена и при всякакви обстоятелства и, казано нафукано: при различен контекст си остава измама, каквото и да е казала талантливата Кристин Димитрова.

Пловдив, 25 май 2007 година

П.П.: Два дена се двоумях дали си струва да пусна в обращение този текст! Заради всичко натрупано като жизнен опит, реших: ще е предателство към цялата ми жестока родова памет да се откажа от своето и да допусна тарикат да ми се качи на главата. А българските крепости не са се предавали, защото отстоявали докрай своето: и срещу кръстоносци, и срещу каквито и да било навлеци в Българската земя. Доказателство за това е, че крепостите ни са разрушени до една. Да бяха се предали, биха оцелели.