ЖИВОТЪТ НИ
РАЖДА С КРИЛЕ*
По телевизията снощи
един известен пойет
два часа се пудреше върху
темата Поезия,
като усърдно чепкаше словесна дреб.
И друга една гарга уж го
критикуваше,
а пък очевидно тъй се
вълнуваше,
че може да се поотърка о своя
кумир,
та напористата дама без срам и безспир
четкаше пойета колко
е неповторимо велик,
как глъбинно умее да
разкодира естеството
на тайнственото нещо,
което зовем Живота.
Надавах ухо, докато съзерцавах
децата,
които се гонеха, квичейки
пред нашия блок
долу, в калта, боклуците, тъмнината
накрая на Пловдив, зад циганското гето.
Милите, те не знаеха що е това изкуство,
висока поезия що е,
психология, ритъм, музика, стил,
философски чувства.
Те просто живееха – падаха,
ставаха,
и пак падаха, и пак ставаха
с драскотини и рани,
с подутини, синини,
понякога изподрани,
с избити зъби,
понякога нахапани жестоко, дълбоко,
до кръв,
от което естествено боли и
сърби...
Докато онези там в телевизора двамата –
водещата госпожа интелигентна,
т.е. дамата
и онзи неин именит престарял стихоплетец
в това тяхно предаване скучновато и тъпо,
явно не съвсем не разбираха колко е
скъпа
за едно честно и храбро
хлапашко сърце
илюзията, че животът ни ражда
с криле.
И значи, най-високото поетичeско изкуство
е именно това възторжено крилато чувство.
–––
* Поводът е типично снобско тв-предаване на водещата г-жа Патрашкова (1962) с Любомир Левчев (1935), автор на блестящи стихове, но и на любопитната изповед: "Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!" Бел.м., tisss.