ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1654.)Удушат ли хлапето у всекиго от нас, нататък е лесно да ни манипулират както им скимне в скапаните от възгордяване, лакомия и омраза мозъци! – Аноним (1947)
21 uni 1998
ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА*
Почти по Макаренко
Преди десетина дни, в последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а, идва при мен: "Господине, а пък от чантата й на Анелия откраднали парите* за Прощалната ни вечер. Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари, събирани от тях за празненството им при завършване на випуска тази година.
В кого ли не се усъмнявах?! Целият, задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички: шушукат по ъглите, гледат се гузни с онзи все същия проклет въпрос: Кой ли ще да е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо – за три дни, взех да свиквам с мисълта: Щом извън училище всякакъв род измамници, изнудвачи, престъпници политици и мародери припкат под носа на Полиция, Следствие, Прокуратура, Съд като палави щастливи козлета по зелена морава, що ли Училището да е застраховано срещу кражби? Такъв е животът, уви! Както рекъл старшината: "Животът е сураффф". Както изневярата: И в най-добрите семейства – тоже!
Възстановихме криво-ляво шестнайсетте хиляди и се постарах с моите хлапаци да забравя. А ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубостта на момиче и лунички, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден, с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал встрани от волейболното игрище; оттогава Тошко се навърта около учителското ми бюро в класната стая преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо мило, например: "Ах, господине!... Вие сте строг, обаче всъщност сте добър!" или "Господине, вие пушите ли пури?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам! Е? Вие пушите ли пури?" Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е, Тошко!" "А, нищо!!!"... Добре де, ама мъж не рони сълзички току-тъй. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да си я оправиш! Да речем, историчката да те изпита още веднъж?! "Тя не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.
Същият този нежен Тошко Спасов седнал зад притеснителната Анелия в часа по математика, протегнал се, отворил й ученическата чанта, извадил портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, взел банкнотите, свил ги на топче, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата. Вижда го обаче Христо Лалов.
Нашият Баш прокурор на "чистата и свята Република" г-н Б. Сарафов.**
Онзи петък идва Любка – едрата гръмогласна дружка на Анелия; гърми Любка отдалеч, пушек се вдига: "Анелия, пак питам, къде са парите?" А Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина. Ровичка си в чантата: отваря я, затваря я десетина пъти. Направи ми впечатление, че онзи петък класът доста бързичко опразни кабинета ми по литература и български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в училищния коридор на моя VІІІ-а. Било е малко преди да бие последният училищен звънец.
Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, па и те си тръгнаха. Анелия – интелигентно и крехко момиче, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Тук бяха. Сигурна съм. Щото преди петия час в портмонето ми бяха тия дяволски общи пари". Сигурна ли си, Анелия?! "Да, сигурна съм, господине!" И пак хълцане, и пак обилни женски сълзи и сополи.
В понеделник през голямото междучасие на вратата на кабинета ми на втория етаж се появява майката на Анелия. Питам: Искате да говорите с класа?! "Какво? Да говоря?! Парите ще възстановим. Нека да й е за урок! Повече моята Анелия общи пари няма да пипа." Съмнявате се в някого?! "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се госпожата, сякаш й бях откраднал парите. И си тръгна. Затръшна ми вратата. Така и не я разбрах за какъв ли дявол ми се беше явила. Може би за да поогледа как изглежда абсолютно некадърен даскал, край когото се подвизава невръстният млад крадец.
Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: Хубава работа сте свършили, браво! Това не се ли разплете, остава мазно леке за всички нас. Над мен и над всеки тук, мили мои хубавци и хубавици, ще остане да тегне подозрение, че са откраднали общите пари. И понеже след седмица се разделяте, отсега до края на света ще се помни, докато сте живи. Да-а, докато сте живи, ще се помни. Някой посегнал не само върху парите, а и върху честта и достойнството на всеки от нас. Какъв празник смятате да празнуваме! На вашия празник няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало. И от сега до края на живота си ще си ходим оплескани до уши.
Отговорът на моето слово бе гробно мълчание. Чух в онзи сюблимен миг как мухите жужат в 40-градусовата пловдивска тропическа жега.
Във вторник, на 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно първом хлапаците; питам кой как е изкарал предишните два дена, какви ги е вършил, къде е ходил, все едни такива досадни въпросчета. Между онези, с които си побъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев. Двамата се държаха нахакано, яко, по мъжки. Завидях им чак на категоричния тон. Родени артисти!
Последен разговарям с Тошко Спасов, че напоследък Тошко с неговите тъпи въпросчета ми беше станал симпатичен. "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате? – гледа ме укорно милият мой любимец с неговите теменужени очета. – Ех, господине, кажете си го направо, мислите, че съм взел парите, нали?!" Не съм казал такова нещо, Тошко. Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде. "Че как ще се издаде?" Ами ще започне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, което много си го мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе на електронните игри в залата с автоматите. Затова ви извиках да ви кажа да се оглеждате. Няма как да не се разбере кой разполага с повечко пара тези дни. Тихичко продължавам: Според теб, Тоше, момиче или момче е гадината?
Рови с очи пода пред патъците ми. Измънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово дълбоко някакво размишление рече: "Обаче не е честно да ви кажа, господине, кой може да е. Защото то ще си е баш предателство." Тъй ли! Предателство?! И към кого?! "Предателство си е" – гледа ме в очи и не мига. И все пак, Тоше, ти в кого се съмняваш? Ето, бъбря с всеки от вас на четири очи. Другите вече ми подсказваха кой може да е, ама нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде, не си признае.
Стана неспокоен: "Вие в мен се съмнявате, нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи вчера шапка с козирка. И лъскавички сини спортни гащи "Адидас" си купи с три бели канта Гошо Дебелия. А снощи "При Маврито"*** се черпеха с Павлина и друго едно момиче, ама не го познавам. Накрая Дебелия Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами-и пет-шест хиляди лева, това сега ще ви кажа! Да не вземете да ме издадете???" Успокоявам го, че споделеното между нас, както между сериозни двамина мъже си остава, и го пратих да викне отпусналия му края любител на немските лъскави педерастки гащи и веселите дамски компании, тантурестия като възглавница, напълнена с гъша перушина, Гошо Йовчев.
Следния ден, сряда, 10 юни, влизам в класната стая, а вътре – гнездо на оси. Разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги съберат отново тези по хиляда лева от всеки, та да възстановят откраднотото. Делегация от гневни хлапачки една през друга ми говорят: "Господине! Разбрахме кой е крадецът. Сам се издаде. Казал на Христо Лалов, че поне един месец няма да харчи, ако някой си мисли, че той е крадецът. Няма как да го открият". Питам оперените депутатки: А случайно видяхте ли го да краде? "Не сме го видели." Като не сте го видели, какви ми ги плещите! – смъмрих ги.
От понеделник моят Тошко не се е вясвал в училището. В четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, пристъпят от крак на крак Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят ми се нещо тези двамата, ама си мълча, не питам какво ги води насам. "Господине, е-е-ех, господине!" – с тежка въздишка подхваща Иван. И млъкна, преглъща насухо. Какво има, юнаци? – питам бодро. "Той! Той... Тодор Спасов открадна парите от чантата на Анелия!" – воденичен камък от гърба като да смъкна. А сигурни ли сте? "Да, господине! Сигурни сме!" – двамата в един глас. "Видях, като й бъркаше в чантата. И после ми даде осем хиляди, да не го издам – изтърсва на един солук Христо Лалов с хитроватата муцунка на млад лисугер. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам към Иван. Иван мига на парцали: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Ама утре ще ги дам на Анелия". Ти видя ли го, Ванчо? "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."
Ухилих се колкото ми е възможно по-приветливо и весело: Реши, значи, покрай Ицето и ти да намажеш от краденото... А, Ванчо?!
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 11 oct. 2024
Илюстрации:
- Любителят на лъскави гащи ми напомня ген. Борисов.
- Ама Симпатичният Тошко не ми напомня г-н Пеевски.
___
* Половин учителска заплата през 1998 г., когато по истински случай писах горния текст.
** https://bird.bg/sarafov-8te-djudjeta/?fbclid=IwY2xjawF01cNleHRuA2FlbQIxMAABHTqmASbIK0BD74la7pOArGlVso-qQzY0ZnUVKf2uFcZL_CQgviZrlzVflg_aem_g0lS2v_rMSmTj1oKV4VY8w
*** Кафене срещу училищната сграда на пловдивската улици "Преспа" 1, където по онова време надвечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив зад най-голямото циганско гето на Европа, Тук се пласираше дрога и се привличаха хубавите момичета за проституция от разни тъмни субекти с луксозни коли. Когато се обърнах към директора на училището ни Иван Панайотов (1942-2001) да се подпише под сигнала до местното VI районно полицейско управление на МВР в Пловдив отговорът му беше: "Моля те, Жоро, не ме занимавай! Дето играят яките далавери, човешкият живот не струва пукната пара". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)